- Какво ще направим? – опита се, но не успя да преглътне Белла. Сетне разтърси глава и покри с пръсти страните си. – Чуваш ли се, мой Усет-за-Обич? В думите ти има лудост, ние не можем да сторим това!!!
Младата Изкуствена се усмихна. Твърде много чар се плъзна по устните й. В бляскавите й светлокафяви очи – толкова истински, че ирисът им приличаше на плодородна почва, която жадно се протяга към всичко светло и живо – заискриха милиони чувства.
- Аз, мила Белла, може и да не мога, но ти-която-обичаш, можеш!
Ентелехая трепереше. От страх? О, не! От вълнение, от сила, от устрем!
- Наумила си си нещо страшно, Усет-за-Обич! Чувствам го!!!
- Наумила съм нещо прекрасно, Белла! Сигурна съм!!!
- Ще пострада ли някой?
Усет-за-Обич сбърчи нос.
Ех, моя сестрице! Хирургическият лазер докосна теб, но аз го усещам с по-голяма сила. Трябва ти време. Хм, а може би ти трябва едно упражнение!
- Ти, Белла, притежаваш предимството на красотата.
- Оф – махна с ръка Ентелехая, – стига с тая красота! И двете знаем, че тя не струва. Красивата жена е като застинало отражение. И най-мудната душа ще почувства досада и омерзение, ако й бъде натрапено едно такова “красиво” съществувание. Помниш ли, ти ме научи на това. Парадоксът “Нирвин-Вентила”!
- Да, но ако съчетаем предимството на красотата с второто предимство, което от скоро притежаваш, всичко се променя! Не мислиш ли?
Белла знаеше: тя притежава три предимства. А това са всичките предимства на жената.
Красотата е първото предимство, но сама по себе си тя е недостатък. А обикновено красотата дори не е естествена! Нито пък изкуствена!!! Де да беше! Най-често красотата е социално обусловена.
- Имаш предвид… свободата, мой Усет-за-Обич, така ли?
Младата Изкуствена се засмя.
- Да, Белла! Ах, ти забравяш, но аз не мога да забравя! Припомни си, Белла Ентелехая, от двама месеца насам ти си превърната-жена.
На 22 октомври 2103 година – точно шестдесет дни преди оповестената в цял свят първа операция по превръщане-на-жената – в една неозаконена клиника на обратната страна на Луната, най-богатият човек в Слънчевата система, Белла Ентелехая, съвсем тайно се подложи на чудовищен експеримент. Доктор Мелампус, нервен, но в пределна степен амбициран, оперира Белла. И я превърна. Успешно.
- Жената в теб е освободена, мила Белла! А ти дори не си изпитала, както трябва, тая свобода.
Младата Ентелехая повдигна рамене. Не разбираше.
- Но при мен се случи всичко, Усет-за-Обич. Освободена, аз се влюбих. Нали това е истинската жена – свобода, която без остатък преминава в любов.
Изкуствената жена скочи на краката си, разпери ръце и почти се провикна:
- Да, така е. Но Мелампус не подозира, че го обичаш!
Белла се начумери:
- Какво?! Искаш да ида и да му го кажа, така ли?
- Достатъчно освободена ли се чувстваш, за да го сториш? – попита Усет-за-Обич, а в думите й се прокрадна тъга, но и дълбоко разбиране.
Белла сведе глава.
- Не, мой Усет-за-Обич.
Младата Изкуствена се наведе и прегърна сестра си. Двете жени се свиха една в друга, затвориха очи и за миг намериха утеха в своето единство.
- Белла?
- Да?
- Помниш ли как започва парадокса “Нирвин-Вентила”?
- Аха.
- Кажи ми как, моля те.
- “Когато един човек се приближи до някой или нещо, също когато до един човек се доближи друг някой или друго нещо, разстоянията се скъсяват. Това е видимият закон за движението. Но никой не вижда, че от един определен момент на скъсяване между нещата, когато се премине определена близост между хората, разстоянията започват да нарастват, макар видимо да намаляват. Това е “Невидимият закон” или “Парадоксът на разстоянията”.”
- Белла?
