Още от преди да се родя родината ми е воювала със съседните страни. Така е и до днес. Всички мъже  в града, в който живеех, бяха или военни, или се готвеха да станат такива. На жените не им бе позволено да влизат в армията. Тяхно задължение бе да задоволят нуждите на армията, като работят в завода за оръжия или в шивашкия цех недалеч от къщата, в която израснах, където изработваха нови униформи за войниците. 

      Сигурно е било зима, когато това се случи, защото помня, че всичко бе покрито със сняг. Бях сама на главния площад на града. Опитвах се да си проправя път през насъбралата се тълпа, дошла да гледа зрелището. В центъра на площада бяха застанали шестима мъже, петима от които наредени един до друг. Бяха боси, но въпреки студа не трепваха. Шестият бе насочил оръжието си срещу тях, готов да натисне спусъка и да отнеме живота им. За мнозина той бе национален герой, но за мен просто убиец, чудовище. Беше екзекутор. Работата му бе да отървава държавата от военните престъпници и то публично. Въпросните военни престъпници всъщност бяха бунтовници, несъгласни със сегашните управляващи и борещи се срещу военното положение. Заради тези свои убеждения те често заплащаха с живота си. Петимата стояха гордо изправени. Бяха запазили хладнокръвие, въпреки че знаеха, че всеки момент ще си отидат от този свят. Жените и децата им стояха на не повече от 3-4 метра от тях. Примирили се със съдбата на своите съпрузи и бащи, вече бяха сложили траурните дрехи и тихо ридаеха. Екзекуторът зареди пушката и се прицели. Осъдените на смърт за последен път погледнаха към семействата си. Във въздуха отекнаха три изстрела и само гилзите, удрящи се в павирания под, нарушиха тишината. Трима от петимата се строполиха мъртви на земята. Кръвта, стичаща се от безжизнените им тела, оцвети в алено босите крака на все още живите им другари. Беше техен ред. Екзекуторът отново зареди своето оръжие и се прицели. Във въздуха отекнаха нови два изстрела. Мъжете паднаха на земята, целите облени в кръв. Това беше краят за тях. Сълзите се стичаха от очите на жените им, а децата гледаха стъписано, неразбиращи какво се случва. Насъбралата се тълпа се разотиде, все едно току-що нищо не се бе случило. Само семействата на убитите оплакваха своите близки. Екзекуторът ми се усмихна и тръгна към мен. В този миг мразех този човек повече от всичко на света. Той се приближи до мен, погали лицето ми със същата тази ръка, с която току-що бе отнел живота на мъжете, чиито тела лежаха безжизнени недалеч от нас, и каза:

   –  Да тръгваме, Ели. Майка ти ни чака за вечеря.

     Екзекуторът бе моят баща. Бях само на 6 години, когато станах свидетел на това зверство. След години някакъв мъж го закла като животно в една малка уличка. Сигурно е бил близък или приятел на някоя от многобройните жертви на баща ми. Не плаках много. Нито пък мама. И двете знаехме, че светът просто се е отървал от още един ненужен убиец.  По ирония на съдбата аз също се омъжих за човек, който по-късно също стана екзекутор. 

     Както по-рано споменах, за жените в града ни имаше две възможности: да работят в завода за оръжия или в шивашкия цех. Заради баща си намразих оръжията, затова, когато станах на осемнадесет години, постъпих на работа в шивашкия цех и станах шивачка като майка ми. Бях хубаво момиче или поне според войниците, които всекидневно идваха в цеха, за да си вземат униформите, и междувременно да се задяват с мен. Отпращах ги по най-милия възможен начин и те си тръгваха разочаровани, но и решени да се завърнат отново на следващия ден и пак да опитат късмета си. Но аз имах очи само за един мъж. Името му беше Майк. Наскоро бе дошъл в града, за да се присъедини към един от многото полкове. Един ден той дойде да си вземе униформата от цеха и тогава се запознахме. Беше любов от пръв поглед. Същата вечер отново се срещнахме на една забава, организирана от местните управници. Танцувахме и се веселяхме, а после излязохме да се поразходим навън. Майк започна да ми разказва за себе си, за родния си град, за семейството си. Разказа ми как решил да се присъедини към армията. Малкият му брат бил убит в едно от нападенията на вражеските сили. Майк бил само на десет, когато станал свидетел на смъртта на брат си. Не могъл да направи нищо, за да я предотврати. Тогава решил да стане войник, за да спомогне за слагането на край на тази безмислена война. Майк ми каза, че мечтаел за мирна държава без войни и насилие. Сякаш бе прочел мислите ми. Каза същите неща, които и аз мислех. Не беше трудно да се влюбя още повече в него. Отидохме край реката. Небето беше ясно, затова легнахме на свежата трева и гледахме звездите. Аз видях падаща звезда. Казах му да си пожелае нещо, а той ми отговори, че в мига, в който ме е срещнал, всичките му мечти и желания се сбъднали. Това беше най-милото нещо, което някой някога ми бе казвал. Просто не можех да откъсна очи от Майк, а и той от мен. Тогава се целунахме за първи път под звездното небе. Две седмици по-късно се оженихме и заживяхме заедно. Животът ми с него беше като сбъдната мечта, не можех да повярвам, че на света може да съществува по-щастлив човек от мен. Но много скоро нещата се промениха.

      Един ден Майк се прибра вкъщи безкрайно щастлив. Държеше някакъв документ в ръката си и го размахваше енергично. Прегърна ме и ме разцелува, като през цялото време ми повтаряше колко е щастлив.

