Една разходка из спомените

    Ранена душа. Тъга. Сълза. Самота. Да, това е поредната любовна история. Поредните счупени сърца и още една тъжна съдба. Дали всеки няма да разпознае в нея част от своя собствен живот? Може би... не зная.

    Вървя по улицата приведена, замислена. Разминаваме се с някакъв човек. Спира ме: "Извинете, колко е часът?" "Ами... - отговарям му, - не знам. Времето отдавна е спряло за мен. "Учуден поглед, миг тишина и недоумение. "Какво, нима не знаете, какво е да си човек без душа?"

    Не съм ли права? Защо ми е да знам как лети времето? Та нали всяка минута е същата като предишната, като следващата... И нищо не се променя!

    Някъде напред дете ми помаха с ръка. Усмихвам се плахо. "Колко миловидно и чисто е то!", мисля си. Да, някога и аз бях като него - толкова свободна и безгрижна. Тиха въздишка. Изгаряща мисъл. Как неусетно се изнизва животът покрай теб, не забелязваш кога си се променил. Поел си първия си дъх, направил си първата си крачка, изрекъл си първата думичка, пристъпил си за първи път в клас, влюбил си се за първи път... Първи и единствен. Не, не плачи сърце, той няма да се върне. Тръгна си вече, завинаги...

    И пак вървя по тази улица на откровения и осъзната реалност. Пронизва ме някакво странно чувство на хладнина и безпокойство. "О, колко е студено!" - тихо прошепвам. До мен човек, обикновен, сив и забързан, учуден спря и ме погледна. "Госпожице, добре ли сте? Как може да Ви е студено като навън е толкова горещо?" Вдигнах поглед - да го виня ли, че не ме разбра? И защо, та той няма нищо общо с моето нещастие. А може би и той е самотник като мен... Знам ли, днес всеки е сложил някаква маска и се крие от същността си. Нищо подсъдно, напротив - ужасно оправдано! "Знаете ли господине, прав сте, денят е така прекрасен!" - отговорих любезно. " А в мислите ми - така мрачен и ужасен" - помислих си и го отминах с усмивка. Една усмивка толкова горчива и фалшива! А как само ми отива да бъда щастлива! Но, уви...

    "Ами съдба..." - отнякъде се изсмя тийнейджър. Господи, дете, колко си щастливо, че все още не знаеш, какво означава тази дума и колко е тежка тя! Някой ден ще разбереш, колко безмилостна може да бъде съдбата. Тя дава, но и отнема. Никога не знаеш какво ще ти поднесе, а й се радваш като на малко дете. Иронично! Един миг и след него един цял свят рухва, защото Съдбата е пожелала така. Да се бориш с нея ли? Вечна битка, която не можеш да спечелиш. Тя винаги те наранява там, където си най-слаб! Дали е случайно? "Ами съдба!" - изкиска се пак момчето...

    А моята разходка си продължава. Градският часовник отмерва 13.00 ч. Странно, а аз си мислех, че се е стъмнило. Е, нищо, поне ще си довърша броденето из спомените. Май дочувам музика? Да, любимата ми песен: You are always in my mind, always is my heart..." Така е, но защо не чувам стъпките ти до мен?! Може би, защото това беше само цитат от песен, а в рефрена на живота твоето място е далеч оттук и с някой друг... И все пак аз не вървя сама, никога не съм... Сега разбрах: ето, тук си - в спомените. Тях няма кой да изтрие! Носталгия... Тежка въздишка... Знам - миналото няма да се върне и счупеното не може да се поправи, но оставете ме малко да си помечтая!

    Ех, изморих се от тази разходка! Но, казват, полезно било, чувстваш се по-добре. Ами, може и така да е...