Здравейте, аз съм български студент по руска филология. Ще ви разкажа една много интересна история, която се случи с мен през май месец. Тази история стоеше в перифериите на реалността.
В края на семестъра ме пратиха на конференция в Петербургския университет, за да представям Софийския – университетът, в който уча. Заглавието на темата ми беше ,,Диаболистка символика в разказите ,,Портрет” на Гогол и “Овалният Портрет” на По”. Трудоемка тема, но се справих, както винаги в последния момент. Когато пристигнах в град Петербург, реших да се поразходя през следобда и да разпусна, като отида на гробището в града, където е гробът на Фьодор Михайлович Достоевски.
Беше тихо и нямаше много народ. Тъкмо вървях между надгробните плочи, когато без да усетя ритнах нещо.
Погледнах в краката си и видях, че това беше човешка глава. Приближих се към нея, без да се смущавам и я обърнах с крак.
Каква изненада – това беше главата на един руски писател от деветнадесети век.
Не беше Достоевски, не беше и Пушкин.
Главата беше на Николай Василевич Гогол.
Така, докато я гледах, тя внезапно отвори очи и ми проговори:
- Братле, извинявай, ама можеш ли да ми върнеш главата на мястото, че ми писна да я подритват като футболна топка наляво-надясно. Това да не им е стадиона на ,,Зенит” Санкт-Петербург?
Аз отвърнах:
- Окей, братле, ама ти не си ли погребан в Москва?
Главата ми отговори:
- Така е, там съм погребан, ама дойдох тук да видя един приятел на име Фьодор. Обаче главата ми пак се загуби и то докато си търсех ботушите.
- Няма проблеми – казах аз и съвсем спокойно му я взех в ръце.
- Ей оня гроб, в криптата. По принцип там отсяда Лермонтов, като идва насам, ама сега е отишъл на гости на Толстой.
Отидох до въпросната крипта. Оставих главата на земята, дръпнах камъка и видях едно обезглавено тяло с черен, протрит шинел.
Сложих я на мястото ѝ и след малко Гогол излезе цял-целеничък от гроба. Само дето беше бос.
- Благодаря, братле, направо ми писна да ми ритат главата из тия гробища и после да крещят от страх и да бягат. Как не се сетиха поне веднъж да я вземат и да ми я сложат където ѝ е мястото?!
- Де да знам, брат, да кажеш, че си призрак, ама ти си само един мъртъв писател. Какво толкова, не мога да разбера?! – отвърнах аз. Също недоумявах как можеха да се отнасят толкова коравосърдечно с човека?! Аз съм си добродушен човек по природа и трудно понасях такива несправедливости. Дори и върху говореща човешка глава.
Известно време мълчахме и двамата, отдали се на философски размисъл, когато Гогол заговори:
- Е, младеж, имам един проблем. Някой ми открадна ботушите, преди пак да си изгубя главата, докато чуках по вратите на криптите да питам, защо го няма Достоевски. Много ми се ядосаха, ама какво да правиш? Трябва да ми помогнеш. Много ми е студено на краката и не мога да спя нощем.
Аз го гледах в босите крака известно време, след това му подхвърлих:
- Не знам къде се е дянал Достоевски, защото и аз го търсех, поне гроба му, но лесно ще оправим проблема с ботушите. Софийският университет в България ми плаща командировъчните, така че защо да не ти вземем едни чисто нови адидаски и си готов. Много ще ти пасват на шинела, ако питаш мен.
Наистина така си мислех, щеше да бъде направо убиец.
- А, не, приятелю. Пробвал съм, ама краката ми се вмирисват и сънувам кошмари. Трябва да си намеря ботушите.
- Окей – отвърнах аз – кой ти ги взе?
При въпроса ми ушите на Гогол се дръпнаха назад, а клепачите му изчезнаха в очните ябълки, като подвижен капак на кола. Той се вцепени и ме изгледа с периферното си зрение.
- Не, не ме карай да казвам! Не мога, просто не мога!
- Е, така е Гог, ама бос ли ще седиш? Все пак... можеш да се простудиш, докато си лежиш... в гроба.
-Да, но... не, не мога да го кажа, много ме е страх. Искам да ти кажа, обаче...
Гогол изгуби дар слово. Изглежда това, което му беше откраднало ботушите, го плашеше ужасно. Реших да помисля по въпроса, кое е това, което така би изплашило Николай Гогол, че да загуби дар слово?
Изведнъж ми светна. Нямаше как да е иначе при човек като мен, който толкова много се бе се занимавал с биографията и творчеството на Николай Гогол.
- Брат, жена ли ти сви обувките?!
- НЕ! – изпищя той и се скри в ъгъла на временната лермонтова крипта.
