Една надежда

В живота си  всеки има поне пет ситуации, за които може да се сети без  много да му мисли, които го карат да си спомни, че е просто човек. Дали ще е слабост някаква, или малък компромис с големи следствия за съвестта, или може би неочаквано, но реално случило се предателство - ефектът винаги е един и същ. Ако си искрен, разбираш, че си слаб, несигурен и безкрайно объркан, колкото и силен, целеустремен и уверен да изглеждаш отстрани. Аз самият мога да ви разкажа много истории от моя живот, които потвърждават изложената по-горе теза. Но за да не бъда голословен, през оставащите минути ще дам пример, като ще се опитам да ви направя съпричастни с една незначителна за някои случка от моя живот, но довела до най-големите промени в светогледа ми...

   Спрях да говоря за момент и се фокусирах на разнородната аудитория, дошла да чуе мен - многоуважаваният професор по философия, доктор Божидар Банков. Знаех точно какво очакваха да чуят. Някаква сложна плетеница от полупознати, рядко употребявани думи и объркани мисли, които да задоволят вълчия им глад за нови, нищо неползващи ги знания. Кухи послания, които ги караха да се чувстват като изследователи, завладели нови, непокорени все още интелектуални територии.

   Беше ми мъчно, гледайки жадните им физиономии, защото много добре разбирах, че всеки един от тях, без изключение, се тъпче с всякакъв интелектуален буламач, за да запълни, неуспешно при това, онази духовна празнота, която се усеща много дълбоко, някъде в областта на корема. Този път обаче щеше да е различно. Имах за тях една съвсем простичка, даже може би малко скучна история, която в същото време бе така необикновена, че успя да промени собствените ми разбирания, градени цял един живот.

*          *          *

Професор Банков жадно отпи от силното кафе и потъна в новините, сервирани му от сутрешния вестник. Неколцината посетители в малкото опушено кафене водеха оживени разговори за бремето на здравните осигуровки, за провала на социалната политика на поредния неуспешен кабинет и, разбира се, за вчерашния футболен сблъсък на европейските грандове. Димната завеса, изплетена от максималния брой запалени цигари, намаляваше значително видимостта, но тази подробност всъщност подсилваше уникалната, неподправена атмосфера на кръчметата от този вид.

   Професорът с рязко, добре тренирано движение довърши кафето си и тъкмо се канеше да се надигне от масата, когато съвсем близо до себе си чу плътен, дълбок и дрезгав глас да вика неговото име:

     - Божидаре, ти ли си? - висок, червендалест и прилично пълен господин на средна възраст седеше на съседната маса с широко отворени очи и поглед, насочен към многоуважавания професор. - Ама ти много си се променил бе, приятел!

     - А вие сте...? - леко притеснен от гръмкия глас на този внушителен непознат и най-вече от факта, че изведнъж се превърна в център на внимание, господин Банков се изправи бързо и заситни към изхода на кафенето.

     - Аз съм бе, Божка, не ме ли помниш? Кокошката! Пешо Кокошката от 10А клас.

   За част от секундата Банков се върна десетилетия назад във времето на ученическите си години. Няколко имена веднага изпъкнаха в спомените му от онзи бурен период и определено това на Кокошката бе в призовата тройка.

   За един миг погледът на професора се трансформира от нищо неразбиращ в излъчващ неописуема и строго специфична радост, каквато само споменът за младежките години може да предложи. Банков стисна ръката на Пешо със силата на някогашния атлет и го покани да седне на масата, която току-що беше освободил. Следващият половин час изтече като пет минути, най-вече заради скоростта, с която двамата някогашни приятели си заразказваха отдавна отминали вълнуващи истории, в които те самите бяха главните герои.

   Изведнъж усмивката угасна на Пешовото лице. Той придоби загадъчно сериозен вид и тихо прошепна:

     - И сега, Божка, да ти кажа най-тъжното. Павката го няма вече. Вчера сутринта е починал.

     - Как така починал... Павката? - без да се усети, професорът викна, заглушавайки поп парчето, течащо по радиото. Толкова го заболя, дето в мига, когато миналото оживя пред очите му, трябваше да научи, че Павлин, един от главните действащи лица в неговите спомени, си е отишъл. - Как е станало?

