ЕДНА НОВА ГОДИНА

     - Хей, Тропанчо, стига си щракал копчетата на лампите! Я върви да си играеш навън! – направи се на строг Киро, бодна едно парче от сланинката и се обърна към събеседниците си. Малчуганът не му обърна внимание, само се изплези зад гърба му и изтича от столовата да търси другарчетата си.

     Киро водеше задълбочени разговори още от снощи. С едно техническо прекъсване за кратка почивка и то след като всички други си бяха легнали. Чувстваше се в силата си и никак не се плашеше от Новата година, която едвам чакаше приветственото слово на Първия ръководител за да встъпи в правата си. Заизпраща старата още от есента, когато направи първата преварка. После излезе новото вино, алжирка – ароматно и пивко. Страхотно върви с бахурчето и пържолките, дето му ги дари Гошко, вечна му памет!

     - Киро бе, защо няма ток? – откъсна го жена му Пена от сладкия живот. – Как довечера ще гледаме празничната програма по телевизията?

     - Добре де, добре – зауспокоява я той. – Иди питай хижаря, може някой бушон да е изгорял.

     - То и в стаята няма... – с мърморене си тръгна тя.

     Токът беше спрял още преди три часа, достатъчни да се обадят в енергото, а от там да пратят единствения свободен по това време техник – бай Стоян. Човекът си беше свикнал да го търсят по такива празници – не пиеше и си вършеше съвестно работата. Не му плащаха извънредно, но той навъртя тридесет километра в планината за да върне светлината на хората. Веднага с пристигането си се захвана за работа, завря се в трансформатора и, когато след час излезе замръзнал и мръсен от там, заяви че повредата е сериозна, трябват части и, че ток по-рано от първия работен ден няма да има. После ритна манивелата на малкото балканче, сложи на главата си кожената каска и се изгуби в падналия мрак.

     Така Пена си остана без празнична програма. Киро проспа Новата година. За останалите това беше едно неочаквано връщане назад във времето, където миризмата на газените лампи се смесваше с тази на печеното в камината месо, живите разговори сближаваха хората, а песните и наздравиците поддържаха нужното настроение.

     Утрото дойде неусетно и донесе белотата на една педя прясно навалял сняг...

                                                          * * *    

     Ники плъзгаше ските по снега с чувството на първооткривател. Строгата тишина на смълчаните буки допускаше по изключение първо него, а после и следващите го по-назад, уморени от снощната веселба, хора. Довчерашното весело слънце се бе скрило на дрямка зад ниските облаци, които продължаваха да ръсят пухкави снежинки.

     Снегоринът щеше да дойде, евентуално, утре, но купонът беше свършил и народът търсеше начин да се прибере навреме по домовете си. Пътят от хижата до автобусната спирка отнемаше около час при хубаво време. Оттам, веднъж на ден, минаваше един стар ПаЗ, който осигуряваше връзката на близкия рудник с цивилизацията. Към този автобус бързаха нашите герои и затова тръгнаха от рано, а Ники с желание се впусна да прави пъртина.

     В онези години все още имаше диви животни. Следи се виждаха тук-там – малки точици и тирета в снега, които се губеха и се връщаха безброй пъти. Снегът ги затрупваше упорито, но нови излизаха и пълнеха гората с живот. Едрият дивеч беше започнал да изчезва, но все още се срещаха муфлони, вълци и мечки. Животинките се стараеха да избягват срещи с човека и се криеха все по-надалеч, защото и те знаеха, че по-умният винаги отстъпва.

     Тишината се стелеше наоколо, давайки трибуна на закачливия ромон на близкия ручей. Останалите от групата бяха изостанали значително. Ники спираше от време на време, но скоростта го привличаше и той искаше за последно да се порадва на емоцията, защото от утре пак започваха учебните занятия в училище.

     Почти беше стигнал края на спускането, когато шум от бързи стъпки го стресна и откъсна от мислите му. Нещо огромно и кафяво се появи изотзад, скочи върху ските му и започна да потропва с крака като метроном, настроен на темпо Presto Prestissimo. Две ръце се впиха под мишниците му и останаха там.

     Нямаше време да се изплаши, защото веднага разбра че това е един от пристигналите предната вечер студенти. Празнували сериозно няколко дни, те бяха решили да продължат в по-различна обстановка. Без необходимия опит и оборудване, бяха успели да помахат на залязващото слънце с достигането си до хижата. Видяло им се топло за сезона, издокарали се с новите си дрешки и ето ги, посред зима, на 1500 метра над морето. Дънки чарлстон и лачени половинки с бомбета отпред, загърнати с тънко като вестник кадифено яке не е най-добрата формула за планина, дори и през лятото!

