Зяпал през прозореца докато пътувал в автобуса от София за Бургас, обаче понеже магистралата била тъмна като кучи онова, нищо не успял да види. И тъй като вече става ясно, че това пътуване се е случило в тъмната част на денонощието и на кучешкото онова, повече разяснения не са нужни. Този човек, господин някой си, се връщал от дълго пътуване. Кога бил тръгнал не помнел, само знаел накъде върви. Преди да се качи в автобуса изпушил една цигара на съответния перон в автогарата, купил си шоколад от някакъв продавач-грубиян, а после огледал машинално сивата сграда на самата автогара. Машини нямало много, освен ако не броим автобусите за машини. Така че, поради променената дума, този път автоматично огледал и лицата на чакащите по пероните пътници: те също били сиви, и това навярно се дължало на оскъдната светлина, която се промушвала тайно между кръпките на парцаливите и декемврийски облаци. Хората в този разказ се влияели ужасно много от времето. Например, когато времето било осезаемо, осезаеми ставали и хората. Сега, някой по-умен от разсъждаващия, и пушещ господин някой си, би забелязал, че времето е осезаемо поради вторичните си признаци, а не заради собствената си природа, която общо взето е невидима за човешките сетива. Ако не броим разбира се страхът от остаряването и смъртта. А за последните само сме чували, или чели, понеже още сме млади, и донякъде - живи.
И защото времето не спира, цигарата на господина изгаря. Той не получил очакваното удоволствие от смукането на тази хартиена тръбичка, но бил усвоил този навик от детинство, когато рекламите на цигари изглеждали подкупващо примамливи, сияещи в ярки цветове, и приемащи форми на женски форми. Предимно. А мъжете - пушачи изглеждали силни, непукисти и уверени в себе си, и естественото място на димящата тръбичка “Марлборо” била в ъгъла на устните им, докато дамите омазвали с червило белите филтри на своите “Салем ментол.”
Пристъпил няколко стъпки напред, и изкачил няколкото стъпала към вече затопления автобус. Вътре вече имало няколко пътници, а неназованият господин седнал на своето място - безмълвно и почти незабележим. После изкарал отнякъде синьозелена книжка с разкази на Боян Крачолов, който, както пишело на гърба на корицата и, бил театрален режисьор. И се зачел. А накрая разбрал, че театърът е нещо вселенско, а с този Боян изглежда били нещо като братя, но не рождени, а писателски братя. Каквото и да означавало това.
© Петър Димитров Todos los derechos reservados