Тихите стъпки пронизваха абсолютната тишина и се забиваха в паметта на стените като пирони. Очите едвам виждаха в тъмното помещение, но сетивата работеха на пълни обороти, казвайки ми, че трябва да се случи... Приближих се до вратата и заех позиция. След около три минути се чуха тъпите стъпки от чехли на него. Той идваше - както винаги в три часа за чаша мляко. Никога не е нарушавал тази рутина. Нощ след нощ той отпиваше самотно от чашата и мислено броеше парите, които щеше да получи от поредната контрабанда. Не знаеше, че го наблюдавам от месеци. Той беше важен... Всичките му пари му осигуряваха спокойствието на едно имение, пазено от толкова много хора и алармени системи... Поне така си мислеше той... Вратата се отвори с въздишката на стария дъб и месинга на дръжката. Една крачка го делеше от смъртта. Той я направи. Това беше моя ход. С рязко движение се прехвърлих зад него и с ловкостта, на която се научих, прерязах гърлото му... Положих го на пода и се уверих, че не съм оставил никакви следи. Повече нямах работа тук. След малко щяха да забележат, че нещо става и щяха да проверят. Погледнах за последно мъртвото му тяло и се обърнах към коридора, стоящ все още тих и бездиханен...
Аз съм лош човек. Знам, че това, което правя е наистина нередно, но трябва да има и някой, който да свърши тази работа. По стечение на обстоятелствата аз бях този някой. Възлага ми се поръчка и аз трябва да я изпълня. Аз съм най-добрия. Не оставям следи и нямам неуспехи. Ума командва мен, а аз командвам оръжието... което командва животите на много мизерни и долни нищожества, като този, който току-що се прости с живота. Аз не убивам, аз умъртвявам. Аз върша зло само на този, който го заслужава. Невинен човек не е умирал от моята ръка. Гордея се с това и знам какво трябва да се случи..
Мотора на колата изпусна тих звук при превключването на скорост и продължи да ме отвежда към дълбините на душата ми. Тази вечер не знаех какво да правя. Не исках да ида в това, което наричам свой дом. Не мога. Това място ме подлудява. Не издържам там... Казват, че престъпника винаги се връща на местопрестъплението и са прави! Сетих се за една жена. Безскрупулна и властна, експлоатираща и осигурена до последния детаил на закона. Осигуровка, която й струваше много... Спомням си всяка моя жертва - къде живееха, данните за живота им, как и защо си отидоха и кое беше последното, което направиха... Тя живееше във вила на брега на морето. Богата вила, на която не й липсваше нищо! След смъртта на тази змия, наследниците й се скараха за наследството и се съгласиха да се мразят... пари... ето до какво водят... Ще ида до там. Възможно е да са изгорили това място покрай караниците си...
Нужно ли е да има толкова болка на този свят. Хората се оплакват от какво ли не, но не и от себе си... Спомням си едно момче, което ми каза веднъж, че се мрази до дъното на душата си... То обърна живота ми доста коренно... Аз не мога да кажа това... Твърде много болка съм изживял и твърде много хора са умирали в ръцете ми, за да кажа, че мразя себе си. Аз съдържам живот - празен, но го има. През годините се научих да харесвам всичко, в което има живот. Не казвам, че се харесвам, а че се понасям... някак си... Страхът на хората е нещо, което ги командва в много направления! Аз не се страхувам... Няма за какво. Не жалея за живота си, нито, че ще загубя нещо повече от мириса на кръв и тежестта на пистолета...
Изгасих фаровете. По-добре да не ме виждат много-много по улиците. Тъмнината ми е особено присъща. Тя скрива от другите, обвива ни в себе си и често убива... Да, и тя умря на тъмно. Нормално беше, защото по принцип нейните работнички работеха по тъмно – едните шиеха за заплата, която по никакъв начин не можеше да изхрани тях и децата им, а другите се тровеха от изпаренията във фабриката й за синтетични наркотици. Страх ги беше да се откажат. Повечето бяха нелегално пребиваващи и никой друг не би ги взел на работа... Както и предположих - къща няма. Отломки и кооперация – да, но спомена за тази жена вече не се носи върху земята, а единствено в душите на прокажените й наследници. Дано и те вече да са я забравили...
Да, печеля по много за работата си, но не харча. Трябват ми малко пари за да оцелея. Не се стремя към богатство. Повечето пари дарявам за благотворителност на приюти. Изпращам им чекове с големи суми. За тях аз съм един непознат, който ги прави по-щастливи. Те наистина са щастливи, но не трябва да е на мой гръб! Техния живот е по-добър заради отнетото охолно съществуване на тези грешници, минали през моите ръце. Стремя се за по-чист свят, не за повече пари... те не ми трябват. Има много по-нуждаещи се от мен...
Този квартал е станал ужасен! Тук наистина има повече отрепки отколкото може да си представи човек на едно място... Като че ли Господ си е събрал издънките на едно място, където те могат спокойно да си галят егото и да живеят в интригите си. Дори имат собствена телевизия. Наркоманчетата се снабдяват от същия този дилър, който израстна близо до мен, но никога не ми е давал дрога. Той не искаше да ставам зависим. Мислеше, че мога да изляза от калта..Да, излязох, но не за да бъда един от тези подмазвачи, които вършат черната работа на хората от подобни квартали, а за да им покажа, че за тях живота свършва, когато си мислят, че са най-силни... Махам се от тук...
Дали съм пощадявал човек? Да... имаше едно момче, пак дилър... Крадеше от шефа си за да помогне на семейството си... Разбира се, "шефа" имаше връзки нависоко и се домогна до мен, като най-ниска сума, която взимам за тихо убийство... Това е единствения случай, в който не действах по тъмно. Исках да виждам какво изпитва... Той получи това, което аз щях да взема за умъртвяването му и свободата да започне нов живот. С него все още поддържаме бегли контакти... Сега е ръководител на успешна фирма, а хората, които биха му навредили сега, вече са част от план-проектите на мои "колеги"...
Магистралата е твърде странно място - тя се строи през живописни гледки, но все пак трябва да караш по нея бързо. Сякаш искаш да стигнеш до края й. На теб просто ти се иска да отбиеш някъде и да продължиш по свой път... Каква хубава асоциация се получава между магистрала и живот... Бързаш, караш и накрая винаги имаш два варианта за къде да тръгнеш - дали да минеш обратно по този път и да търсиш по спомени своята отбивка или просто да се примириш, че вече си я изпуснал и да знаеш, че няма връщане назад... Никога не бях забелязвал този завой... Ще завия, какво пък! И без това не знам на къде да карам... Трябва да подредя мислите си..
Днес беше напрегнат ден... ще поспя в колата. Не мога да се върна там, откъдето дойдох, не искам да виждам още от това, което ми предстои, но няма да се предам... Може би просто заради усмивката от топлия обяд на едно изоставено от съдбата дете...
© Стефан Митев Todos los derechos reservados