По асфалта се движеха много коли. На спирката беше спрял обиколният рейс номер 2. От него слязоха доста хора. Сред тях вървеше
едно момиче. По вида й личеше, че е много тъжна. Тя вървеше бавно. С нея се изравни една жена.
- О, Сузана, как си? От работа ли се връщаш?
- Да, от работа! - отговори тихо момичето.
Жената подмина бързо. А тя вървеше все така бавно и със замислен поглед.
Когато влезе в апартамент, в който живееше, от кухнята се чу детски плач. Сузана изтръпна, бързо влезе в стаята и взе
плачещото дете на ръце.
- О, миличкото на мама, баба няма ли я още?
Детето беше на около две годинки и не можеше да говори добре. Когато се видя в ръцете на майка си, то млъкна.Засмя се и показа белите си крачета. Майката целуваше детето,нейното мило дете. Тя се загледа в рамката на прозореца и онези мисли, които ден и нощ не й даваха покой отново пронизаха съзнанието й.
***
Да това беше преди три години,ако не и повече. Беше излязла надолу по центъра с приятелки. На среща й се показа братовчед ...