Да, разбрах, че е това. Приживе Гогол е имал някакъв огромен страх от жените и това си личеше къде ли не в разказите му.
Аз се приближих до него и му казах:
- Брат, не се коси, не е срамно, те жените са си страшна работа. Питай всеки нормален мъж от двадесет, до двадесет и девет години и ще провериш дали е така. Кажи ми сега, къде да я намеря тази хубостница и ще ти върна ботушите.
Той ме изгледа над лактите си и каза:
- Няма да ти е лесно, ама само ти можеш да се оправиш с нея. Ще те заведа.
- Окей – отвърнах аз.
Двамата излязохме от гробището и тръгнахме по петербургските улици. Някои хора ни гледаха странно, ама повечето руснаци явно бяха забравили за съществуването на Николай Гогол, защото да си кажем честно – кой ще се сети за руска класика в днешно време, след като са плъзнали толкова много вампирски простотии като ,,Здрач”, ,,Дневниците на вампира” и така нататък?
Вървяхме аз и Гогол, когато в един момент се спряхме на улицата. В отсрещния край имаше магазин за маратонки.
- Така – каза ми Гогол – тя е вещица и се подвизава като продавачка на маратонки. Имай предвид, че е много красива, завладява те само с един поглед и не ти го казвам случайно. Това е магията ѝ и ако нямаш някоя защита, за препоръчване подсъзнателен страх като моя, си обречен. Разбираш ли?
- Да – отвърнах аз и отдъхнах облекчен. За щастие имах нещо такова. Като си помисля само за преживяванията си с жените...
Не, няма нищо. Там няма нищо. Нищо друго, освен мляко.
Да, бях спокоен да му помогна. Като се сетех за жени и...
Плаж от мляко. Захарен пясък.
Като се сетех за жените и просто отказвах да си спомня. По-добре да си мисля за...
Медени русалки.
Или пък за...
Млечно море, порено от шоколадови кораби с опънати платна от кадаиф.
Често спомените се връщаха, но...
Карамелен дъжд.
После си припомнях, че обичам сладко.
- Добре – отвърна той. – Хм, това е дори по-добре – добави замислен, след което продължи:
- Та така, когато влезеш и блокираш магията ѝ започни да я питаш неща, които един съвременен човек би попитал вещер, ако го срещне. Тоест как ще поиска да си обясни магиите на вещиците, чрез съвременната наука. Успех!
За щастие се сетих за един от разказите на Светослав Минков, в който точно това се случваше с един самотен призрак и безстрашно се насочих напред. Влязох в магазина и взех да оглеждам за ботушите на Гогол сред рафтовете с маратонки по стените.
Открих ги. Личеше си повече от ясно, че мястото им не беше там, но на другите хора в магазина това не им правеше впечатление.
В същия момент се появи продавачката и аз настръхнах.
Излишно е да ви казвам, че красотата ѝ ме срази като удар от овчарска тояга. Тази ,,продавачка на маратонки” изглеждаше точно като излязла от разказите на Гогол вещица. Косите ѝ не бяха точно руси, а златисти. Устните ѝ бяха с цвят на кръв, а очите блестяха като сапфири.
- Какво ще обичате? – запита ме тя на руски.
- Ами – отвърнах аз стъписан. – Търся едни ботуши.
- Искате да кажете маратонки? – попита ме тя.
- Не, не, ботуши. Мисля, че имате.
- Тук не продаваме ботуши. Това е магазин за маратонки.
Хората неусетно бяха излезли от магазина. Усещах как вещицата ме привличаше като магнит. Щях да се нахвърля върху нея! Бях готов да го направя! На една крачка! Всеки момент! Да! И защитният механизъм се включи.
,,Не, не хвърляй още кафени зрънца в млякото. Ще го вгорчиш. По-добре пий млякото сладко. Спомни си за захарния пясък.”
И докато мислите ми пътуваха в света на сладкото, вещицата се обърка. Разбрах го, след като се върнах обратно в реалността. Погледнах към рафта – ботушите на Гогол все още стояха на мястото си до едни маратонки ,,Найк”.
Изведнъж магазинът притъмня, а косата на вещицата започна да се вдига във въздуха. Очите ѝ заблестяха още повече в синьо.
- Това е магазин за спортни обувки – каза ми тя. – Тук няма ботуши. Какви ботуши искаш, сладурче? Да не би да са от деветнадесети век?
- А, между другото искам... да ви попитам – магията ѝ все още действаше, но удържах влиянието ѝ. Психологическата ми защита ме пазеше, но не знаех докога. Припомних си с най-големи подробности, доколкото можех, разказа на Светослав Минков - ,,Къщата при последния фенер”.
