Седя и гледам картината. Тя е голям формат, цветовете са подбрани така, че моето подсъзнание мърка от удоволствие. Искам да поседна под дървото, да се облегна на топлия дънер и да разсъждавам над всички вълшебства на света.
Прикрита от клоните виждам нещо като беседка, от която се вижда толкова, че да усетя уют и желание да се потопя вътре. Почвам вече да се забравям и тогава ми показват следващата картина. Забавлението продължава.
Колежката до мен си записва от време на време. Не е да е изплезила език от старание, но почеркът й е нещо, за което се използва думата калиграфски. Буквите са идеално четими, с умерен наклон, който е нещо средно междру устремен полет и поспиране за малка почивка.
Тези букви ми напомнят за очите й, за веждите й, опитвам се чрез тях да разбера още нещо за нея. А ето, сега нарисува малка къщичка. Чудя се това къщичка ли е или още една буква. Чудя се какво би правила тя усамотена в тази къщичка.
Момичето в будката подрежда цветя. Подрежда цветя, после се спира и ...