Една магия

                            ЕДНА МАГИЯ

Зимен пейзаж бе обхваналa цялата страна, облаци се гонеха по небето, вятъра неуморно и страшно свиреше . Всеки се бе скрил в своето малко гнездо. Студа сковаваше даже и камъните. Потоците, които така пълни с енергия, сега бяха  омаломощени от силата на зимата. А бялата покривка само засилваше цялата тази обстановка.

Една гора, съвсем обикновена гора, с най-различни дървета и обитатели спеше дълбоко своя пореден сън, очакваща с нетърпение топлите ласки на слънцето, което ще я събуди за нов живот. Тази гора сега изглеждаше доста скучна, еднообразна и самотна. Цялата обгърната от тишина и спокойствие, всяко дърво се впило в собствените си корени и мълчаливо затаило дъх. Времето сякаш е спряло за миг да си отдъхне.

Там някъде, из тези на външен вид еднакви дървета, из тази зимна картина, нещо нарушаваше това спокойствие. Едно хвърчило, едно шарено хвърчило. Което със своите цветове припомняше на цялата гора за красивите мигове през лятото, за пъстрите цветове на пролетта. Но точно сега, само това малко хвърчило носеше този спомен. Но колкото то бе шарено отвън, толкова по-самотно бе то отвътре. Цветовете подлъгваха за неговата същност, за неговото настроение. То бе самотно и нещастно, защото бе изоставено сред тази зимна пустош. То не искаше да носи тези тъй щастливи цветове, защото му напомняха за игривите дни със своето малко приятелче, което го  беше създало. Не искаше много, само да зърне за миг своя създател, своя единствен приятел, с който бе играло. Но по някаква неясна причина създателя му един ден на поредната разходка в гората, го забрави, остави там и не се върна за него. И оттогава малкото хвърчило, с голямото сърчице, плачеше, за първи път не искаше да бъде създавано.

Всички горски обитатели бяха свидетели на тъжната раздяла между хвърчилото и създателя му. Всеки ден птичките го доближаваха и му пееха весело, с надеждата да го развеселят за миг и да го накарат да полети отново. Но всеки път хвърчилото не мръдваше, не се усмихваше и се затваряше още повече. Даже зимата попита един ден, какво му има и като разбра се натъжи много и накара няколко кокичета да поникнат под него. Но дори това натъжи още повече нашето малко хвърчило. И така дните минаваха.... и то стоеше неподвижно и захвърлено....

Един ден, няколко гласа нарушиха тишината и спкойствието на цялата гора. Чу се детски смях от някъде, който прокънтя из гората. Беше дошло на разходка едно семейство. От много време на сам, еднобразието бе нарушено и песните на птичките не бяха единствените звуци,които красяха гората.

Изведнъж нещо разклати дървото на малото хвърчило и го сграбчи в обятията си. Хвърчилото погледна и видя малко момиченце. Момиченцето го погледна също за миг, погали го и му се усмихна много нежно, след което промълви сякаш на него:”Искаш ли да бъдем приятели?”, неочаквайки отговор, но знаейки сякаш ,че то го чува. Махна забилите се клони по него, отпусна дългата връвчица и то полетя отново. Хвърчилото неможеше да повярва, то бе загубило всякаква надежда за щастие. А сега отново беше в небето, отново летеше и имаше нов приятел. Толкова много се зарадва, че цветовете му заблестяха с пълна сила, станаха по-ярки и от преди, по-красиви и ослепителни.

А времето, времето също се усмихна. Слънцето се показа и погали с лъчите си хвърчилото, затопли земята и прогони зимата. Даже и дърветата се промениха, показаха се малки зелени листенца по тях и множество шарени пъпчици окрасиха скучния досега пеизаж. Пролетта дойде, тъй жадувана и очаквана....

А хвърчилото пореше из облаците смело напред, защото имаше нов приятел, защото отново имаше някой, с който да играе....

01 Февруари 2006