     - Той, Павката, през последните години много се промени - Кокошката изглеждаше все така сериозен, а червенината по бузите му придоби огнен оттенък. - Не знам дали си го виждал скоро, но да ти кажа истината, той от година-две беше станал коренно различен човек. Напусна си работата, занемари се, чух, че започнал да се занимава с някакви проститутки... а бе въобще пропадна човекът, бързо и страшно. Доколкото разбрах, разболял се от скоротечен рак и ето сега за няколко месеца свърши. Напълно самотен и без нищо... Горкият Павката.

     - Кога е погребението, знаеш ли?

     - Следобед в един часа. Ако искаш, можем да отидем и да го изпратим. Сигурно ще сме единствените там. Горкичкият той, да останеш напълно сам в последните си дни! Колко ужасно!

     - Аз искам да отида! - професорът се изправи бързо. Закъсняваше за сутрешните си лекции в университета.

*          *          *

Професор Банков и Пешо (с ученическия прякор Кокошката) бързаха по гробищната алея с надеждата, че не са закъснели за церемонията. Тишината властваше навсякъде около тях - загадъчна, мъничко страшна, ярко подчертаваща тайнственото излъчване на това място. Няколко мълчаливи баби, облечени в цвета на смъртта, се разминаха с двамата и веднага след това изчезнаха някъде между безбройните редове добре поддържани гробове. След десетина минути, пропилени в лутане в този зловещ лабиринт, Пешо и Банков зърнаха на около двадесет метра от тях малка групичка жени, целите в черно, заобиколили положен на земята ковчег.

     - Ето ги - Кокошката хвана Банков подръка и го затегли нервно, внасяйки сюрреалистична динамика в атмосферата на спрялото гробищно време.     

След секунди се сляха с малката компания, както по-късно ги нарече Пешо, наведоха глави и придобиха онова тъжно изражение, което налагаше подобен повод.

   На професора му костваше доста голямо усилие да тъжи чистосърдечно за Павлин. Все пак, бяха минали повече от тридесет години от последната им среща. Повече му се отдаваше да тъжи за човека, обитаващ собствената му кожа. Новината за Павлиновата смърт звучеше в ушите му като гонг, даващ сигнал за последното действие от театъра на собствения му живот. Божидар Банков хвана тази последна мисъл и се изчерви. Стана му гузно, че е толкова коравосърдечен и за да парира в зародиш настъпващото чувство на вина, се заслуша в надгробните речи.

     - И така, преди да се разделим с тленните останки - застаряваща хубавица, служителка на общината с професионално състрадание в гласа си водеше рехавата церемония, - нека още един опечален сподели няколко думи за покойния, скъпия ваш близък и познат Павлин Георгиев.

     - Скъп ли казахте? - от групата се отдели слабичко момиче, малко над двадесетте, и застана така, че да гледа всички присъстващи в очите. - Не се заблуждавайте. Бъдете сигурни, че "презреният"  е точната дума. Почти всички хора през последните години го ненавиждаха. Мислеха, че е смотан, слабохарактерен, пропаднал сладострастник или с две думи - поредният нещастник, пропилял имота си по леките жени, такива като мен.

   Вълна от спонтанно шушукане премина бързо през групата. Служителката на общината зяпна от учудване. За първи път през дългогодишната й практика се случваше траурната церемония да излезе от контрол. Инстинктивно вдигна ръката си, за да си върне функциите на легален, упълномощен от държавата служител по погребалните ритуали, но я пусна веднага, заради завладялото я безсилие.

     - Мислеха, че го превъзхождат във всичко и затова го презираха. Мразеха го, защото той не е един от тях, и наистина Павлин беше различен - крехката женичка продължи, като безстрашно обхождаше с очи присъстващите. - Но аз и моите приятелки знаехме кой е той. Той беше светия и сега ще ме изтърпите, щом сте дошли да изпратите "скъпия" покойник, за да ви разкажа кой наистина е Павлин Георгиев.

   Пешо впи поглед в Банков и едва забележима усмивчица от вида "взе да става интересно" изгря на лицата на двамата. Момичето в черно избърса с ръка двете горещи сълзи, търкулнали се от препълнените й с тъга красиви, големи и пъстри очи. Бавно изгледа присъстващите на церемонията и продължи с изстрадана твърдост в гласа, издаваща богат житейски опит.