     Измръзнал като пътен знак, подгизнал като кадаиф, нашият човек беше препускал докато догони Ники, дори искаше да го задмине и да търси напред изгубената топлина. Заедно стигнаха до кръстопътя със спирката и спряха да чакат другите. Стана ясно, че автобус няма да дойде – пътят, макар и важен, щеше да остане непочистен, защото по всичко личеше че тук пътното също празнуваше. Наколкостотин миньори и техните семейства, заедно с хижите и ловните стопанства, този ден щяха да пропуснат порцията си от цивилизация.

     Докато се съберат всички, Ники се разрови из раницата си. Там намери чифт резервни чорапи и няколко стари вестника, незнайно как останали там, и ги даде на замръзналия оптимист. За щастие, другите изглеждаха по-добре. Денят все още беше пред тях, куражът – с тях и те продължиха напред към следващия, още по-важен път, на кръстопътя с който, ако не работеща почистваща техника, то поне щеше да се намери някакъв подслон, а защо не и транспорт. Там, на половината разстояние до града, се намираше централата на минния басейн, а Киро знаел една пряка пътека.

     Хижата оставаше все по-далеч назад, а снежинките продължаваха закачливо да си играят във въздуха, без да се притесняват от нищо и сякаш се усмихваха на всеки, дръзнал да се появи навън в това време.

* * *

      Дежурният диспечер изпадна в тих ужас, когато в малката зала нахълтаха като привидения осем самоходни снежни човека. Минаваше девет, когато пазачът му позвъня с информацията за някакви закъсали туристи. Гледката беше изумителна. Всички преминаха плавно през вратата и се скупчиха около дървената печка в другия ъгъл. Разлепените обувки на един от тях бяха привързани с ремъци от раница. Вървяха с грацията на японски робот-прототип. От тях скоро започна да се стича вода като от капчук, размъкнатите им дрехи започнаха да се размекват и ги правеха да приличат на немски войници в подстъпите към Москва. Чак сега проговориха и успяха да обяснят случилото се.

     Не знаеше какво да ги прави. Пътят беше почистен, но единственият междуградски автобус отдавна беше отпътувал, а нямаше право и място къде да ги подслони. Докато изпиха по един билков чай и пръстите им започнаха да щипят от топлото, решението дойде само. Успя да смести всичките пособия, багажи и хора в един УаЗ-469, инструктира шофьора да кара внимателно и, някъде към полунощ, ги изпроводи по последните километри от маршрута.

      Песъчинките шумоляха по калобраните, а гумите остъргваха ламарините при всеки завой. Мощните фарове разкъсваха тъмнината и, като на голям екран, показваха скритата от нощта зимна красота на планината, макар че зрители нямаше. Шофьорът Стамат постоянно говореше нещо, но уморените пътници го чуваха все по-трудно.

     Изведнъж, той направи рязка маневра, спирачките изскърцаха и автомобилът силно подскочи, ударен в буца замръзнала кал. Останалите се заоглеждаха с тревога и се чудеха какво става. Насочи фаровете към отсрещния бряг на придошлата бучаща и мътна река, където майка с няколко малки диви прасенца се измъкваше от водата и бързаше да се скрие в шубраците. Уплашените от шума и светлините животни се оказаха по-бързи и техният инстинкт им помогна да намерят спасителния изход.

     - За малко изтървахме суджука! – занарежда Стамат и с мъка премести погледа си към оставената от колелата диря, само на сантиметри от отвесния скат. – Едва ги видях да пресичат и нямаше накъде по-близо да мина до тях. Дали няма да се върнат по-късно?

     Никой не му отговори и, след една цигара време, продължиха нататък. След половин час стигнаха центъра и слязоха, благодариха, кой на шофьора, кой - на господа и се разотидоха. Наближаваше два сутринта. Стамат нави пълен ляв, изфорсира колата и след един последен сигнал на клаксона се понесе обратно. След още половин час, всеки беше стигнал до желаната си точка – едните вкъщи на топло, другите – на гарата да чакат първия сутрешен влак.

     Много Нови години посрещнаха от тогава, много сняг ги валя, много пътища изходиха, но никога не се събраха в тази състав и никога не повториха случка като тази. Само споменът ги гъделичка понякога и докарва ледена усмивка на лицата им.

04.02.2014