- Да?
- Помниш ли какво ни каза доктор Мелампус за свободата на утринта след операцията?
- И още как!
- Би ли повторила думите му, сестрице.
- “Свободата е умението да стоим стабилно в такава близост до нещата и хората, че да не се отдалечаваме от тях – според видимия закон на движението, но и да не се приближаваме в степен, според която да попаднем под действието на “Невидимия закон”.”
Усет-за-Обич се отдели от Белла Ентелехая, повдигна брадичката й и се вгледа в магнетичните й сиви очи.
- Ти, моя прекрасна Белла, все още не си достатъчно свободна, макар да си превърната-жена. Сърцето ти прегръща Мелампус, но умът ти се страхува и го избягва. Ти си еднакво далеч от своя възлюбен, защото си люшкана между две различни далечини – тази на прекомерната близост и тази на нестопяемата дистанция. Затова се нуждаеш от изпитание.
Тялото на Ентелехая трепна, зениците й се разшириха.
- Какво изпитание?
Усет-за-Обич се подвоуми, но рече:
- На етажа, на който се намираме, има още един гост на Космическия Дворец. Мъж – Изкуствената жена пое дъх, нещо у нея се заинати, но въпреки това тя довърши започнатото. – Иди и бъди свободна с него.
Белла зяпна. Лицето й поруменя.
- Не мога да ухажвам друг мъж, сестро моя, нямам сили за това.
Усет-за-Обич предугади, че ще бъде разбрана погрешно. Поклати глава.
- Не, мила моя, не се налага да ухажваш този непознат човек. Не помниш ли, ние трябва да подпомогнем “настъпването края на света”.
Белла не разбираше. Но вече усещаше.
- Да бъда свободна значи да се доближа до него, така ли?
- Притеснително до него!
- Но в същото време да не се приближавам дотам, че да се отдалеча от него? Това ли ми казваш, мой Усет-за-Обич?
- Да, трябва да го запазиш и да останеш достатъчно встрани от него!
- И ако постигна това…
- Ако си свободна!
- … то този мъж ще трябва да понесе Жената в мен, превърнатата-в-жена.
- Защото свободната жена е страшната жена.
- И аз ще го уплаша, ще го разстроя!
- И дори е възможно да го унищожиш! Сега разбираш ли ме, сестрице?
Белла Ентелехая се изправи. Мислеше.
- Ами, ако този мъж ме понесе?
- Мъжете обикновено са маймуни, Белла. Най-често побягват, за да се изкачат на някое дърво.
Белла пристъпи напред. И застина, повдигнала се на пръсти. Може би щеше да лети.
- Как се казва този мъж?
- Не знам. Всъщност едва ли някой знае. Той не е разговарял с никого. Единственото, което забелязах, е, че върху един от куфарите му има инициали.
- Какви са инициалите? – приглушено попита Белла.
- М.
Ентелехая повдигна въпросително вежди.
- Каза, че си забелязала инициали?
- Да, но видях само единия от тях.
Белла скръсти ръце на гърдите си. Отново се замисли. Преди да полети.
- Дори да е мълчалив, защо никой не знае нещо за този… М?
- Това е най-странното. Този човек си няма Изкуствен!
- Не мога да повярвам! – възкликна Белла. – Възможно ли е тук, в Космическия Дворец да има аристократ? При условие, че знае за събитието, което предстои? Невероятно!
Вече двадесет години да имаш Изкуствен е като да имаш сърце. Немислимо е един нормален човек или едно нормално семейство да не разполагат с изкуствен човек. И макар този феномен да беше преди всичко мода, той представляваше нещо наложително. Защото Изкуственият е Насъщният! Имаше няколко стотици човеци, които не изпитаха интерес към Изкуствените и всички до един се оказаха хора с психични заболявания или най-малкото с латентна психоза. Човечеството беше убедено, че появата на Изкуствените не е случайна, а естествен процес от човешката еволюция. Добре разбраният и осъзнат докрай “парадокс Нирвин-Вентила” потвърждаваше напълно това заключение.
