Перфектно помня този ден.
Аз бях
спокоен, лек...
... в мир със себе си...
... на прага на стаята, която на никой не прости.
Събитията се нареждат в главата ми като рентгенови снимки, толкова прецизни в детайлите си, а нямат цвят, нито пък могат да ме накарат да почувствам какво наистина е било. Ако бях със съзнанието на хирург, бих впил поглед в тях, бих открил фрактурата на миналото с монокъла на педантичността, бих направил паузата, деляща мигa на анализиране от предстоящите мигове на безпокойство, трескавост, тъмнина...
И пъзелът би се наредил.
Загасяйки луминесцентните лампи, знам това, а стаята само мълчи, внушава ми колко малко я интересуват въпросите ми. По коридора стъпките ми напомнят ударите на махало, разминават се само със секунда, почти машинално... не зная къде ме водят, колко такта ще отброят. Аварийното осветление, мой единствен изпращач, редува бели и червени сбогувания и аз започвам да си мисля, че, ако разчитах морзовата азбука на живота, може би нямаше да съм така б ...