Седя и гледам картината. Тя е голям формат, цветовете са подбрани така, че моето подсъзнание мърка от удоволствие. Искам да поседна под дървото, да се облегна на топлия дънер и да разсъждавам над всички вълшебства на света.

Прикрита от клоните виждам нещо като беседка, от която се вижда толкова, че да усетя уют и желание да се потопя вътре. Почвам вече да се забравям и тогава ми показват следващата картина. Забавлението продължава.

Колежката до мен си записва от време на време. Не е да е изплезила език от старание, но почеркът й е нещо, за което се използва думата калиграфски. Буквите са идеално четими, с умерен наклон, който е нещо средно междру устремен полет и поспиране за малка почивка.

Тези букви ми напомнят за очите й, за веждите й, опитвам се чрез тях да разбера още нещо за нея. А ето, сега нарисува малка къщичка. Чудя се това къщичка ли е или още една буква. Чудя се какво би правила тя усамотена в тази къщичка.

Момичето в будката подрежда цветя. Подрежда цветя, после се спира и започва да подрежда буклите си. Буклите й са изкристо-златисти и изглеждат топли и уханни под пръстите й. Пръстите й се движат бързо и чевръсто.

После изчезва за малко и се връща с малка лейка с вода. Чудя се колко ли цветя ще успее да полее с тази мъничка лейка. Тя отива и се връща безброй пъти. Силно подозирам, че нарочно забавя удоволствието.

Кошничарят е седнал на земята. Топло е. Напуканите му пети изглеждат изненадващо чисти и вдъхващи доверие. Пръстите са му бързи като малките рибки, кито се стрелкат в речицата наблизо. Бързи са и устните му, с които говори на седналата до него жена.

Тя също е омаяна от бурзината на пръстите му. Заглеждам се в залеза над малката речица, леко набраздена от играта на рибките. След малко се сепвам и поглеждам кошничаря. На негово място стои вече готовата кошница. Търся го с поглед, за да му дам парите си за нея.

Просякът се е разположил, така че да притеснява хората, които минават поикрай него. За да могат да го видят добре. Да видят и мръсната консервна кутия, в която се търкалят няколко намекващи жълти монети. Той изглежда дремещ, но изведнъж се оживява.

Поглеждам. Виждам една жена, която отдалече го е забелязала. Тя изглежда строга и солидна. Просякът изведнъж е добил друг вид. Цялата му осанка и лице говорят, че Да, той е просяк, но се опитва да запази своето достойнство. Жената издрънчава с едно метално левче в кутията и отминава.

Тогава просякът обръща глава към мен и ми се ухилва с беззъба уста. Усмихвам му се и аз. Отивам да пусна моето левче.