Въпреки всичко съществуваше една група хора, които категорично отказаха да съжителстват с Изкуствени; хора, които при това бяха психично здрави. Аристократите. Причина за този отказ беше несъмнената увереност на аристокрацията в това, че онзи, който притежава многовековен и светъл произход, е поначало завършена личност, един вид е допълнен сам по себе си, затова и не се нуждае от изкуствен човек. Аристократите не проявяваха неприязън към Изкуствените, напротив, отнасяха се с тях като към хора, но това никак не променяше убежденията им. Животът на аристокрацията без съмнение доказваше правотата на тяхното разбиране.
- Усет-за-Обич, аристократите ли твърдяха, че умеят да превръщат жените си и без нуждата от доктор, пък бил той и доктор Мелампус?
- Да. А ти, мила Белла, ако си спомняш добре, много се смя, след като научи, че аристократите все още четат книгите по стария начин – под ред, първо първата страница, после втората и така нататък. И не прилагат Шуг.
Двете жени отново се разсмяха. Белла плавно се отдели от мекия килим, скочи върху леглото, направи широка крачка и полетя, приземи се точно по средата на една маса, която би могла да побере поне стотина дълбоки и претъпкани с ястия блюда.
- А ти помниш ли, мой Усет-за-Обич, онзи лорд, който ми подари за тринадесетия рожден ден Шопенхауеривите “Афоризми на житейската мъдрост” и ми заръча следното…
Белла понечи да имитира лорда, но отново прихна да се смее. Сетне, едва овладяла се, с басов, и с уж натежал от опит глас, изрецитира:
- “Млада девойко, знам, Вие сте най-богатата наследница на тази планета, но дори богатите трябва да познават живота. Затова Ви подарявам този човешки гений, четете го бавно, с разбиране, и ако сте така добра да направите това удоволствие на стария лорд, четете го с много отдаденост.”
Белла плесна с ръце, доволна от изпълнението си.
- И тогава аз го попитах – “добре ли ще е да прочета първо четните, а после нечетните страници”. Ех, мой Усет-за-Обич, дори сега съвсем ясно виждам как очите му щяха да глътнат очилата! Горкият човек, той не познаваше играта на Шуг, Разточителната Сила. Нали си нямаше Изкуствен, кой да научи клетия лорд на “афоризмите на прахосната мъдрост”. Помниш ли афоризма, сестрице?
- Ама, разбира се – провикна се Усет-за-Обич.
И тогава двете жени, една през друга, скоропоговориха:
- Преброй до едно…
- …но почни от сто…
- …и не забравяй, да минеш през хиляда.
Усет-за-Обич не се сдържа, на свой ред изкачи широкото легло, изправи се и полетя към Белла Ентелехая. И върху масата в една от стаите на Космическия Дворец започна танц, който повече приличаше на тайфун, а смехът му нямаше край.
- Ето така постъпи, мила Белла, с нашия съсед, както постъпи с онзи стар лорд. Прахосай го! Накарай го да изгуби устоите си, да започне да се съгражда отново, от темелите си. Разбира се, ако е способен на това.
Белла спря да танцува.
- Той лорд ли е?
- Ами не знам. Най-малкото е граф – Усет-за-Обич намигна. – Кажи му афоризма на Шуг, та да видим, дали ще го разбере. Граф М., пфу!
Белла се засмя:
- Граф Маймуна!
- Графът Мълчаливата Маймуна – добави с вече пресипнало от смях гърло Усет-за-Обич.
Поведена от внезапен порив, Ентелехая скочи от масата и се насочи към вратата. Изкуствената жена се провикна пронизително зад гърба й:
- Но Белла, така ли ще отидеш? По нощница?
Без да се обръща, Белла Ентелехая рече:
- Аз съм прахосница, не съм красавица.
И излезе от необятната стая, като остави Усет-за-Обич с отворена от изумление уста.
