Алекс вървеше по улицата съвсем сам, опитвайки се да си събере мислите. Лампите, които светеха над главата му, единствени осветяваха пустия път пред него. Бе избрал точно този път, защото той беше като живота му, мрачен, пуст и страшен. Спомени се разхождаха из главата му, но не какви да е спомени, а само горчиви частички от ужасния му живот. Спомняше си как му се подиграваха всички в училище, как търпеше обидите и надсмиването на съучениците си. И изведнъж сред всички тези болезнени спомени блесна като звезда едно лице. Лицето на едно момиче. Момиче, което ужасно промени живота му. Тя се казваше Татяна и бе неразделна част от живота му още от момента, в който я бе срещнал. Беше най-невероятното момиче в училището му и неговата най-добра приятелка. Когато погледнеше в очите й, той чувстваше някаква топлина, като че ли някой наистина държеше на него. Денят, в който я беше срещнал, трайно се бе запечатал в ума му. Спомняше си как се сблъскаха в коридора на училище, как тя го погледна, как се запознаха и как се започна всичко. Тогава тя беше най-близкият човек до сърцето на Алекс. Всички останали освен нея му се подиграваха и го наричаха „то”. Горчивата истина бе, че Алекс беше гей. И имаше ужасната нужда спокойно да говори за това с някого. Тя беше този човек за него. Беше винаги до него, в моментите, когато му трябваше за да сподели с някого, моментите, когато изживяваше някоя нова любов. Тя бе неговото момиче. Ако не беше гей, наистина би се влюбил в нея. Споменът за нея го накара да се усмихне толкова широко, че дори пътят пред него му се стори още по-черен от преди. Тя беше едно от най-красивите същества, които някога беше виждал, дори на моменти не спираше да си мисли защо е с него?! Замислено отметна косата си настрани, а лекият ветрец го освежи, не че можеше да оправи това, което беше в главата му, просто го накара да се чувства по-добре.

Животът ти е някак си черен, когато си по-различен от другите. Никой не те иска за приятел, всички ти се подиграват. Ставаш черната овца на всички. Но когато наистина намериш някой, който те разбира и въпреки че знае какъв си, продължава да иска да е с теб. Тогава наистина осъзнаваш, че още има смисъл да се бориш със себе си и с другите. Осъзнаваш, че когато срещнеш някой, който наистина ти харесва, не е нужно да навеждаш глава в знак на срам, а да се бориш за това, което искаш.

След тази усмивка, която беше изгряла на лицето му, породена от един от малкото хубави моменти в живота му, през главата на Алекс мина една от най-черните му мисли и спомени в окаяния му живот. След усмивката по лицето му бързо се стече сълза, посегна да я избърше, но последва още една и още една, този спомен беше толкова болезнен за него. Някога в живота му, освен Татяна имаше и още едно хубаво нещо. Той. Единствената му истинска любов. Казваше се Траян. Винаги, когато това име изплуваше в ума му, ставаше тъжен от този ужасен спомен. Обичаше го ужасно много но той се подигра ужасно с чувствата му. Вървейки по улицата, изведнъж той падна на земята, не можеше да стане, а неописуемо сърцето му изгаряше от болка. Цялото минало бушуваше в главата му. Споменът минаваше през главата му отново.

Малко след като беше срещнал Татяна, в живота му се появи и Траян. Той беше нов в училището му и стоеше до него в часовете. Може би така бе започнало всичко между тях. След като Траян разбра какъв е Алекс, не се държеше ужасно с него както другите. След това той му заяви, че има брат близнак и поиска да го запознае с него. Брат му се казваше Камен и ужасно много си приличаха с Траян. Но никога не се движеха заедно. С времето Траян, Камен, Татяна и Алекс се сприятелиха ужасно много. Камен се влюби в Татяна, те имаха връзка, а Алекс с Траян продължаваха да водят тази безкрайна война за тяхната любов. Дните минаваха с много усмивки, радост и любов. Бяха най-красивите дни в живота им. Но дори и всичко красиво има край. Един ден Траян не отиде на училище и всички започнаха да се притесняват за него. Бяха отишли до тях, за да видят какво става. Когато го видяха, той хвана Алекс за ръката и му каза - ела с мен, искам да ти кажа нещо много важно. Стоеше пред него, спомняше си го, точно и ясно този момент, всичко около тях, насълзените му очи и как ме гледаше. Каза ми „Аз те излъгах за всичко. Не мога да продължавам да лъжа, трябва да ти кажа. Аз не съществувам. Аз не съм този, за когото всички ме мислите. Искам да ти кажа цялата истина, дори и да ме намразиш. Никой друг не знае, искам ти да го знаеш, защото не заслужаваш да те лъжат. Името ми не е Траян и нямам брат близнак. Излъгах всички. Направих го, защото се бях влюбил в Татяна, много преди да срещна теб. След това с времето заобичах и теб, не можех да обичам и двама ви. Затова измислих всичко това, за да бъдем всички щастливи. Сърцето ми се делеше на две.”

