ЕМИГРАНТ

 Иван бавно се надигна от протъркания диван и с провлачена походка влезе в кухнята. Пристъп на кашлица го разтърси. Запали цигара и жадно дръпна. Писък на сирена прониза тишината на дъждовното утро. Проследи с безразличие полицейската кола, която профуча и взе бутилката с водка.

 Изящните махагонови крака на креслото и инкрустираната масичка бяха последните щрихи на миналото. Лекьосаният прокъсан килим, изсветлелите мръсни завеси, провесени на олющените прозорци и пропитата в цялата къща миризма на линееща старост - рисуваха настоящето.

 Иван напълни чашата и отпи голяма глътка - едва доловима искрица блесна в погледа и бързо угасна - ръцете престанаха да треперят. В сините помътнели очи отново се настани апатията, а празнотата се настани удобно в душата му.

 Полицата над камината - олтар на изгубеното - тънеше в прах. История на Русия и стихосбирка на Пушкин лежаха неотваряни от години. Матрьошка се усмихваше тъжно до пожълтяла семейна фотография с оръфани краища. Това бе всичко, което десетилетия наред подхранваше надеждата, а изгарящият копнеж подклаждаше болката.

 Иван потопи поглед в сивото лондонско небе - тежко, подгизнало... Мрачно или не, то бе единственият хоризонт в пейзажа от покриви, зидове и огради. Надигна чашата и открехна вратата на мислите си. Всеки ден, от години,  убиваше времето в тях. Поздравяваше с насмешка Иван Младий, който, сконфузен, сядаше в ъгъла - прегърбен и засрамен от предателството към себе си и тези, които остави - отдавна бе погребал принципите на разпаления младеж. Кимваше почтително на Иван Средний - сдържан и достолепен, както винаги, и дебатът започваше...

 Вече не си спомняше причината, която породи следствието и кога точно параболата на живота му се втурна яростно надолу - замисли се над това... Иван  Младий неспокойно се размърда, уплашен, че ги е забравил:

 - Вегетираш, Старий - това живот ли е?

 - Млъквай, хлапе, от теб тръгна всичко! – с досада го отряза.

 - Не се ядосвай, ветеране - намеси се Средний - С неговия хъс и моята последователност трябваше да си осигуриш достойно съществуване. Работих упорито. На 35 вече имаше къща в приличен квартал. И за спестяванията щях да се погрижа, но ти се огъна и прати всичко по дяволите.

Иван ги погледна саркастично и заби поглед в хлапето:

 - Нахъсан млад идеалист! Страхът за нищожния ти животец те подгони. Заряза жена си и невръстната си дъщеря - за да спасиш кожата. Знаеше, че шансът да те последват е нулев...

 - Оля дни наред ме молеше, заклеваше...

 - Защото те обичаше, безумецо...

 - Какво можех да сторя?

 - Да останеш! Десетина години затвор или лагер...

 - Нямаше гаранция, че ще ме интернират - можеше и да изчезна безследно и...

 - Да не мислиш, че тук ще изчезнеш със заря - ха-ха-ха. Дори няма да те погребат, защото си бедняк, отрепка, никой... След кремацията ти струйка черен дим ще се издигне и ще насити с още един тон оловното им небе. Ще ти се да казват за теб: „Почина в Англия, издъхна в Лондон...” А изобщо не ти хрумва, че няма кой да изрече тия думи... глупак...

 Младий зиморничаво се сви и сякаш се смали още повече.

 - Не ругай, старче, не се заяждай с Ваня. Сгрешил- вярно, но няма вращане. Аз обаче здраво поработих. И, ако ти не беше се лепнал за оная повлекана - Носталгията... сега щеше да обикаляш света с бял костюм и панамена шапка, а в  Русия щеше да отскачаш за всеки уикенд. Не го вини, аз поправих грешката му, само трябваше...

 - Млъквай, безгръбначен  чиновнически плъх! Стъпка ерудицията си, бъдещето си на блестящ инженер, за да търкаш стола двайсе години зад бюро. Стотици пъти, глупости - хиляди пъти свежда глава раболепно, за да те приемат за един от тях. Копираше маниерите им, изкуствените им празни усмивки с напудреното ”please”, но колкото и да се пънеше, за тях си остана “руснака” ...

 Средний извърна глава обиден:

 - Пет години, след като се предаде, дойде Горбачов и перестройката. И, ако не беше пропил всичко...

 Иван хвърли с яд чашата към него - разби се в стъклото на прозореца. Вятърът нахлу и подгони застоялата миризма.

 - Откачен старец, сега ще трябва и да мръзнем - надигна се от стола Младий.

 - Казвах аз, че ще превърти, предричах го - възмутен стана и Средний.

 Ветеранът им махна развеселен:

 - Хайде, нещастници, да ви няма - до утре по същото време! – надигна бутилката и пи на големи глътки.

 - Няма да има утре - това беше! – Средний се поклони театрално, хвана Ваня под ръка и се стопиха.

 Иван се присви - остър бодеж го прониза и скова тялото му. Погледна вцепенен към небето - вятърът беше разтикал облаците и късче лазур се отвори като прозорец. В него видя млечната синева над Русия, безпределния хоризонт и брезите - сгушени в младия листак, който трептеше като хиляди звънчета.

 Иван с хриптене пое последна глътка въздух - главата клюмна... Последното, което видя, бе мизерната стая  и осъзна - това бе затворът на собствената му свобода...