В главата ми винаги е съществувал един утопичен момент, сякаш спомен, но плод на въображението ми. Една сцена, която предизвиква в мен блаженство и прилив на топлина по цялото ми тяло. Може би това се е случвало в минал живот, който се е запечатал в съзнанието ми още от момента, в който съм била зачената, а може би ще се случи в следващия живот, когато този тук е приключил. Може да е и просто една рожба на моята фантазия, която се е зародила още от ученическите ми години в онова мечтателско и все още чисто съзнание. Не зная, но нека си остане една от мистериите на живота ми.

Намирам се пред църквата „Св. Седмочисленици“ в центъра на София. Пред нея има един мъничък площад-парк с пейки, цветя, кучета, хора, липи, върби и огромни плочки по земята. Пролет е, дори късна пролет, когато слънцето е силно, но някак нежно и не създава дискомфорт за бялата зимна кожа. Затварям очи. Та, аз съм там! Ето, виждам всичко отново! Нося бежов къс шлифер и шарен панталон на цветя. Косата ми се вее свободно наоколо, докато ръцете ми придържат, сякаш в прегръдка към тялото, една малка книга. Разхождам се наоколо, а въздухът е пълен с аромати на люляци и зюмбюли – цветен, богат и нежен мирис, сякаш идващ от рая. Колко е топло, колко е приятно, светло, и се чувствам някак свободно. Разхождам се и тропам с ниските си токове по плочките пред църквата. Сядам на дървена пейка под тънката шарена сянка на една млада върба. Отварям книгата, за да почета малко от нея и с гордост отбелязвам в главата си, че тя е на стар английски, който не е лесен, но уча от известно време, заради увлечението ми по сонетите на Шекспир в оригинал. Докато чета всяко мое сетиво се омагосва все повече и все повече. Сякаш ароматите на свежи цветя ме понасят на каретата си във въздуха, право към нежното пролетно слънце. Чета, чета и не мога да спра, докато жадния ми за любов мозък попива всяка думичка и всяка точка. Историята, която се разгръща в книгата е за обич, влечение, жар – любимата ми тематика. Тя е за две души, които не могат да съществуват без една друга, за души, които са създадени да крачат по пътищата на света заедно, души, преплетени сякаш в една. В този миг мога да се влюбя във всеки. В онзи със замечтания поглед и бадемовите очи, който няма представа какво иска от живота и е свикнал да граби с пълни шепи от всичко, независимо дали наранява някого или не. В онзи с пъстрите очи и гъстата брада, който дава живота си за театъра и иска да потъне в него безвъзвратно. В онзи с черните очи и детската физиономия, който е добряк по душа, но няма късмет в живота. В онзи с дългите руси коси, който винаги ще лети в облаците, без да бъде сериозен дори за миг. И особено в онзи с очите, пълни с плам, с любов, със загриженост, онзи идващ от морето и носещ спокойствието в душата. Влюбих се. Пленена съм от книгата и времето минава неусетно. Просто ей така се досещам, че съм студентка първи курс „Английска филология“ в Софийския университет и нямам търпение да разкажа на онзи авторитетен лектор за невероятната история, която чета. И така завинаги, неподвластна на времето, просто седя на онази пейка пред църквата в топлия пролетен ден и плувам в море от букви, фантазия и емоции, влюбвайки се отново във всеки възможен момент.

Този миг в съзнанието ми се роди много преди да пожелая да уча точно споменатата специалност в университета. В крайна сметка завърших нещо коренно различно и сега животът ми няма нищо общо с шарени панталони на цветя и Шекспировия стар английски, което не ми пречи обаче, да продължавам да харесвам и двете. Винаги, когато мина през онази църква в центъра, или когато извадя малката мила книжка със сонетите, подарък от скъпия ми дядо, се сещам за този утопичен миг. Може би вече се е случвал. Може би ще се случи в следващия живот. А може и просто да остане на този лист хартия, където ще се случва завинаги и никога. Не зная, но нека си остане една от мистериите на живота ми.

28 декември 2020