Една споделена любов

За Моника този ден беше като всички останали - само малко по-студен може би. Месецът беше такъв, какъвто е бил миналата година по същото време. Какъвто ще бъде и следващата.

Февруари. А датата, аналогично на месеца, беше четиринадесети, както предната година, както идната, както след десет години.

- Само сърцето ми не следва аналогия - прошепна с посинели от студ устни момичето. - Преди една година то беше обвито от нежната пелерина на любовта, а сега... Сега паяжините на безстрастието го оплитат. Предишният огън се превърна в лед. Но и ледът е красив - с една по-особена, ледена красота, чийто блясък отрезвява влюбените глупци. Обичат ме! Защо? Аз не мога да обичам...

Монологът беше прекъснат от грубия глас на нощния пазач:

- Докога смятате да стоите тук? Последният влак тръгна преди половин час. Празник е, няма ли да си ходите или чакате някой?

- Чакам...

- Но чак след два часа ще пристигне влакът от София.

- Аз не чакам него...

- Друг влак няма да идва тази вечер, не знаете ли? - с недоумяващо изражение попита пазачът.

- Аз чакам любовта - с носталгична усмивка заяви Моника и сведе поглед към земята.

Известно време "съвестният" служител си мърмори нещо под носа.Чуваха се откъслечни думи като "да прилича на хотел..." и "... луди хора...", но като видя, че е безсилен, се прибра в кабината си и скоро задряма.

- Студено е. Зимата е доста странен сезон. Хората се обличат с най-топлите си дрехи, но вътре, в душите им, остава все същия студ. - продължи прекъснатия си монолог девойката. - Когато обичах, не усещах студ. Или, може би, съм усещала, но не е имало значение. Сега, когато сърцето ми е мъртво, леденият полъх е по-осезаем. Заслужава ли си да живея? Ако винаги студът ме следва по петите, ако той се превърне в моя сянка, какво тогава? Аз ще съм жив мъртвец .

Не мога! - приглушеният шепот се беше извисил до истерични викове.

Внезапно Моника замълча, стана от пейката, единствената на тази прашна гара и в лудешки вихър започна да танцува. Ръка за ръка с мъртвешкия студ, момичето изпълни най-страстното танго, съпроводено от стоновете на вятъра. Танго, музика, любов...

Двамата прегърнати - мъртвешкият студ и тя, кралицата на всички заледени сърца, постепенно спряха своя танц. Страстта надделя. Моника последва своя любим и, потопена в чувствата

си, легна до него на релсите. Той я целуваше, шепнеше кристални слова, докосваше я с ледени пръсти, които оставяха следи по бялата кожа... Но изведнъж нещо наруши тяхната хармония. Две светещи жълти очи ги наблюдаваха.Постепенно се приближаваха, галеха ги с отровен блясък... Свирка на локомотив. Машинистът, пребледнял, се опитва да спре влака, но е късно. По разписание той не трябва да е тук, но все пак е Свети Валентин, а хората се обичат и искат да бъдат заедно.

Четиринадесети февруари. Младежите по купетата набират номера на любимата или любимия си, за да съобщят добрата новина. Те се прибират по-рано и ще празнуват заедно. Честит празник!

И там, някъде под влака, по размазаното лице едвам проличаваше усмивка. Моника празнуваше. Тя бе намерила най-накрая любовта. Любовта, която стопли сърцето й с кървави талази. Любовта, на която единствено й отговори смъртта. Една тъжна споделена любов.