Стените на почти овалният коридор бяха покрити с оня обикновено синкав камък от метеоритните пасажи, прелитащи през Слънчевата система, който менеше цвета и формата си в зависимост от живота и движението в близост до него. Покрит с изящна резба, този камък, наречен “Рудата”, сякаш формираше отношение към външния свят, посредством фигурите, изобразени по него. Ако човек преминеше бързо покрай “Рудата”, тя направо повествуваше сцената, която беше резбована върху нея. Случваше се дори, при изключително бързо преминаване покрай нея, да се получи изкривяване в картината. Ако ли пък човек се спреше и съзерцаеше “Рудата”, тя се умиряваше, но внезапно откриваше у себе си перспектива и дълбочина, която – защо не – можеше да умопомрачи.
С периферното си зрение Ентелехая по-скоро пропусна, отколкото мярна една малко тъжна картина. Един непознат мъж със сгърчено лице, паднал на колене и силно наклонен в една посока, наблюдаваше една друга мъжка фигура, която стоеше с лице към него и с гръб към коридора. В очите на сломения мъж се четеше един отминал ужас, който в тоя момент беше заменен от въпрос, който очевидно никога нямаше да получи своя отговор. Колкото до обърнатия гърбом мъж, той беше протегнал ръце, може би за да помогне, но лактите му бяха отпуснати, тъй сякаш по-рано от дланите бяха предугадили, че колкото и да се протягат, няма да успеят да помогнат. И понеже Белла Ентелехая просто профуча през коридора, то в моментната картина върху “Рудата” беше изникнало нещо неясно, някакво раздвояване на елементите. Човек би си помислил, че от опрените в пода ръце на скършения непознат човек изпада малко огледало, върху което се отразяваха дланите му. Но това огледало сякаш притежаваше такава отражателна сила, че линиите по дланите на мъжа липсваха и се появяваха единствено върху отражението.
Белла Ентелехая се спря пред вратата на граф М., усмихна се, пооправи нощницата си и почука. Всъщност чукна. Веднъж, но силно.
Чуха се стъпки, отмерени, почти мелодични.
Ентелехая видя един най-обикновен мъж. Гладко, може да се каже малко неприятно избръснат, с малка уста, чиновнически нос, кафеви търпеливи очи и плешиво чело, което сякаш по рождение се беше отказало от косата си. Тънки къдрици започваха от върха на главата и се появяваха зад ушите.
- Добър вечер, аз съм Белла, имам сто милиарда в акции и обеци, ще ме почерпите ли с торта?
Ако това беше първата шега, която този човек чуваше, той или не се издаде, или да чуе първата си шега отново му предстоеше.
Мъжът обърна гръб на Ентелехая и закрачи навътре в стаята си. Тогава рече:
- Имам само мляко. Как го искате?
Как го искам ли?
- Искам го с торта.
Може би този мъж не знаеше какво е торта и какво е искане, защото добави:
- В жълта стъклена чаша върху синя подложка или направо от паничката на моя Едуард.
Един котарак, повече рошав, отколкото пухкав, се шмугна между краката на Белла и повдигна нощницата й. Белла срита котарака, който дори да беше разгонен, вече му мина.
- Не искам мляко.
Мъжът се извърна към Белла, повдигна рамене, наведе се, сграбчи една олющена паничка и като стар моряк я изпи отведнъж, само с едно извиване на китката. Явно котаракът, освен всичко друго, щеше да остане и гладен. Графът рече:
- При условие, че само след час предстои представяне на първата превърната-жена е по-добре, Уважаема, стомахът ви да е празен.
Белла прекрачи прага на стаята и без да се обръща, затвори с пета вратата зад гърба си.
- Доколкото съм информирана, доктор Мелампус е постигнал желаните резултати, така че едва ли ще има срещу какво да се бунтува моя стомах.
Мъжът наблюдаваше Белла тъй, все едно я познаваше не от минута, от век.
- Именно, Уважаема, именно.
Котаракът, може би напук на неспособността си да удовлетвори сексуалните и себесъхранителните си нагони, беше отчупил от някъде парче “руда”, срита го пред себе си, започна да се взира в него и като забеляза прекалено естетическия фрагмент, който се уясни отпреде му, се втурна да обикаля къса син метеорит. Действие, много наивно, защото от “Рудата” наизскачаха такива небивалици, че на котарака не само му се зави свят, но и умът му стана на пихтия. Само след десет или петнадесет обиколки горкото животно се строполи на една страна и започна трескаво да се облизва ту отзад, ту отпред.
