2      

                                      Тъмнината на душата                                              

"Артъс Макритис, моят предшественик, отишъл в най-северните части на Брания- в покрайнините на планината Ергес. Когато разпитал хората там, се оказало, че те имат дума за подобни същества - викали им егери. Казали му, че егерите са умрели войни, сключили сделка със смъртта. Смъртта ги възраждала постоянно. Егерите на практика били неуязвими. Каквото и да се случи, след известно време егерът се възстановявал. Когато Макритис попитал хората какво дава егерът в замяна, те отговорили, че цената е непоносима. "

                                                                                                                             Из дневниците на Марио Авий

 Падна нощ, а нощите в Рангваен винаги бяха ужасно студени. Пограничният град се намираше в котловина, обградена отвсякъде с хълмове. Мъглата се стичаше като мляко по тях и заливаше града, потапяйки го в студената си задушлива милувка. В резултат на тази гальовност от страна на природата, нощем температурите падаха далеч под нулата, а улиците се превръщаха в сивкав тунел с кристализирана повърхност.

Егерът влачеше тялото по леда и успя да се подхлъзне само десетина пъти. Спря за малко, за да си поеме въздух и да се огледа. Гърлото му гореше от болка, а лицето му беше изцяло замръзнало. Ледената ръка на студа успяваше да мине дори през намотания плат около него.

Хвърли един поглед на трупа - вкочанените му ръце стискаха посинялата отрязана глава. Беше толкова замръзнал, че кракът му стоеше повдигнат без да бъде придържан. Егерът реши, че ако остане още малко така и той ще се вледени. Стисна протегнатия към него крак и се затътри по улицата.

Трябавше му повече от час, за да измине по-малко от километър до замъка.

 * * *

Икономът отвори вратата и се вкамени. Сърцето му замря, мозъкът му изключи и предателските пръсти пуснаха таблата с коняка и чашите. С едно грандиозно "пляс" във въздуха се разхвърчаха кристалчета, които засветкаха в цветовете на дъгата. Бледното лице на иконома допълни фееричната картинка и клюмна жално настрани. От стиснатите му устни се зарониха тихички, жлъчни псувни.

В центъра на стаята Тализ и Гуин седяха около правоъгълна махагонова маса, отрупана с десетки карти и мастилници, а срещу тях, до камината, стоеше трупът с отрязаната глава в ръце. Тялото се подпираше в стената с изпънатия си напред крак.

Бартъс Гуин отметна назад кафявата си грива, която му служеше за коса и се засмя сърдечно.

- Няма проблем, Джефри. Върви за друга табла.

Икономът събра каквото можа от чашите и шишето и излезе със също толкова бледо лице колкото в началото.

Гуин се обърна към Тализ и му посочи тъмнокафявата кожена торбичка, която седеше между двамата. След като егерът я взе и провери какво има вътре, князът му подаде плик с красив черен печат отгоре.

- За?

- За елфите, ако се съгласиш, разбира се.

Тализ не се обади и Гуин се принуди да продължи.

- Ще тръгнеш сутринта заедно с няколко елфи. Отивате при водача им...

- В Дорен?

- Да, в Дорен. Даваш му писмото, чакаш ден-два за отговор и се връщаш с него и без елфите.

Егерът кимна изморено и с това въпросът бе приключен. Лицето му се беше размразило и той го разтърка с длани.

- Какво ти е?- попита го Гуин и егерът разчете в гласа му истинска загриженост.

- Нищо. Дълъг ден.

" Нищо, което да разбереш ", помисли си.

Шепотът от видението продължаваше.

" Идвам... Не можеш да избягаш, Тализ... идвам... "

Постепенно думите потъваха в засилващото се главоболие, което скоро щеше да ги заглуши изцяло, а накрая в продължение на часове щеше да разкъсва тила на Тализ.

Той прокара ръка през гъстата си брада. Осъзна, че досега Гуин само мълчеше и го гледаше. Но баронът не каза нищо.

- Как са жена ти и децата? - попита го Тализ.

Гуин се засмя отново.

- Жена ми си има двама любовници. Едни малоумници, дето ме мислят за идиот. Ама я обичам, нали ме знаеш. Какво да я правя?

"Аха" беше единственото, което егерът се сети да каже. Тъкмо тогава в стаята влязоха Джефри и един младеж, Чевръстко му викаха. Икономът остави подноса си пред Гуин, а Чевръстко затътри скърцащата си метална маса и спря пред трупа. Загледа се в него замечтано. Тализ знаеше какво означава този поглед. Отдавна вече не го побиваха тръпки.

"Малкият си избира откъде да започне разфасоването."

Джефри явно също познаваше погледите на младежа достатъчно добре и побърза да излезе. Чевръстко започна да дърпа трупа, все едно дърпаше момиче, за да му покаже изненада.

- А децата са истински дяволи - продължи Гуин и върна погледа си върху егера - Направо ми скъсват нервите. Онзи ден малката, Брита, ме пита дали замъкът можел да гори. Казах й, че нашият не може. Днес сутринта се разкарва с една факла и я питам защо, а тя с едно тънко детско гласче "Да пробвам дали замъкът ни може да гори" - изимитира я Гиун и се изхили.

Тализ също не можа да сдържи смеха си. Изведнъж Чевръстко изпъшка доволно. После се обърна и погледна егера съзаклятнически. Младежът беше видял главата и направо се топеше от радост. Все едно негов колега е направил творение на изкуството с тая отрязана глава и на Чевръстко му капеше мед върху сърцето.

Тализ не му обърна внимание.

- Рон? Дими? - попита той.

- Нищо им няма - отвърна князът- Само да не хванат и те по някоя факла, че тогава наистина ще изгори замъкът.

После Гуин се загледа в нещо, съществуващо само за него. Пламък гореше в очите му.

- Върви да спиш- каза той.

Тализ се изправи.

- Никой да не влиза в стаята ми, докато не стане време за тръгване. Ясно?

Князът кимна разсеяно и отпи от забравения коняк.

                                                                            ***

В стаята нямаше нито една свещ. Дори камината не беше запалена. Тализ седеше в края на леглото и стискаше главата си с две ръце. Болеше го. Болеше го ужасяващо. Толкова много, че погледът му се премрежваше. Агонията бързо изсмука силите от тялото му. Накара го да забрави за всичко, да мисли само за нея... и за шепота.

"Идвам... не можеш да избягаш... "

- Спри... спри... - продума Тализ, защото нямаше сила да извика.

Но болката не спираше и шепотът също. Егерът знаеше, че трябва да заспи. Треперещата му ръка измъкна военния нож от ботуша му. Едва успя да запретне ръкави. После, преди да пререже вените си, промълви нещо и затвори очи.