16 ago 2005, 21:47

Една история за шепота на звездите в една незабравима нощ 

  Prosa
1483 0 5
6 мин за четене

 

 

   Той я гледаше, мислеше си какво ще стане утре, утре, когато всичко ще бъде различно, когато той ще е далеч от нея, когато нощите ще бъдат мрачни и студени. Погледна нагоре. Очите му се впиха в лятното небе, изпълнено с хилядите звезди на тяхната любов. Тогава, само в един единствен миг, той разбра, осъзна, прозря, колко болка може да носи едно сбогом и колко изгубен може да бъде един самотен човек. Та нали тя винаги е била до него - и денем, и нощем. Вечер уморено е затварял очи с мисълта за нея, а сутрин нейният глас е будел в него всички сили за живот. Сега вече няма да е така - още утре рано сутринта всичко ще се промени, тя няма да се събуди до него, няма да го има. Когато тя отвори очи той ще бъде в самолета, ще гледа от високо как всичко се буди за новия ден...Но това е утре. Все още са му останали няколко мига да бъде с нея.

 

    Той продължаваше да гледа звездите. Те пееха песента на отчаянието, а той беше погълнат от тишината. Чувстваше, че тя ще го задуши, чувстваше, че тя изцежда и последните капчици щастие от неговото тяло. Той рисуваше картини в мисълта си, търсеше радостта в спомена, но нищо не помагаше. Меката нежност на нощта го бе обгърнала и само приглушените нощни сияния на звездното небе хвърляха светлина в живота му. Блещукаха тъй далеч от него, че дори и те едва ли усещаха болката му. Всичко бе изгубено, нямаше друг изход. Единственото, което можеше да направи, е да изживее последните мигове с нея, гледайки я.

 

     Тя не знаеше нищо, той бе прекалено горд, за да й каже, не можеше да прояви слабост пред нея, не можеше тя да го вижда такъв - той никога не плачеше. В този момент една издайническа сълза падна върху меката й кожа. Той вече не бе същият. След нея се отрони още една и още една и накрая той осъзна, че през всичкото това време е бягал от себе си. И сега, когато нямаше къде да се скрие, се чувстваше слаб. Щеше да я изгуби.

 

     Малко по малко звездите започнаха да избледняват и от хоризонта бавно се подаде първият лъч на новия ден, лъчът на суровата действителност. Предстоеше му най-трудното...

 
    
Тя се беше сгушила в него, беше се прилепила към в тялото му и сякаш предчувстваше злото, което ще се случи. Наблюдаваше го през затворените си клепачи и въпреки че той нищо не й казваше, тя знаеше, че нещо не е наред. Усещаше мъката му, това не й даваше покой, не й позволяваше и за миг да се отпусне, знаеше, че ако стори това, ще го загуби.

 

      Нощта бе тиха и все пак тя чуваше шепота на звездите. Вярваше в тях и в тяхната сила да променят нещата и да й помагат. През ума й минаваха безбройните картини, множеството варианти на предстоящото. Искаше й се да заплаче, но той не трябваше да разбира какво се случва, после щеше да е още по-трудно и за двамата. Бе достатъчно силна, за да преглътне болката си и да я скрие дълбоко в душата си – там, където никой освен нея не може да я стигне. Спомняше си деня, в който се срещнаха за първи път. Щеше да запомни и последните им споделени часове, макар да бяха твърде малко. Не искаше да го пусне, защото бе открила с него щастието. Не можеше да позволи да го няма. Бе свикнала с всичките му настроения, с всичките му чувства. Познаваше го и имаше нужда от него, така както и той изпитваше нужда от нея.

 

      Оттук – нататък животът й щеше да бъде ад – истински, реален, всекидневен. Щеше да докосва клавиатурата на компютъра си и от всяка буква щеше да изкача неговото име. Щеше да търси топлината във всички мъже,  които прегръща, да търси усмивката му по техните лица. Щеше да се вглежда в очите им, търсейки неговите. Щеше да се стряска от всяка позната мисъл, казана от някого друг. Неговият образ щеше да бъде нейна сянка – където и да отиде, той щеше да я следва – навсякъде... И ще дойде ден, когато тя ще осъзнае, че няма нищо, че е празна, че се е изпарила радостта. Тогава сърцето й няма да издържи и ще се пръсне, ще залее всичко със своята обич. Ще помете като потоп мислите, разума, съзнанието, страха, самоконтрола.

       

      Тя рухна под тази тежест, успя само да се отпусне и като една всепоглъщаща сила сънят я погълна – нежно и без никаква съпротива от нейна страна...  

 

  ...Тя отвори плахо очи, но до себе си откри само едно писмо за сбогом....   

© Полина Върбанова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.

  • Много,много,мнооого тъжно ;(
  • за щастие, не съм изживявала за сега такава раздяла, но сигурно все някога ще ми се случи, защото аз съм много влюбчива личност.
  • много трогателен разказ, прекрасен
  • Много тъга има в разказа ти, Поли. Дано не си изживяла всичко това и да има колкото се може по-малко такива моменти в твоя живот!
    Наистина е трудно да се разделиш с любимо същество, но за съжаление понякога това е неизбежно и тогава трябва да призовеш цялата си воля на помощ, за да можеш да изречеш последното "Сбогом"...
  • ами, разделили са, защото той трябва да замине...това всъщност е без значение, причината не е важна, както и имената. На всеки му се е случвало да трябва да се разделия с някого, който обича, и знае много добре за какво говоря. Надявам се да сте ме разбрали какво искам да кажа с тази история.
Propuestas
: ??:??