- Твоят котарак не е много умен – подметна Ентелехая.
Граф М. погледна Едуард, размисли над впечатлението на Белла и каза:
- Затова и вече не играя шах с него.
Белла се усмихна, облъхната от вътрешно забавление.
- Но пък удоволствието да играеш шах с Изкуствен е несравнимо.
Графът, който се намираше на около пет метра от Белла, примига за момент, след което отвърна:
- Никога не съм играл шах с Изкуствен.
- Но защо – изненада се Ентелехая. – Изкуствените са такива майстори на гамбитите. Ако имаше как, щяха да жертват дори царя си и пак щяха да превърнат тази си идея в бъдещо преимущество – Белла доби отегчително изражение. – Докато компютрите никак не познават гамбита.
Граф М. потърка брадата си и твърдо рече:
- Доколкото съм запознат, Изкуствените имат твърде неприятната склонност да постигат реми. Дори когато имат преимущество пред човека.
Белла преустройваше силите в себе си.
Този човек не се страхува от Изкуствените, което не е някакво предимство. И това е така, защото той преди всичко няма око за Изкуствените. Изправен пред тях, този мъж остава недосегаем за тяхното очарование. Ако трябва да прахосам някоя от формите на този граф, това е точно тази форма – безчувствието му към изкуството.
- Графе, имали ли сте възможността да разгледате примерно фреска, рисувана с “руда”?
Мъжът се сепна. Сякаш чу нещо напълно неправдоподобно.
- Аз, Уважаема, за разлика от вас, не инвестирам в акции и обеци, а в “руда”.
- Именно, Уважаеми, именно. Когато един човек гледа на “Рудата” като на инвестиция, като на разменно средство, той не гледа “Рудата”. Не я вижда същински.
Графът се приближи до червена стъклена повърхност, едва издадена от близката стена. Бутна долния й ръб, а стъклото се завъртя. Широк метален поднос се подаде плавно от основата на стъклената повърхност, а на подноса – разкошна торта. Графът изряза едно парче от нея, в ръката му се появи малък и семпъл прибор и той бавно започна да яде от края на парчето.
- Вижте, Уважаема Белла, човек има две очи и поне с едно от тях трябва да гледа живота, а не постоянно тая изменчива “руда”.
Когато истински трябваше, Ентелехая беше висока скала, вълната на никое желание не можеше да я залее така, че тя да потъне изпод нея. Но днес, в тая превърната вечер, тя искаше малко торта.
- Това тортата на Едуард ли е? – иронично подхвърли Белла.
Графът, сякаш озадачен до немай къде, отговори:
- Не, това е вашата торта, Белла.
Жената изръмжа.
- След като изпи млякото на котарака, а сега ядеш от моята торта, е възможно да се изправиш срещу опасен съюз. Белла и Едуард.
- Да ви призная, Уважаема Ентелехая – спокойно рече графът, – аз добре познавам своя котарак. Може би Едуард в своята същност е един малък тигър, но трябва да призная, че това почти не личи. Но за зла участ Едуард е индивидуален като тигър и точно поради това той е всичко друго, но не и надежден съюзник. Веднъж заедно с него водехме позиционна война срещу една мишка. Една твърде малка и незначителна мишка. Едуард така и не разбра, че да воюваш значи преди всичко да преодоляваш. Бяхме се окопали зад едно канапе, мишката се беше цопнала в млякото на Едуард и ръфаше парче френско сирене. Нали сте виждала, Уважаема Белла, ония партиди френски сирена, които досущ приличат на Изкуствен, както между впрочем приличат и на тоя Космически Дворец. Пробойните в това сирене никога не са кръгли, а краищата са рифове, вместо очертания. Дълго увещавах Едуард, че трябва да изчакаме удобния момент, когато мишката напълно ще се е отдала на сладостта на своята “руда”, за да атакуваме. Можеш ли да познаеш какво направи моя котарак?
