Още от преди да се родя родината ми е воювала със съседните страни. Така е и до днес. Всички мъже в града, в който живеех, бяха или военни, или се готвеха да станат такива. На жените не им бе позволено да влизат в армията. Тяхно задължение бе да задоволят нуждите на армията, като работят в завода за оръжия или в шивашкия цех недалеч от къщата, в която израснах, където изработваха нови униформи за войниците.
Сигурно е било зима, когато това се случи, защото помня, че всичко бе покрито със сняг. Бях сама на главния площад на града. Опитвах се да си проправя път през насъбралата се тълпа, дошла да гледа зрелището. В центъра на площада бяха застанали шестима мъже, петима от които наредени един до друг. Бяха боси, но въпреки студа не трепваха. Шестият бе насочил оръжието си срещу тях, готов да натисне спусъка и да отнеме живота им. За мнозина той бе национален герой, но за мен просто убиец, чудовище. Беше екзекутор. Работата му бе да отървава държавата от военните престъпници и то публично. ...