Снегът танцуваше като рояк пеперуди . Вятърът го завърташе и посипваше с него сухите клони, а те се превиваха под тежестта му. Преспите блестяха като стъкло под светлината на деня. В това бяло царство само черни дънери стърчаха, като изгубени тъмни петна на белия фон. Горското поточе на места изскачаше изпод ледената покривка и после пак притихваше под нея. Студът скърцаше като ръждясала врата и вледеняваше природата. Сиво и мрачно, небето притискаше в прегръдката си остатъците от деня.
Спас крачеше забързано по пътеката и се озърташе неспокойно. Огромна торба се люшкаше на рамото му и го удряше в хълбока. Усещаше топлината на хляб през вълнения плат. Бе слязъл до селото, за да вземе храната, приготвена от баба му и бързаше да се върне при дядо си и овцете в саята*. Трябваше да стигне преди да се мръкне. Небето почваше да притъмнява. Нощта се опитваше да избута от небосклона деня. В гората, по нощите бе пълно с опасности. Студът и гладът бяха изкарали всяка живинка от скривалището, в търсене на храна. По пресния сняг личаха дирите на яребици, зайци, лисици... Отстрани на пътеката, надолу към дола, момчето видя огромни, едри стъпки на вълк. Цялото му тяло настръхна. Тръпки полазиха по гръбнака му, сякаш стотици мравки бяха призовани от своята кралица. Точно в този момент, сред вятъра и виелицата, се чу вълчи вой - самотен, плачещ, страшен... Той се издигаше, пронизвайки горската тишина могъщо и ужасяващо. Изведнъж секна.
Спас беше слушал много за вълците от дядо си. Този едър и жилав старец, от години живееше с овцете си и ги бранеше от вълчите набези. Вечер, преди да заспят, потънали в унес от пукането на дървата в огнището и играта на огъня, той му разказваше своите истории. Истории, които внукът му попиваше като гъба. Знаеше, че вълците не извисяват гласа си, само когато има пълнолуние, а с падането на нощта. С воя си, те общуваха помежду си. Изпращаха послания на по-големи разстояния. Разказваха на подобните си, на глутниците, за премеждията, за загубите или за победите.
Момчето забърза по пътеката. Погледът му зашари из шубраците. Стъпките му ставаха все по-големи и неспокойни. Изведнъж чу шум. Стисна здраво в ръката си костура** . Някъде, от другата страна на дерето проблеснаха две златистожълти очи. Два въглени горяха, изпращайки искри право към него. Беше огромен. Голямата му глава бе насочена към него. Момчето застина. Краката му се вкамениха и се застопориха в снега, като бетонни диреци. Погледът му не се отделяше от сиво-кафявото животно. Цветовете на козината му се сливаха с дивата планинска пустош. На гърба му се открояваше бяла ивица. Приличаше на огромно куче, но белега около очите му и острите оголени зъби, които стърчаха заплашително от устата, издаваха вълчата му порода. Дългата опашка бе отпусната и краят ѝ лежеше върху снега. Времето застина между тях. Изведнъж, животното рязко се обърна и сянката му нашари снега. Пъргаво, с леки издължени скокове, без дори да пропука крехката кора на дебелия сняг, потъна в гората.
Спас излезе от унеса. Спусна се бързо по пътеката, сърцето му лудо биеше, сякаш всеки момент, ще изскочи от гърлото. Знаеше, че не трябва да бяга. Усещаше мириса на собствения си страх.
Мракът бавно прегръщаше земята. В далечината се чу лаят на кучетата - повече виеха, отколкото да лаят. Така правеха всякога, когато усещаха някоя опасност. Пред очите му заблещукаха пламъците на огньовете от егреците. Дочу гласове, подрънкване на звънци. Долови мирис, на горяща букова кора, на гнил пън.
Момчето се затича към техния егрек. Целият трепереше. Три кучета се спуснаха радостно към него, като въртяха щастливо опашки. До вратата на колибата тихо ръмжеше Вълкан. Спас едва сега разбра, защо дядо му беше дал това име на кучето. Козината, блясъкът в очите, огромното тяло, му напомниха за вълка.
- Дядо, видях вълк! - промълви задъхано, а страхът все още стискаше гърлото му.
- Колко пъти да ти думам, да не замръкваш в гората!? - ядосано го нахока, старецът.
Спас свали мокрите дрехи и се зави с една стара кожа. Топлината на огъня го успокои и той започна да разказва за странната си среща с големия звяр.
- Дали е Единак или се е отделил от глутницата, за да разучи района? - промърмори дядо му.
- Какво е Единак?
- Единак ли? Единакът се знае отдалече. Неговият вой е по-тъжен, самотен, плачевен, но и по-страховит. Едър и силен е. Броди сам по планините. Глутниците бягат от него. Единак се става, кога вълчицата роди три - четири вълчета, па те измрат и остане само едно. Тогаз, туй вълче суче всичкото мляко на майка си. Та, то става много голямо и здраво. Такъв вълк и като порасне, все самичък ходи. Моят баща пък ми разказваше, че има Единак дето преди е бил в глутница. Кога настъпила страшна зима и не са могли да намерят отникъде храна, от глад са се нахвърляли и изяждали най-слабия от тях. След два-три дни са изяждали втори, после трети. Накрая е останал само един - най-силният. Такъв става единак.