- Скочил е и е атакувал на мига – отвърна Белла и присмехулно добави. – Котараците са аристократите в четирикракия свят, не търпят радостите на изкуството. Особено, ако някой им се наслаждава, разположен насред паничката на собствения им млечен блян.
Графът помисли над чутото, погълна две нови хапки от тортата и равно рече:
- Не, Едуард не стори това. По-скоро направи нещо като гамбит. Жертва млякото. И докато аз дебнех иззад канапето, той е отишъл в кухнята и е изял цялата сьомга, с която щях да гостя един скъп приятел, който ме навести същата вечер.
Белла се засмя. Пристъпи към тортата, която все още стоеше върху подноса пред червената стъклена повърхност и наместо да си отреже едно парче от нея, започна да яде направо. С ръце.
- Уважаема Ентелехая, вашето име не означава ли нещо?
- Аха, Аристотел – отвърна Белла с пълна уста.
- Нима – повдигна вежди графът. – А аз си мислех, че означава нещо по-романтично.
- Не, не – каза Белла, а устата й ставаше все по-пълна. Нали Усет-за-Обич ми заръча, да се държа освободено. – Името ми значи нещо като да-искаш-ама-да-не-е-определено-какво-искаш. Аристотел говори за ентелихийност.
- Чувство-за-Цел – бавно изрече граф М.
Устата на Белла застина. Сетне се окопити и замляска с нова сила. Графът посегна с прибора си да вземе късче от тортата, която жадно бе пленена от Ентелехая. Белла своевременно се отдръпна и хищнически се намръщи срещу мъжа.
- Твоята цел, Уважаема Ентелехая, е явно строго фиксирана. Има едно аристократично правило – “тортата не е за ядене, а е за искане”.
- Но има един прахоснически отговор – бързо отвърна Белла, – “всичко това не значи, че няма да изям тортата”.
Графът леко се засмя, явно беше съгласен.
- Това е вярно, Белла Ентелехая, но трябва да признаете, че при всичкия ви изкуствоведски плам, в тая торта няма и грам “руда”.
Белла остави почти заличената торта отново на подноса, който се подаваше от стената, извърна се към графа, усмихна се, а дебела струя сметана потече от единия край на устата й.
- Това е вярно, граф М., но човек трябва да се научи “да брои до едно, като започне от сто и мине през хиляда”.
Графът вдигна малко скованите си ръце и посегна да изръкопляска, но се въздържа.
- Права сте, Уважаема Ентелехая, онзи, който брои под ред, повръща това, което е приел и остава непроменен. Но този, който брои като Шуг, превръща всяко число, което брои.
- Охо – възкликна Белла, – вие познавате Силите! А не играете шах с Изкуствените. Това не е ли странно?
Графът насочи семплия прибор в ръката си към Ентелехая и каза:
- Аз съм човек, който се интересува от литература. По този начин в частност ме интересуват и Силите. Но сами по себе си те са ми безразлични.
- Вие не вярвате в превръщането, графе, нали? – попита Белла.
- С една операция, Белла Ентелехая, не се става жена.
На една ниска масичка младата жена забеляза книга. Приближи се, докосна корицата й. Казандзакис, “Последното изкушение”, прочете тя.
- Значи вие, графе, “си имате хабер само от две и две четири”?
Графът не отвърна.
- Бъдете откровен, наистина ли приличате на стария Зеведей, бащата на Йоан и Яков – изкушеният докрай?
Граф М. сякаш се опита да направи гримаса, но нещо не успя.
- Аз не съм есхатолог, Уважаема, не вярвам, че светът ще свърши утре. Нито пък днес. Наистина, и аз като стария Зеведей, считам, че “светът е държелив” и няма току тъй да се срине. В този смисъл, “имам си хабер само от две и две четири”. Така че нямам нужда от изкуствен човек, както и не зяпам като омаяно дете всяка изпречила се пред очите ми “руда”. Също нямам готовност да тълкувам всяко от инфантилните хрумвания на Изкуствените.
- Защо тогава четете Казандзакис – попита почти покрусена Ентелехая.
Граф М., се засмя пресилено и изрече още едно от Зеведеевите веруя:
- Защото винаги си “отварям очите на четиринадесет”.