     - Запознах се с Павлин, когато обмислях начин как да сложа край на жалкото си съществуване. На деветнадесет се чувствах като голяма миризлива купчина с нечистотии, меко казано. Ужасно ми писна от всичките тези три дълги, мръсни унизителни години на улицата. Гадеше ми се от мъжете. Използваха ме единствено да задоволят жалките си страсти, но така като ви гледам, вие едва ли ще ме разберете.

     - Как се казваш? - съвсем забравил къде се намира, професорът се изтърва. Този, така да се каже, нестандартен въпрос излезе от устата му съвсем неочаквано за всички и най-вече за него самия. Божидар Банков се засрами за малко, но след това реши да продължи така или иначе. - Как ти е името, дете мое?

     - Галя - отвърна момичето, - но не за мен става въпрос сега. За вас аз съм една обикновена никаквица.

   Тънко хихикане премина през групата, която явно започна да се забавлява по своему. С утихването на вълнението, Галя продължи:

     - Един ден при мен дойде той, Павлин. Помислих, че е клиент, хванах го за ръка и го помъкнах към работното ми място, сиреч в обраслата ми с мухъл таванска стая. Влязохме вътре и когато помислих, че е дошъл моментът поредният мъжкар да ми се нахвърли, Павлин ме погледна в очите и ми пъхна двадесет лева в ръката. Ето така, подаде ми банкнотата, не каза абсолютно нищо, обърна се и си отиде. След два-три дни дойде отново, подаде ми пет лева, отново без да ползва услугите, които можех да му предложа.

   Започна да ръми, сякаш за да подсили ефекта от тази интересна история, разказана в такава необичайна ситуация. Всички присъстващи гледаха с широко отворени очи и на никой дори за миг не му идваше идея да си ходи и да пропусне края на разказа.

     - Това нещо продължи доста време. На всеки два-три дена, седмица след седмица идваше и ми даваше пари достатъчно, за да преживявам. Не говорехме много. От време на време ми подхвърляше с много сериозен тон, но и с много нежност в гласа си, че Бог ме обича, усмихваше се тъжно, подаваше ми банкнота от пет или десет лева и си тръгваше. Един ден не се стърпях и го попитах директно защо го прави. Павлин ме погледна с дълбоките си кафяви очи и тихо прошепна: "Не го прави вече, моля те. Недей да излизаш повече на улицата. Ти не си парцал!" Дами и господа, опечалени - Галя държеше ситуацията изцяло в своите ръце като истински служител на обредния дом - тези четири кратки думи "Ти не си парцал" промениха живота ми. По-късно разбрах, че за да изхранва мен и още няколко момичета, покойният за вас, но за мен човекът, който ме измъкна от калта, е трябвало да остави приятелите си, да напусне работата си, да жертва името си и още кой знае колко други неща, за да започне по-добре платена работа, но много, много по-вредна. Така за кратко време се влоши здравето му. След година-две се разболя много тежко и ето ни сега тук. Това е, което исках да кажа за този много различен от всички нас човек, Павлин Георгиев. За да се запознаете с него. Затова, моля ви, нека спрем да говорим всички тези кухи, заучени измишльотини. Той не го заслужава. 

*          *          *

Уважаеми дами и господа, това е незначителната случка, която промени коренно ценностите ми.

   Обходих отново с очи аудиторията и този път това, което видях, ми хареса. Стори ми се, че повечето от моите слушатели изглеждаха различно. Изглеждаха изтрезнели от грандоманското опиване с ненужни, помпащи егото им знания.

   Най-интересното е, че на това необичайно погребение, слушайки историята за живота на един покойник, аз осъзнах значението на факта, че съм жив. И преди да завърша, искам да цитирам написаното върху камъка, стоящ на гроба на моя съученик, който така и не опознах. Това смело момиче, Галя, повлияна от вярата на Павлин, е авторът на малкото стихче. Слушайте много внимателно:

Една надежда ни крепи,

Надежда, не лъжа далечна.

Самотата си отиде,

Кръстът победи,

За да живеем,

За да бъдем Вечно.