Емилия и Анна

Глава десета

                Тази нощ беше най-дългата в живота на Анна.  Не можа да  затвори очи даже за миг. Мисълта й се блъскаше в стените на отчаянието, на  болезнената й ненавист към Емилия, на наранената гордост на жена и обичта, която изпитваше към внучетата си. Но докато  малката Анна  беше далеч от нея, то Борис беше тук до нея. Искаха да й го отнемат. Нима имаше по-голямо наказание за една майка, за една баба, която би пожертвала живота си за двете дечица на загиналата си дъщеря. Кое беше по-силно, любовта й към това невинно дете, единственото същество от нейната кръв намиращо се до нея, или омразата и ненависта към една жена, успяла да отнеме съпруга й? Наричаше Емилия с какви ли не имена, имена които никога не би  произнасла на глас от уважение към себе си. Не  че “онази другата” не ги заслужаваше.

Цяла нощ Анна се въртя в  тясното болнично легло, ту решаваше, че за малкия Борис беше готова на всякакви компромиси, но в следващият миг виждаше пред себе си триумфиращия поглед на “ другата” и гордостта й надделяваше. Даже в мислите си тя никога не беше  я наричала  съперница. Нима тази повлекана можеше да се мери с нея- уважаваната личност, интелигентната и способна лекарка?  Оная беше станала лекарка на стари години, и това беше съмнително.  Кой знае какви ги  е въртяла за да вземе диплома, и веднага да я назначат заместник главен лекар.  Не, компромиса не беше възможен.  В следващия миг си представяше, тъгата в очите на внучето й при раздялата, и цялата се обливаше в сълзи. Нима можеше да го допусне заради “онази”? И отново наранената жена  влизаше в жестока схватка с любящата баба, като двама мазни пехливани, борещи се на живот и смърт.

Изгревът на слънцето я завари лежаща с  широко отворени очи. Изтощена физически и морално, с лице наподобяващо  това на мъртвец,  Анна беше направила избора си.

След закуската,  която Анна не докосна, дежурната сестра донесе лекарствата й.  Мина час, минаха два, никой не идваше при нея. Даже не се чуваха стъпки по коридора. Единствения звук, който Анна чуваше беше биенето на собственото й сърце. На нейното сърце,  болно физически и психически.

Днес беше петък, последният ден преди заминаването на англичанина. Малкият Борис също щеше да замине с него. Не бяха намерили възможност детето да остане при баба си.  Анна беше напълно отчаяна. Само след час щяха да доведат внучето й за последен път. Щяха да бъдат последните мигове на близост. Само при тази мисъл, която преследваше Анна като демон, цялата се разтреперваше и обливаше в сълзи.  Тя, която не помнеше да е проливала  и една сълза,  даже в най-тежките моменти на живота си.

Анна лежеше неподвижно, а сълзите се стичаха от двете страни на набръчканото й до неузнаваемост лице. Само за една нощ, д-р Анна Симеонова се беше състарила с 10 години.

Обикновено точен като англичанин, днес г-н Бронщейн закъсняваше. Часовникът показваше 15, 30, а нямаше и следа,   нито от малкия, нито от  англичанина. Анна посегна към звънеца, но се сети, че той от три дена не работеше. Имало някаква повреда в инсталацията,  й беше обяснила дежурната сестра. Секундите й се струваха часове, а часовете дни. Даже сълзите й бяха пресъхнали като кладенец в опустял селски двор.

Вратата се отвори и детето се спусна към Анна, в ръка държеше вафла “Морена”. 

-Grandma, I shell stay with you, весело изчурулика Борис и се хвърли в обятията й. Застанали до вратата д-р Игнатова, англичанинът  и преводачът  се усмихваха. Детето сгушило се в прегръдките на баба си, представляваше прекрасна емоционална  картина. 

Анна погледна към Главната лекарка с тревожен и питащ поглед. 

-Д-р Симеонова, имам радостна новина за Вас. Малкият Борис остава в България. Тъй като гостите си заминават, позволете ми да ги изпратя. Подробностите ще Ви обясня после.  А Вие се наслаждавайте на прекрасния си внук. – и д-р Игнатова тръгна да  придружи гостите до изхода на болницата.

  Когато главната лекарка се върна при Анна придружена от д-р Герасимова, часовникът показваше точно 17 часа. Герасимова хвана малкия Борис за ръката и го изведе от стаята. Искали да се разходят в парка.

Игнатова взе стола и седна до Анна.

-Щастлива ли сте д-р Симеонова?- с усмивка  попита главната.

Анна беше готова да изсипе тонове благодарности, но Игнатова я спря.

-Искам да Ви се извиня за това което предприех без Вашето знание и без Вашето съгласие, но знам че това ще Ви направи щастлива. Затова рискувах, а бъдещето ще покаже дали съм била права.

-Първо ме изслушайте докрай. – пресече  Игнатова желанието на Анна да започне да благодари.

-Днес беше последният ден от пребиваването на 

г-н Бронщейн. Днес трябваше за се реши и оформи официално оставането на малкия в България. Времето и обстоятелствата ни притискаха.  Може би ще ми се сърдите, но водена единствено от желанието си да бъдете щастлива с внучето си, аз поех риска и отговорноста. Смятам, че и малкият ще се чувства най- добре при Вас.

-Успях да взема официален документ от 

“ Социалната служба за защита на детето”, за да бъде удоволетворен представителя на английската застрахователна компания.  Но Борис няма да ходи в сиропиталище. Ще живее с Вас, но докато Вие се лекувате,  за него ще се грижи друг сериозен и отговорен човек, на когото аз имам пълно доверие и поради това поех на себе си този риск. Вярвам, че  скоро ще се убедите в правотата на моите думи.  Да, аз Ви казах за този вариант, но Вашата бурна реакция ме накара да действам на своя глава, въпреки Вас, но единствено във Ваш интерес и в интерес на детето.

Анна мълчеше. Изслуша докрай думите на Игнатова, без да я прекъсва. Беше бледа като платно и сълзите отново се стичаха по измъченото й лице.

-Благодаря колежке, тази нощ сама разбрах, че това е единственото решение, така е искала съдбата.- тихо и с много мъка в гласа каза Анна.

-Бях убедена в това и за това рискувах. Радвам се, че и Вие сте стигнали до това заключение, преглъщайки  горчилката на една обидена  и горда жена, в името на обичта си към детето и неговото добро.  Още веднъж доказвате, че сте силна и разумна жена, д-р Симеонова. Благодаря Ви. 

     От този ден,  Борис живееше при леля Еми, а когато тя беше на работа, той  седеше в  болничната стая на баба си, която го учеше да говори български. Сложиха му малка масичка в ъгъла и той запълваше с  разноцветни моливи картинките от албумите, които му купуваше леля Еми.

Емилия никога не влизаше в стаята на Анна, и Анна никога не споменаваше нейното име. Борис често разказваше на баба си, къде бяха ходили с леля Еми, какви играчки  тя му беше купила,  и  Анна мълчаливо понасяше съдбата си.