ЕДНА ПРОЛЕТ КРАЙ ЯНТРА
Да ходиш до Египет и да не видиш пирамидите, звучи като: да ходиш до Рим и да не видиш папата, а у нас пък: да ходиш до Търново и да не видиш Царевец и най после: да ходиш до Царевец и да не видиш Балдуиновата кула, а всичкото това означава: е, ами защо си ходил тогава? Минахме през Търново по време на последната ни ученическа екскурзия от гимназията, влязохме и в Царевия град. Вървим си по разкривените и обрасли калдъръми, зяпаме камънаците, а аз, не знам защо, бях в компанията на класната, литератор, за чийто външен вид може да добиете представа от прякора, който ѝ бяха сложили учениците през годините: Каробучка, и на математичката, една красива, стройна и властна жена, която покоряваше и с поглед, и с усмивка, и с походка, с всичко и млади, и стари, и царе, и патриарси, чиито духове се събуждаха от стъпките ѝ, опипваха я с полъха на вятъра, който идваше отнякъде си, косата ѝ се пръскаше матова и волна, а роклята ѝ потреперваше и недискретно подчертаваше изящните ѝ форми. И аз видях това. И поисках да стана вятър. Да, ама класната:
– Виждаш ли, Съдба, онзи хълм отсреща? Той е Света гора. А статуята е на Евтимий Търновски. В тази школа ще учиш наесен.
Така и не можах да разбера защо тази жена постоянно се мъчеше да ме уязви. Та тя за цели три години нито един път не видя, че заслужавам шестица по литература, въпреки че другите виждаха и че душата ми беше там. И после това „Съдба”! Тя преподаваше чудесно предмета си, заливаше ни с информация, но някак сухо и без пламък. А аз изгарях със съдбите на литературните герои и на техните автори и бях решил, че непременно ще стана или писател, или поет-стругар, като Вапцаров например – поет-машинист.
– Не, не – излетяха обидени ангелчета през усмивката на математичката, – той ще кандидатства с математика, нали?
Погледът ѝ ме стопи. Аз потекох като бистра вода между тревичките и търсех пролука в земята, за да се скрия. Едната беше поет в математиката, а другата математик в литературата. А аз? Един взор, който срещаше погледите на пълзящите по дяланите камъни мравки, една усмивка, която граничеше с презрение и отчаяние и един глас, който излезе изпод мрака на безсилието:
– Не знам още...
После видяхме и Балдуиновата кула, обходихме всички занемарени руини и какво? Оказа се, че аз ходих до Търново, но не видях Царевец, ходих до Царевец, но не усетих духа му. После, вече като студент в Евтимиевата обител, пак същото... Изкуствена обич, изкуствено родолюбие, което ми натрапваха изкуствени хора. В сърцето ми само парещи пясъчни дюни, в главата ми студени легенди и митове. Пак тогава, от горделивите крепостни отломъци усетих и обикнах красивата и свенлива душа на Янтра, която мълчаливо обикаляше хълма Царев и тихо разказваше съдбата му. Тя едновременно се гордееше – величието му се оглеждаше в очите ѝ, и се радваше, че простолюдието се къпеше в любовта ѝ и пиеше водата ѝ.
Един ден минавах по висящия мост на връщане от Ксилифоровския манастир и не щеш ли, на отсрещния бряг, току под Царевец, на една полянка видях щастлива група младежи, които пиеха и се веселяха, а момичетата подскачаха под звуците на китарите в пеперуден изумяващ танц. Бяха като истински принцеси, облечени в рокли от глухарчета, и имах чувството, че при всеки полъх на вятъра пухчетата щяха да се разпилеят като малки разноцветни балончета, а телата им ще останат голи и изящни като вълните на страстната река. Погледнах нагоре, а по стените на крепостта бяха насядали и Калоян, и болярите му, и беловласите божи наместници, и войниците с щиковете и копията. Спрях се и аз да погледам, защото краката ми омаляха изведнъж и се унесох в магията.
– А тази песен е поздрав за колежката-рожденичка! – почти пропя единият от двамата Орфеи и подкараха неземна мелодия, която надали можеше да се запише с ноти, но звучеше като притча, като божествена карма и момчешките лапи притиснаха момичешките кръстчета и се понесоха като двойки лебеди върху къдрите на песента. Царев хълм притвори очи и тежко изстена, Янтра отрони въздишка и продължи с обърната назад глава, Калоян сключи гъстите си вежди. Рожденичката остана сама. Седна на един камък и се усмихна. Аз не издържах, извадих сърцето от гърдите си, поднесох ѝ го и ѝ казах:
– Твое е. Каня те на танц.
Тя го взе, погледна дупката в душата ми, целуна го и го постави на мястото му. Обви с ръцете си шията ми, плъзна тялото си по моето и ми прошепна:
– Аз съм малко спъната, но и моето сърце е твое, води ме чудния свят на тази прекрасна музика!
Беше пролет. Беше непринудена и откровена, девствена и чиста пролет, люляците на Царевец проникваха в душите и на зверовете с аромата и синевата си.
– Искаш ли да отидем в двореца, да си наберем люляци и да се целунем?
Очите ѝ станаха люляковосини, усмивката ѝ – лястовича песен. А аз като видях, усетих тежест от двете страни на раменете си, погледнах се и видях, че са ми поникнали огромни бели крила, тя ме хвана през кръста и така долетяхме до дворците цареви. Край тях сияеха люлякови пламъци. Набрах ѝ огромен букет и отидохме до Балдуиновата кула, за да се целунем там. За да ни осъдят и да ни затворят в нея и да бъдем двамата заедно во век и веков.
Така и стана.
Още не беше съмнало, когато дойде Калоян. Сърдит. Страховит. След него блудната царица. Вбесена и целомъдрена. Балдуин – жалък, но горд. Болярите. Вайниците. И ни изгониха с ругатни и обиди. И ние си отидохме. Отначало вървяхме с хванати ръце, после един до друг и най-накрая се загубихме. Може да сме се срещали по-сетне, ама не, не вярвам. Щяхме да се познаем.
– Нали, Господи?
А той:
– Сега опозна ли Царевец?
Да! Завинаги!
– Иди да поспиш, изморен си!
© Ангел Веселинов Todos los derechos reservados