    –  Какво е станало, мили? - попитах аз.

    –  Повишиха ме! Ще стана екзекутор. Можеш ли да повярваш?-  думите на Майк ме накараха да се вцепеня. Той си мислеше, че ще се зарадвам на новината, но вместо това, в очите ми той се превръщаше в същото чудовище, което беше баща ми.

    –  Утре е първият ми разстрел. Ще застрелям някакви боклуци, бунтували се срещу властта. Нали ще дойдеш да ме подкрепиш? За мен е много важно и ти да присъстваш, миличка. - каза Майк и ме прегърна. 

      Още не можех да повярвам. Мъжът, когото познавах и обичах, никога не би казал нещо подобно. Той просто стоеше срещу мен, усмихваше се и очакваше моя положителен отговор. Отърсих се от шока, в който бях изпаднала, и му отговорих:

   –  Майк, обичам те повече от всичко на света и това никога няма да се промени, но не мога да ти позволя да извършиш нещо подобно, да отнемеш живота на беззащитни и невъоръжени хора. Не мога да ти позволя да се превърнеш в това, което най-много мразя на този свят.

   –  Тези отрепки? Беззащитни? Те са военни престъпници и трябва да бъдат наказани за деянията си.

   –  Да, трябва да бъдат наказани, но това ли е начинът? Нито ти, нито другите военни може да решавате кой да живее и кой да умре. Не си играйте на Бог!

   –  Не мога да повярвам, че тези думи излязоха от твоята уста. - каза Майк, едва сдържащ гнева си. – Мислех, че си на моя страна. Затова мечтаех да ме повишат. И ето, случи се, а ти се държиш по този абсурден начин.

   –  Обичаш ли ме?

   –  Какво?

   –  Обичаш ли ме? – повторих аз.

   –  Какви ги говориш, Ели, разбира се, че те обичам. Ти си най-хубавото нещо в живота ми.

   –  Тогава избирай. Или аз, или армията. Откажи се от утрешния разстрел, откажи се от армията, от всичко. Нека заминем някъде и да започнем всичко отначало. Някъде, където никой няма да ни познава. В някоя мирна държава, където няма войни и насилие. Точно както си мечтахме.

      В продължение на няколко секунди Майк ме гледаше, впил леден поглед в мен. След това се разсмя и каза:

  –  Имала си тежък ден, миличка, не знаеш какво говориш. Хайде да си лягаме. – от нежността, с която изрече тези думи, ме побиха тръпки.

  –  Говоря напълно сериозно, Майк. Отиди на разстрела и ме губиш завинаги. Наистина ли военната служба е толкова важна за теб? По-важна от най-хубавото нещо в живота ти? Или вече не съм?

  –  Повече не искам да слушам глупостите ти. Лягам си. – изкрещя Майк, тресящ се от гняв. После се качи по стълбите нагоре към спалнята, без да каже и дума повече.

     На следващия ден, когато се събудих, Майк го нямаше. Въпреки че вече знаех къде е, погледнах в шкафа на най-долния рафт, където държеше оръжието си. Нямаше го. Изведнъж пред очите ми изникна ужасяващият спомен от детството. Но този път не баща ми, а Майк бе убиецът. Облякох се и затичах навън по улицата към площада. Всичко ми се струваше нереално. Не можех да повярвам, че моят Майк, любовта на живота ми, е способен да извърши нещо подобно. Но тогава го видях. Изправен пред своите жертви. С пушка в ръка, готов да натисне спусъка всеки момент.

    До мен стоеше жена, която в едната си ръка държеше метална кутия. От онези за шивашки принадлежности. Знаех, защото и аз имах такава. Изглежда я бе купила току-що, защото когато я взех от ръцете ù и я запратих по Майк, ми изглеждаше празна и нова. Кутията го удари по гърба, а после издрънча на паважа. Изведнъж от двете ми страни се появиха двама униформени, които ме завлякоха на площада при осъдените на смърт.

  –  Какво правите? Това е жена ми. Пуснете я! – разкрещя се Майк. – Какво правиш тук, Ели? И защо, по дяволите, ме замери с това нещо?

  – Казах ти, не мога да ти позволя да извършиш това. Снощи те накарах да избираш между мен и армията. Ти направи своя избор. Сега и аз направих моя. Вече съм военен престъпник. Изпълни дълга си, екзекуторе.

    Той ме гледаше объркано, не можеше да повярва, че това наистина се случва.

  –  Ели, миличка, моля те, успокой се. Ще говоря с началника да те пусне и всичко ще се оправи. Момчета, пуснете я, това е жена ми. Болна е и не знае какви ги върши.

  –  Това ли е отговорът ти? – попитах аз. – Много добре тогава, всичко е решено.

   Тръгнах към хората, чакащи да бъдат разстреляни от моя любим. Когато застанах между двама от тях, те ми се усмихнаха. В очите им се четеше одобрение, но и тъга. Човекът вляво от мен хвана ръката ми. Каза ми, че съм много смела и че за него е чест да умре редом с мен. Майк още не можеше да повярва, че това е истина. Той ме гледаше объркано и сякаш се надяваше случващото се да бе само лош сън. Умоляваше ме да се махна от там, но аз бях твърдо решила. Повече не можех да живея в свят, пълен с насилие и ужаси. Единственият човек, заради когото все още съществувах, стоеше пред мен с пушка в ръка и гледаше безизразно. Един от войниците даде сигнал за стрелба и Майк се отърси от унеса си. Знаех, че ме обича. Виждах болката в очите му, когато насочи дулото на пушката към мен.