Някой казват, че щастието е въпрос на гледна точка, други, че то не съществува. А може би и двете заключения са верни, честно казано всичко е въпрос на гледна точка, а щастието... Това е едно кратко усещане, което човек получава когато е постигнал нещо искрено желано. То обаче веднага е заменено от ново желание и хората се втурват да преследват него забравили за предното. Дали е възможно човек да бъде истински щастлив, дали е възможно някой да не чувстваш болка, а само удоволствие от живота, това се питам аз?

                                                                           ***

Среща под луната

Дариус се изправи. Беше прекарал около час облегнат на прозореца, взирайки се в черните води на реката минаваща до къщата на семейството му.  Обърна се и вдигна снимката от нощното си шкафче - той и приятелката му в стари ретро дрехи. Бяха си направили тази снимка на първата им почивка заедно. Тогава я обичаше безкрайно много, беше минал през ада, за да я убеди да свали стените около сърцето си и да го допусне до себе си. Името ù беше Амелия, а красотата и несравнима. Висока, с дълга кестенява коса, дълбоки кафяви очи и тънко прелестно тяло тя можеше да докара всеки мъж до лудост. Точно това направи и с Дариус. Дълго време той беше вманиачен в това да я накара да го обича, направи какво ли не и беше успял. От известно време обаче нещата между тях не вървяха, но Дариус отричаше каквато и да било промяна в него. Това беше поредната му лъжа. Той се беше променил ужасно много, в него се бяха зародили качества, които унищожаваха връзката им. Манията, която имаше да притежава Амелия се бе превърнала в мания да притежава всичко.  Не приемаше не за отговор и превръщаше всеки интересен обект в лично предизвикателство. Дариус прекарваше часове над книги по психология, размишления и усъвършенстване на ума и тялото си. Всички неща, които казваше и правеше имаха скрит замисъл, непрестанно използваше хората около него за психологическите си експерименти и бе превърнал дори приятелката си в своя лабораторна мишка.

Тази вечер се чувстваше твърде отегчен за редовните си занимания. Гледаше как нощният вятър разклаща близките дървета и си мислеше за Амелия.

- По дяволите, тя не го заслужава. - каза си той. А и ме ограничава твърде много. Може би и за двама ни е по добре да си дадем почивка. Какво пък, в най-лошия случай ще пророня някоя сълза...

Грабна телефона и започна да пише: "Съжалявам, но не мога да те лъжа повече. Нещо между нас се промени и ми трябва време да разбера какво. Ще ти се обадя, когато реша. Не ме търси!". Усмихна се и изпрати съобщението, след това изключи телефона си.

Дариус имаше навика да си говори сам. Обърна се към огледалото и си каза:

- Тази нощ е прекалено красива, за да си стоя вкъщи. Май няма нищо лошо в това да излезеш сам, или пък има?!

Съмненията му се изпариха по-бързо отколкото се бяха появили и Дариус се преоблече и излезе.

Той не обичаше прекалено горещите летни дни и сега се наслаждаваше на прохладната и тиха нощ. Тръгна към любимото му място за размисли - една скала близо до стената на язовира. Потънал в размисли дори не усети кога е пристигнал. Загледа се в пейзажа, който се откри пред него. В далечината тъмните склонове на планините почти се сливаха с нощното небе, а лунната пътека завършваше почти под краката му. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, чувстваше се толкова спокоен, свободен.
 

- Няма по-красива гледка от тази! - помисли си той. - Мога да прекарам вечността тук, стига да бях безсмъртен.

Дариус замръзна. Погледът му стана остър, а веждите му се сбърчиха.  Той присви очи и погледна към луната:

- Щеше да е прекрасно да знам, че никога няма да изчезна от този свят. Жалко, че животът  е толкова кратък.

Дариус въздъхна и погледна надолу към плажа. За негова огромна изненада там имаше някой, но беше тъмно и не можеше да го види. Любопитството му беше твърде силно и той заслиза надолу по камъните. Беше ловък и бърз и за секунди се оказа на земята. Тръгна към силуета, който едва виждаше в тъмното. Когато се приближи, видя момиче, което седеше на камък близо до водата.

- Хей! - извика Дариус.

Момичето се обърна и го погледна. Беше изненадана.

- Добре ли си?

Дариус се беше приближил още малко и сега я виждаше що годе добре на лунната светлина. Беше красива, черните ù коси стигаха почти до кръста а сините ù очи отразяваха луната по невероятен начин. Малкото ù чипо носле беше някак странно, но акцентът падаше върху съвършените ù устни. Острият поглед на Дариус не пропусна красивото и стегнато тяло, което веднага събуди в него онова желание да го притежава.
 

- Дори не те чух да се приближаваш - каза момичето и се усмихна загадъчно.

- Какво прави красиво момиче като теб само тук и то през нощта?

Първоначалният ù изненадан поглед сега бе заменен от уверен и твърд.

- Не е твоя работа! - каза тя и се опита да го заобиколи и да си тръгне.

Дариус хвана ръката и и я спря.

- Ще си тръгнеш просто така? Коя си ти? Не съм те виждал, а живеем в малък град...

- Не съм от тук. - отговори му тя - и щом ще си задаваме въпроси, първо ми кажи ти какво правиш тук?

- Идвам на това място, когато искам да мисля на спокойствие, когато искам да си почина от града, а понякога и просто така. Нещо като моето място е. Досега не бях срещал никого и се изненадах, като те видях.

Дариус се усмихна, погледът му беше станал като на хищник приготвящ се да разкъса своята плячка. На лицето му се появи онази ехидна усмивка, която отразяваше мислите му. Това загадъчно момиче се беше превърнало в новото му предизвикателство. Тя го гледаше някак изпитателно, сякаш очите ù бяха вперени право в душата му и в нейните дерзания.
 

- Какво ти се е случило? - попита красавицата.

- В смисъл? - учудено отговори Дариус.

- Очите ти... те са толкова студени, някак мъртви. Това е признак за голямо страдание.

Дариус стоеше вцепенен и се опитваше да проумее как това момиче бе достигнало до такова заключение. Как тя бе разбрала? Дали знаеше всичко или просто предполагаше? Той сви пръстите си в юмрук и присви още повече очите си.

- Объркала си се! - твърдо отговори Дариус - Не само, че не страдам, но и твърдя, че съм адски щастлив.    

- Само човек, страдал истински може да осъзнае щастието и радостта от живота!

- Достатъчно! - извика Дариус - Сега е твой ред да ми кажеш нещо за себе си.

Момичето все още го гледаше втренчено право в очите, но на лицето и се бе появила лека усмивка. Тя се обърна към язовира и погледна луната, след това въздъхна и отново впери очи в Дариус.

- За да имаш всички тези неща, които толкова искаш първо трябва да имаш нещо друго. Ти си ненаситен, неспокоен и неуморим. Имаш всички качества да бъдеш...

Тя замълча за момент. Явно се колебаеше дали да продължи.

- Да бъдеш като мен - каза тя.

Красавицата се приближи толкова до Дариус, че устните и почти докосваха бузите му. От лявата страна на врата и имаше изрисуван малък феникс, сграбчил човек, а под тях имаше лента с надпис: "Animus = Annus".  

- Ще се срещнем скоро - прошепна тя и докосна с пръст челото на Дариус.

Причерня му и той падна на земята. Беше в съзнание, но не можеше да се движи и да говори. Дори не можеше да отвори клепачите си. След минута му прилоша още повече и Дариус се отпусна и заспа.