Странно е, като се замислиш: искат всичко да припишат на себе си, най-вече заслугите, успехите и благодетелта, а в същото време не искат да си присвоят невежеството, бедността и престъпността? Прилича на наследство под опис: приемаш само толкова, колкото можеш (или желаеш) да понесеш като отговорност.

     Гледам го – приписва си чужд успех. Хубаво го прави, убедително, с натюрел на артист и поанта на третокласен клакьор. Обаче се справя. Убеждава, че е положил много труд, че не е спал (не казва кога, къде и с кого), че се е трудил над проблемите до такава степен, че е влязъл вътре в тях. Ти се замисляш за ония въшки, които влизат... но не бива да го сравняваме с въшка. Той е успял човек. Има заслуги.

     – Щом е така, къде беше ти, когато престъпността вилнееше из страната? – попитаха го едни.

     – С какво се занимаваше, когато пенсионерите умираха от глад? – провикна се втори.

     – И къде се беше скрил, когато младите масово бягаха в чужбина, за да търсят препитание? – заинтересуваха се трети.

     Скромността краси човека като смръднята пръча. Успелият човек винаги е скромен, защото искрената скромност е резултат от откровена глупост, а престорената – от прикрито презрение. Затова скромността е част от успеха, когато е добре пришита към него, ама така – като кръпка, да се вижда отдалече:

     – Вижте ми ръцете! – показа той джобовете си. – Празни са! Аз нито съм крал, нито съм брал...

     – Вандал! – провикна се ехото, подело някакъв стон и тих вой от бушуваща човешка мъка, тътнеща отдалече, през много върхове, поля, села и домове.

     Успелият се престори, че не чу и продължи:

     – ... нито нищо. Чист съм. Не мога да нося повече отговорност, отколкото плещите ми позволяват. От сутрин до вечер се потя за благото на народа; станах вестител на доброто по поляни и села, по долчинки и във всяка къща. Да, повярвайте! Обикалям от къща на къща...

     – Вещер! – обади се пак ехото, а из върхарите се понесе: – Топлофикатор! Водоснабдител! Енергетик! Санирник! Политик! Банкер! Регулатор!... –  Той не искаше да чува нищичко от това и затова побърза да каже:

     – ... за да разяснявам политиката, да убеждавам хората да вярват в доброто, в нашия устрем, в усилията да изправим държавата на крака. И успявам! Успявам, защото работя със сърцето си, хората виждат в мен олицетворение, жив образ на вдъхновението и на обикновената човешка жертвоготовност, скрита...

     – В банковите ти сметки!

     Успелият знаеше, че никой и никога няма да открие банковите му сметки, каквито и данъчни закони да измислят. Но въпреки това се постресна, когато чу това зловещо провикване на ехото. А я ако все пак знаят нещичко? Ако е прокапала отнякъде информацийка?

     Попривърши изявлението си набързо, взе си куфара и отиде, та се не видя повече. Казват, че бил отишъл там, където няма ехо. И където човек не носи нищо на плещите си, защото просто няма какво, а не защото не може да носи отговорност. Но хората говорят какво ли не. Той просто приписа на себе си всичко, а присвои само това, което можа.