Все още тези думи се забиваха в сърцето му, когато се сетеше за тях, за болката на лицето му и за това какво ставаше вътре в него. Тогава беше толкова объркан, не знаеше как да реагира. Просто пусна ръката му и избяга.

Все още стоеше на същата улица, където беше и преди и не можеше да повярва, че това се случи точно на него. Точно сега, когато всичко беше започнало да се оправя. Траян беше изчезнал. Алекс не знаеше нищо за него и това го убиваше. Накрая успя да се изправи и да се завлече до дома на Татяна.

Намери я на пода, без да знае какво става. Беше дрогирана, а това бе необичайно за нея. В ръката й имаше бележка, на която ясно позна почерка на вече несъществуващия Камен. На бележката пишеше цялата истина, която и той бе разбрал съвсем скоро. Беше ужасно объркан, не знаеше какво става. Всичко се бе обърнало с главата надолу. Алекс остана при Татяна цялата нощ, потънал в мисли. Когато тя се събуди, го погледна ужасена и му каза ”-Съжалявам!”. Той я погледна учудено. Тя се изправи и му каза - че не могла да приеме истината.

Не я разбираше и не можеше да разбере какво има предвид. Тя го гледаше с натъжените си очи, седна до него, наведе глава и му каза , „- Аз не исках да повярвам. Не исках той да продължава да ни мами, не разбираш ли, че те обичам толкова много. Той измами и теб и мен. Снощи дойде при мен и ми даде тази бележка. Целуна ме и си замина. Остави ме сама на средата на стаята с една истина в ръцете. Когато прочетох тази бележка, не можах да издържа. Разбери ме. Бях толкова отчаяна и ядосана излетях от нас с бележката в ръце. Изтичах до тях. Намерих го да си събира багажа. Попитах го къде ще ходи? А той ми отговори, че колкото и да му е трудно, ще си тръгне от нас. Каза ми, че се чувства ужасно виновен за това, че ни е излъгал и, че не може да продължава така. Погледна ме в очите и ми каза, че ме обича. След тези думи излетях от тях и се озовах на улицата все още с неговата бележка в ръка. Изведнъж ми се прииска да му кажа, че и аз го обичам и че съм му простила. Разколебах се, но се върнах обратно в тях. Не успях да го открия. След като дълго го търсих, го намерих в леглото му. Беше се самоубил.”

Не знеше какво му стана в този момент, нещо в него се преобърна, искаше да убие всички пред него. Татяна се сгуши в него и заплака, каза му, че има чувството, че тя го е убила. Той се опита да я успокои, но самият бе по-разстроен от нея. На следващия ден и двамата се озоваха на погребението на онзи безименен за тях човек, който до скоро мислеха, че обичат. Алекс стоеше там облечен в черно и се чувстваше като призрак, животът му се бе обезличил, не спираше да плаче. Видя как една бяла роза се изплъзва от ръцете на Татяна и пада върху гроба му.

След това всеки ден ходеше на гроба на Траян и разговаряше с него. Животът му бе станал още по-черен. Искаше му се да го върне, да поправят всичко, дори и да не са заедно. Стоеше на гроба му и си представяше, че Траян е пред него , и че пак си говорят с часове както преди. Един ден на гроба му срещна Татяна, беше се скрил, за да чуе какво му говори. Думите й бяха ”Знаеш колко те обичах, сега съм тук, за да ти кажа сбогом. Оставям ти и тази последна роза, за да не ме забравиш никога. Аз си заминавам от живота на Алекс. Изпращат ме на друго място. И понеже знам, че той всеки ден идва тук. Моля те, кажи му сбогом от мен, защото аз нямам сили да го гледам повече така.” Тя остави розата и си тръгна.

Изминаха месеци, а от нея нямаше нито спомен. На Алекс , толкова му се искаше да я види. Все още мъката бе сковала сърцето му. Беше започнал да се побърква. Животът му се съсипа. Техните започнаха да го мислят за луд. Искаха да го пратят в някакъв интернат. Не можеше да понеса мисълта, че ще го отдалечат от Траян. Избяга от вкъщи. Нямаше къде да отиде. Никой не го искаше след случката. Всички си мислеха, че те с Татяна са го убили. Че са ужасни хора, защото когато намериха един, който ни харесваше като приятели, ние го убихме. Всички мислеха, че те сме виновни. Но сега не му беше до мнението на никого. Искаше само да отиде при него. Когато стигна до гроба му и видя последната бяла роза, се почувства някак си празен. Без чувства, без приятелите, които имаше преди, без нищо. Бе отчаян и не знаеше какво да прави. Видя, че вече няма смисъл да живее. На гроба на единствената си любов приключи неговият живот. Целият спомен за него се запечата в последния му дъх. Обичах ги толкова силно и двамата. Но ги загубих.

В памет на една изгубена любов, която бе погребана заедно със спомените за нея.