- Дядо, дали ще нападне тази нощ? - страхливо попита момчето.
- Кога го подгони глада, ще нападне. Ама, ти не се плаши. Ние си имаме Вълкан. От малък го гледам. За мен залък може да нема, ама той винаги сит е бил. Като на дете съм му треперел. - успокои го старецът.
Момчето се сгуши в ъгъла на одаята и се унесе.
Дядо му остана да дреме до огнището. По някое време се чу лай на кучета и човешки викове, които заглушаваха плача на овцете. Вълкан тревожно обикаляше и зорко следеше за всеки шум в тъмнината.
На сутринта разбраха, че единакът нападнал стадото на Ненчо Гъмжишки. Беше удушил две от кучетата му и натръшкал пет овце.
Събраха се овчарите, кой с брадва, кой с бучак*** или пушка, да търсят тая проклета гад.
Надвечер се прибраха умърлушени от неуспеха си.
Спас и дядо му обикаляха стадото. Кучетата тревожно душеха въздуха и подтичваха между овцете. Шиповете на каишките върху вратовете им проблясваха заплашително на лунната светлина. Във въздуха сякаш се носеше напрежение и страх. Всички се готвеха за нова тревожна нощ.
Изгря месечината и снегът заблестя, като посипан със сребърен прах. Спря да вали и няколко звезди намигаха измежду облаците. Вятърът утихна кротко в пазвата на гората. Точно, когато Спас и дядо му се унасяха в сладка дрямка, се чу тревожният лай на кучетата. Скочиха и двамата уплашено. Лаят на Вълкан премина в ръмжене. Старецът грабна пушката.Познаваше всеки звук, който издаваше кучето му. Като свое дете го знаеше - кога плаче, кога е тревожен, кога дебне, кога иде опасност...
- Тука е! - рече той.
Отвориха вратата на колибата и излязоха навън. Овцете изплашени, облени от лунната светлина, се блъскаха една в друга и провлачваха жални гласове. Вълкан душеше въздуха разярено и се въртеше на всички страни. Усещаше опасността. Вълкът нейде отдалеч наблюдаваше и обикаляше около мястото. Искаше да заблуди кучетата, а те сновяха между и около овцете. Това объркваше още повече благите животинки. Очакването създаваше особено усещане и мирис във въздуха.
Вълкан бе заел вече нападателна поза. Беше разпознал опасността и очакваше своя враг. Ръмжеше и заплашително лаеше. Една овца, изплашена от паниката се отдели от стадото. Кучето скочи към нея, за да я върне.
Изведнъж зад купчината насечени дърва за огрев, се мярна безжизнено стаената сянка на вълка. Целият се бе превърнал в сетива и очакване. Ушите му наострени, долавяха всеки звук. Единакът излезе от привидното си вцепенение, възползвайки се от отсъствието на този, който беше преценил за единствен достоен нему противник и с премерен и бърз скок се озова до едно от кучетата. Впи острите си зъби в гърба на песа. Вълкан изръмжа и яростно полетя върху вплетените тела. Белият сняг се обагри с кръв. Сякаш усетили борбата на живот и смърт, овцете в стадото започнаха панически да се блъскат и да блеят. Чуваше се лаят на другите две кучета, премесено с ръмжене и жално скимтене. Старецът стискаше пушката в ръцете си, но не смееш да стреля. Спас гледаше хипнотизирано жестоката битка.
В един миг, двете огромни тела се отлепиха едно от друго. Блесналите им очи бяха вперени един в друг.Разпенените им усти бяха в кръв. Между тях стоеше безжизненото тяло на убитото куче. Дядото вдигна пушката, но преди още да се прицели, двете огромни тела полетяха във въздуха. Вкопчени те се търкаляха в снега и оставяха кървава диря. Това бе борба на два титана. Еднакво силни, жилави и настървени. Вълкан захапа крака на Единака, но той ловко се изви и се отскубна от хватката му. Острите му зъби се насочиха към врата на кучето, но срещнаха металните шипове на каишката и бързо отдръпна окървавената си муцуна. Другите две кучета лаеха ожесточено около вплетените туловеща. Пристъпваха колебливо към тях, но след всяко изръмжаване на вълка отскачаха уплашено назад. Овцете струпани в ъгъла на дувара, блееха жаловито. Някои от тях се бяха качили една връз друга и трепереха от уплаха.
От съседните егреци заприиждаха разтревожени овчари. Човешките гласове се разнасяха, като прииждаща стихия в нощната тишина и накараха вълка да се отдръпне объркан. Отстъпи на няколко метра от кучето. Огледа се. Сякаш изскимтя от болка и ярост. Беше победен. Потъна в тъмнината, оставяйки червена следа след себе си. Спас се спусна към Вълкан и го спря да последва врага си. Прегърна го и усети треперещото му от възбуда тяло. Козината му бе мокра и на места зееха рани от вълчите зъби.
На сутринта тълпа от хора се спусна в гората по дирите на Единака. Вечерта донесоха мъртвото му тяло. Вълкан си беше свършил работата.
______________________________________
* - саята - подслон, зимна кошара
** - костура - малко ножче
*** - бучак - голям нож
© Росица Димова Todos los derechos reservados
Радвам се, че ви е допаднал, dimi.1!
Благодаря, DPP, за прекрасните думи!