Ранена душа. Тъга. Сълза. Самота. Да, това е поредната любовна история. Поредните счупени сърца и още една тъжна съдба. Дали всеки няма да разпознае в нея част от своя собствен живот? Може би... не зная.
Вървя по улицата приведена, замислена. Разминаваме се с някакъв човек. Спира ме: "Извинете, колко е часът?" "Ами... - отговарям му, - не знам. Времето отдавна е спряло за мен. "Учуден поглед, миг тишина и недоумение. "Какво, нима не знаете, какво е да си човек без душа?"
Не съм ли права? Защо ми е да знам как лети времето? Та нали всяка минута е същата като предишната, като следващата... И нищо не се променя!
Някъде напред дете ми помаха с ръка. Усмихвам се плахо. "Колко миловидно и чисто е то!", мисля си. Да, някога и аз бях като него - толкова свободна и безгрижна. Тиха въздишка. Изгаряща мисъл. Как неусетно се изнизва животът покрай теб, не забелязваш кога си се променил. Поел си първия си дъх, направил си първата си крачка, изрекъл си първата думичка, пристъпил си за първи път в кл ...