- Искам да ви попитам – повторих по-силно аз – чрез какви заряди постигате такова статично електричество?
Тя се разтресе, посегна към мен, но аз се отдръпнах.
- Или какъв фосфорен разтвор използвате, защото и аз веднъж опитах да си направя очите да сияят като на Баскервилското куче, ама взех, че си ги възпалих?
Тя още повече се разтресе. След това погрозня, ръцете ѝ се удължиха и ме сграбчи. Принуди ме да коленича на пода и ми изви главата към себе си. Мъчех се да се съпротивлявам, но тя се оказа по-силна. Очите ѝ вече светеха в червено, лицето ѝ се беше състарило и разбрах, че това вероятно е последният ми час. В този момент се помолих горещо за ,,Деус екс махина”, понеже това беше единственото, което ми хрумна.
И в този момент някой се появи, извади меч и прониза вещицата. Тя изпищя, изтъня, заприлича на пергамент брулен от вятъра и след малко се превърна в прах. Лампите в магазина отново светнаха.
Дойдох на себе си и видях кой беше ,,Богът в машината” в този случай.
Това беше Фьодор Михайлович Достоевски в обикновените си дрехи от деветнадесети век, но с къс меч в ръка. На острието на меча бе изписано на руски – ,,Женоукротител”.
Той ми подаде ръка да стана и каза:
- Благодаря ти, че отвлече вниманието на вещицата и ми помогна да я убия. Ти беше единственият, освен Гогол, който можеше да противостои на магията ѝ, но без да избяга от страх, защото ти не се страхуваш конкретно от жените, а от собствената си съвест, след срещите си с тях. Причината е, че при теб съвестта съществува и се проявява в някаква крайна форма.
- Хм... да... може би – отвърнах аз. – Между другото бях на косъм да ѝ се нахвърля, не виждам как точно съвестта щеше да ми попречи.
- Повярвай ми – отвърна Достоевски – точно тя е това, което ти попречи и което те спаси от блажена гибел. Ако аз бях на твое място, вече щях да съм се нахвърлил на тази красавица и да съм загубен. Да не говорим пък за Лев Толстой. Той даже искаше да идва и досега с Лермонтов се мъчехме да го разубедим да стои далеч от Петербург. Затова се и забавих. Както и да е – свършеното-свършено. Сега можем да се махаме оттук, трябва обаче да вземеш ботушите на Гогол.
- Нямаш грижи – отвърнах аз.
Взех ботушите и двамата излязохме, а Гогол ни чакаше отвън.
Подадох му обувките, той ги взе изпълнен с удоволствие, обу ги и ми каза.
- Ох, така е добре, топличко. Сега да ти кажа за нас – ние сме ,,Вечните ловци на вампири и вещици” и между другото врагове на вампирските саги. Аз обикновено правя разни отвари срещу тях и се занимавам с проучвания, а Фьодор е този, който им вижда сметката на практика. С тази вещица обаче ни беше трудно да се справим, така че ти се появи навреме и идва ред да си получиш наградата
Той бръкна в пазвата си и ми подаде една книга. Аз я взех и прочетох заглавието - ,,Мъртви души” – том втори.
- Покажеш ли я на хората, ще забогатееш. Няма как да се сбърка моят почерк. Преподавателите по руска литература ще го потвърдят. Изследователите мислят, че съм я изгорил, но ти ще сринеш това твърдение, понеже разполагаш с реалния том.
Не знаех какво да кажа. Най-малкото бе вълнението от факта, че щях да разбера какво следва по-нататък с героя Чичиков, понеже докато Гогол бил жив е изгорил втория том на романа си, като оставил само отделни чернови на глави.
- Кажи, че си я намерил на гроба му – добави Достоевски. – Около неговия гроб често се случват странни неща, като при този на По, така че си опичай ума. Вземи и това.
И той ми подаде някакво разпятие. Фактът, че ми подава именно разпятие никак не ме учуди. В романите на Достоевски имаше много християнска символика.
- Ако те подгонят престъпници заради романа, който имаш, произнеси три пъти фамилията ми и ние с Гогол ще те измъкнем. Не сме само ловци на вещици.
- И не сме само двамата – добави другият руски класик.
Аз не се сещах какво да кажа, освен:
- Благодаря ви.
- Благодарим ти ние – отвърна Достоевски и двамата с Гогол поеха към гробището, а след няколко минути, след като ги изгубих от поглед, поех в друга посока и аз, като преди това скрих романа и разпятието в чантата си.
Имах възможност да забогатея – това беше приятна мисъл, но, по дяволите – щях да разбера какво става с Павел Иванович Чичиков накрая в романа ,,Мъртви души”.
К Р А Й
© Пресиян Пенчев Todos los derechos reservados