Измина една седмица от запознанството ми с Емили Ризинг. Все още си мислех за нея, но нищо не се случваше и реших да я избия от главата си.
Една петъчна вечер бях излязъл да пия бира и вече надигах халбата, когато зад гърба ми се разнесе познат парфюм на океан.
- Не е хубаво да пиеш сам – усмихна ми се Емили .
Гледах я учуден, а тя ми говореше така свойски, сякаш сме дружки от цяла вечност.
- Eхааа…Какво правиш тук?
- Какво се прави в бар, Томи? Влязох да пийна нещо и те видях. Поръчай и на мен бира – усмихна се Емили.
Тогава повярвах, че случайно ме е засякла. Колко съм бил наивен…
Беше прибрала косите си и нахлупила една шапка върху тях, а широки тъмни очила покриваха половината и лице. Ясно е, че не иска да я разпознават. Беше облечена в семпла шарена рокля с презрамки. Хвърлих поглед на босите и крака, загорели от слънцето, обути в сандали с мъниста… Бяха идеални. Исках да протегна ръка и да ги докосна.
Изглеждаше на туристка в бар. Но прекрасна туристка. Дори и в обикновени дрехи, Емили си е красавица. Няколко мъжки погледа се спряха на нея. Фиксираха я нахално, но тя не им обръщаше внимание.
Побъбрихме, флиртувахме, закачахме се. Мислех, че ще бъдем тази нощ заедно, но когато излязохме от бара, Емили се отърка нежно в мен, целуна ме и се отдръпна.
- По-кротко ще я караме, Томи – имаме цял месец пред нас. Джон е в Европа - изхили се тя и се метна в колата си.
- До утре вечер, Том. Аз черпя пак тук – извика ми тя и изчезна.
Стоях като изстукан на паркинга. Гледах след колата и като хипнотизиран, възбуден и объркан. Тогава не знаех, че любовта е като хазарта, идва изведнъж, а после нищо не може да го спре.
.............................................................
1999г.
Милица Аневич беше много уплашена, място не можеше да си намери. Умът и не побираше истината, когато я разбра.Това, което баща и стори на тези жени в Косово беше лошо. Нечовешко. Тя се изуми, че баща и е звяр…жесток звяр. Не проумяваше как може да извърши това зло…Зло, което човеците извършваха на други човеци. Непростимо... нямаше бог, който да прости. Трепереше нощем от погнуса и отвращение, че е дъщеря на такъв изверг. Искаше да не е истина. Искаше да го убият и да изтрие срама. Беше много разярена и ядосана на баща си. А войната бушуваше. Тя живееше с леля си в покрайнините на Прищина. Бяха тежки дни. Всеки срещу всеки. Албанци срещу сърби, мюсюлмани срещу християни…Христос срещу Аллах. До вчера приятели и съседи, днес смъртни врагове. Не смееха да се покажат навън с леля си. Милица имаше един девет мм колт под възглавницата и две обучени кучета на двора. Живееха в постоянен страх, но тя можеше да стреля. Баща и я научи да стреля, но тя не беше убивала човек. Ослушваха се денем и нощем. Вечер, когато кучетата лаеха, леля и се кръстеше безмълвно, а Милица напипваше колта боязливо. Живееха като на сън. Тъмен облак беше надвесен над Косово.
Когато разбра, че са убили баща и Милица въздъхна облекчено. Беше си получил заслуженото. Но тя си оставаше дъщерята на Сава Аневич. Милица проумя, че ще да я убият. Не можеше да изтрие срама от сърцето си, не можеше да погледне хората в Прищина, нямаше вина за деянията на баща си…но косоварите щяха да я убият. Оставаше и само едно – да избяга. Беше на деветнадесет, объркана, уплашена и заклеймена…Баща и и остави пари. Достатъчно, за да си направи паспорт. И да пристигне в Щатите.
Така Милица Аневич се превърна в Емили Адамс.
Следва…………….
© T.Т. Todos los derechos reservados