ЕДНО НЕЩО НИКОГА НЕ СЕ ПРОМЕНЯ

       Да си с някого е трудно, понякога досадно. То е като да си блъскаш главата в стена отново, отново и пак, и отново. Да си с някого, е избор. Нелесен, но нужен. За да си с някого, са нужни желание и воля. Твърде често последното (волята) е това, което не ни достига. Липсата й разклаща желанието. Мисълта, че щом досега сме живели без този човек и сме се справяли добре, е прекалено навлязла в ума ни, а е толкова залъгваща, гнусна и грешна. Не е важен факта, че е отскоро в живота ни и не сме достатъчно привързани към него, а това, че животът занапред  би бил по-хубав с него.
    Най-страшното е, че никога не знаем със сигурност какво става в главата на другия. Обикновено виждаме само крайния резултат. Най-тъжното е, че се отказваме. Така е по-лесно. Най-глупава е мисълта, че така е по-добре. Щастливата развръзка идва, тъй като си вярваме.
    И после - животът продължава. Разбира се. Така трябва. Каквото и да става, той не спира да ни бута, спъва, дърпа, преобръща, търкаля. И винаги сме сами. Но се нуждаем от някого, защото пътят е дълъг. Защото е толкова хубаво да вървиш до някого. Не пред, не зад, а с някого. Да няма значение нито откъде, нито закъде. Важното е с кого, важното е защо, важното е как.
     Защо нещо толкова просто се оказва понякога така невъзможно?
    То е като в приказката за Питър Пан. За да полетиш, трябва да си имаш една хубава мисъл и когато я забравиш, се сгромолясваш. Едно хубаво нещо, на което да разчиташ. Някого, в когото да вярваш.
    Красотата се крие в невъзможността, страстта в предизвикателството, щастието в загубата, любовта в липсата. Цената според стоката, кръвта според раната, болката според чувствата, затвора според границите и усмивките, радостта и мечтите... всичко в един кръговрат, който просто не иска да спре. Лудостта, че докато си мислим: "Я! Падаща звезда!" не остава време за желание. Нормалното - все пак си го намисляме. Успокоението- ще се сбъдне. Ужасът - разчитаме на падаща звезда на милион светлинни години. Пасивността, идваща от "Ами ако...?". Глупостта - от колебанието. Наивността - от  очакванията. Безразличието - от раздялата.
         И не - не става дума за любов, а за близост, разбиране, подкрепа, желание. Говоря за това като трепериш, да те стоплят; като си там, да те гушнат. Да затворят очите ти за лошото, докато отмине. За една целувка, която маха горчивия вкус; за един пламнал поглед, пред който се открива всичко; за присъствието, което носи уют.
     Мисля си за приказките, които дават утеха. Като една, в която се разказва за съществата, живели преди хората в едно тяло - две души. Но те били наказани от гордите богове да бъдат разделени на две и разпръснати по земята. Били прокълнати всяка да търси загубената си половинка. Затова хората така отчаяно търсят. Искат да намерят душата, която им липсва.
      Някои ще се изсмеят. Няма да повярват в приказката. Няма значение. Не е важно дали е истинска или измислица на някой нещастен човек. Ако е вярна, значи има някакво мистично обяснение на вечното търсене, дори след загубите. Ако ли не - тогава това е нещо вътре в нас; нещо, с което се раждаме. Но и в двата случая едно никога не се променя - че човек стои до човека.

 Послепис: Написах това след една раздяла, защото въпреки разделите, аз вярвам в любовта, въпреки загубите, аз вярвам в приятелствата, въпреки болката, аз вярвам, че се случват хубави неща, въпреки непреодолимата самота на човека, аз копнея за близост, въпреки разочарованията, аз търся своя смисъл, въпреки приемането на смъртта, аз вярвам в живота!!! Това не искам да се промени!