Но на Белла не й беше смешно.
- Графе, след като си отваряте тъй много очите, не забелязахте ли, че хлябът се превръща в плът, а виното в кръв.
Графът пристъпи към Белла.
- Уважаема, а вие не забелязахте ли, че операциите на плътта, пък били те извършени и от доктор Мелампус, се случват на хирургическата маса, а не като Евхаристия – на Господнята трапеза.
Белла на свой ред пристъпи към граф М.
- Значи вие, графе, не смятате, че жената, която ще видим малко по-късно тази вечер, ще е превърната-жена?
Граф М. щеше да пристъпи, но се отказа.
- Сам доктор Мелампус нарича промяната, която извършва в жените – дисоциация. Което значи раздвояване.
Белла смело направи още една крачка напред.
- Може би, графе, твърде ретроградно гледате на дисоциацията и не познавате добре парадокса “Нирвин-Вентила”?
Графът отстъпи, но само с половин крачка.
- Познавам добре този… парадокс. Доколкото съм чел, самите уважаеми Нирвин и Вентила са били един и същ човек, което не ме прави впечатлен от модерното понятие за раздвояването.
Белла направи две големи крачки.
- “Невидимият закон” гласи, че кое да е живо същество – човек, Изкуствен или животно – не може да се приближи до друго живо същество или предмет, така че да се постигне пълна непосредственост. Нещо като “изяденото е най-отдалечено”. А ние, хората, сме изяли твърде много неща!
Граф М. въздъхна, но някак затруднен.
- И ти, Ентелехая, искаш да кажеш, че с тази операция, доктор Мелампус освобождава жените от всичко “изядено”.
Белла се доближи само на метър от граф М.
- Графе, обикновените жени са всеядни, нещо по-страшно, те са канибали. Може и да сте чувал, макар да сте аристократ, но Прахосният Шуг, Силата на Изкуствените, казва така – “Кой друг ще те изяде, ако не мама”. Така че, ако обикновените жени бъдат дисоциирани, тоест раздвоени, то прекомерно приближените неща – нещата, в които обикновената жена цял живот се е вкопчвала, – ще бъдат изтръгнати от нейното гърло, от алчните й ръце. Максималната близост е идеал-архаизъм от преди времето на “Невидимия закон”, днес обикновената жената ще се превърне в истинска жена само ако постигне оптимална близост, или близостта, която не отдалечава. Невкопчващата се близост.
- Това е химера – тихо рече граф М., – вие, Уважаема, очаквате не друго, а женския Месия. Раздвояването си е все същата стара болест, а не освобождаване!
Белла застана непосредствено пред почти невзрачното лице на мъжа, вгледа се в зениците му. Там откри страх.
Руша го! Аристократичният му произход се топи. Внимавай, Белла, да не прекрачиш границата, да не се приближиш дотам, че да изгубиш тоя граф.
- “Рудата”, която вие, графе, наричате изменчива, е опредметената тъкан на изкуството. Обикновеното око не може да я улови, колкото и да инвестира в нея. Образите по тази “руда” прахосват уж-монолитния и нераздвоен човек. Афоризма на Шуг, нали се сещате?
Белла Ентелехая се завъртя и се насочи към вратата на стаята. Гърбом рече:
- Хубава торта, графе. Ще се видим на бала – и преди да излезе добави. – Там ще видите лице в лице Женския месия. “Рудата”.
Само след миг Белла остави съкрушения граф сам.
Граф М. мислеше. Като междувременно доизяде остатъка от тортата. Също с ръце. След което постави подноса на пода, а котаракът мнително се приближи, но бързо започна да го облиза. Графът рече на животното:
- Скъпи Едуард, забеляза ли? Тази жена е превърната. Което пък е най-малкото любопитно, не мислиш ли? Особено като се има предвид, че името й е Белла Ентелехая, а не Хистериана Прекоксиана.
Графът погали котарака и малко тъжно завърши:
- Превърната или не, скъпи Едуард, тигре мой, тази жена, също като теб, не е научила, че да воюваш значи да преодоляваш!