Емилия и Анна
Глава пета
Емилия и Вълчан сключиха граждански брак в края на Ноември. На сватбата бяха поканили най-близките си приятели. На тяхната възраст шумните празненства не бяха уместни. Вълчан беше склонен да вдигнат голяма сватба, но Емилия категорично отказа.
След подписването и тържествения обяд заминаха за Боровец. Това беше свадбеният им воаяж. Останаха само три дни.
Емилия бързаше да започне работа. Беше отказала да работи в болницата в която беше прекарала 30 години от живота си. В министерството й предложиха да я назначат за заместник главен лекар в Гериатрията в Банкя. Макар да беше млада лекарка, Емилия имаше голяма практика в здравеопазването и се ползваше с авторитет сред колегите си. Мнението на професор Димов също тежеше и той даде прекрасна атестация на младата лекарка. Съжаляваше, че Емилия не прие предложението му, но дълбоко в себе си той я разбираше и не настоя.
На 1-ви декември д-р Емилия Ангелова беше представена на колектива на болницата в Банкя. В Гериатрията лекуваха само възрасни хора. Както във всяка болница, и тук имаше по-леки случаи, имаше и доста тежки.
Главната лекарка й предложи да поеме женското отделение на болните с Алцхаймер и Паркинсон. Това беше изключително трудно отделение и никой от младите лекари не желаеше да се занимава с такива болни. Тук трябваше много търпение, разбиране на манталитета на болните и сериозна психиатрична насоченост. Освен последното Емилия беше.подходяща за такъв контингент болни. Още от първия ден, тя тръгна по стаите за да се запознае с пациентите си. Освен по време на официалните визитации, д-р Ангелова сядаше с часове да разговаря с болните, интерсуваше се от миналото им, имаха ли близки които да ги посещават, какво им липсваше тук в болницата и хиляди други подробности. Скоро тя стана душеприказчик на голяма част от пациентите си, които не я оставяха на мира. Постепенно Емилия навлизаше и в организационната работа в болницата. Главната лекарка пазеше ревниво началническите си права, което не смущаваше Емилия. Административната работа никога не беше я привличала. Нейните приоритети бяха болните. Правеше всичко възможно за да облекчи страданията им, да им вдъхне оптимизъм и да лекува главно психиката им.
По настояване на Вълчан, заживяха в неговия апартамент в зона “Б5”. Апартамента беше доста голям, с хубав изглед към Витоша. Спирките на трамваите, тролейбусите и автобусите бяха само на пет минути пеша от домът им. Отношенията им продължаваха да бъдат приятелски, без интимности и съпружески задължения, което помагаше на Емилия да свикне с новата обстановка, с новото си положение на съпруга и домакиня. Вълчан беше все така внимателен към нея, често й носеше цветя, изненадваше я с малки, пък й по-големи подаръци. Според Емилия, поведението му беше безупречно и тя му беше безкрайно благодарна.
На третият месец от свадбата им, това приятелско поведение на Вълчан започна да й се струва странно. Вярно не бяха младоженци на 20-30 години, за да кипят от страсти и сексуално влечение, но все пак бяха съпрузи, а Вълчан даже не беше я целунал. Целувките му когато се прибираше, или й пожелаваше лека нощ, бяха невинни целувки по челото или бузата. Емилия никак не можеше да си обясни странното му поведение. Нима никак не го привличаше като жена? Тя бързо отхвърляше тези си мисли, нали беше забелязали погледите на младите си състуденти пълни с желание. Пък и не един преподавател и асистент се бяха опитвали да я “свалят”. Тя харесваше коректното отношение на Вълчан, липсата на опити за сексуална близост го бяха издигнали в очите й. В днешно време младите се отдаваха на секса, преди още да са се опознали. Едва ли не това беше начин за запознанство. Нещо което, по принцип, не се нравеше на Емилия. Но сега бяха съпрузи. Бяха се оженили в края на Ноември, а скоро идваха Великденските празници. Първите пролетни цветя бяха вече прецъфтяли, а той не я беше даже целунал любовно.
Разни мисли й минаваха през главата. Дали не беше прекалено стеснителен? Бързо отхвърли тази мисъл. Вина в себе си не намираше, въпреки силно критичният поглед, който си отправяше. Емилия реши да експериментира. Започна да ходи из къщата доста неглиже, за през нощта обличаше доста смели нощници. Купи ги специално. Когато взимаше душ, често “забравяше” да си вземе гребена или шампоана и го молеше да й го подаде. Следеше погледа му когато стоеше гола пред него, измисляше десетки женски хитрости за да го накара да я пожелае като жена. Уви, Вълчан продължаваше да бъде внимателният, възпитан и галантен кавалер от първите им срещи.
Вълчан беше мъж с телосложение на спортист, беше й казвал, че като млад е играл баскетбол в отбора на Академик. Високият му ръст беше доказателство. Доста студентки флиртуваха с него. Винаги усмихнат, винаги крайно любезен с всички, Вълчан беше истински мъж, културен, възпитан кавалер.
Великденските празници отминаха, наближаваше края на Април. Тази вечер Емилия се прибра по-късно от обикновено. В болницата имаха Колегиум, на който тя тряваше да изнесе кратка информация за проблемите в отделението. Поради зачестилите оплаквания на гражданите за недобро обслужване в здравните заведения, о т Министерството имаше указание във всички болници да се проведат такива събрания.
Когато Емилия се прибра, Вълчан беше наредил почти празнична маса. Имаше свещник с горяща свещ, бутилка бяло вино “Траминер” , от любимата й изба в Търговище, и букет цветя.
Макар и изморена, Емилия се усмихна и подложи бузата си за целувка. Вълчан посегна да допре устните си до бузата й, и в този момент Емилия извъртя главата си и устните им се срещнаха. Вълчан се отдръпна като чели го беше ударил ток.
Емилия разбра, отиде в банята за да се поизмие, преоблече се и седна на масата.
-Тази вечер съм ти гостенка, -каза весело тя. Но гласът й прозвуча фалшиво. Да видиме какво вкусно си приготвил, -продължи репликата си Емилия.
-Нищо специално мила, най-обикновени спагети с доматен сос. Нали знаеш, че не съм Ути Бъчваров.
Емилия се засмя силно, даже малко пресилено, но тя знаеше, че действително Вълчан не понасяше този телевизионен палячо, който се правеше на готвач.
- Да хапнем тогава твоите спагети и пием за наше здраве.
Хапнаха, пийнаха по две чаши от силно изстудения елексир и Емилия раздига масата. Отиде към телевизора за да го включи. Гласът на Вълчан я спря.
-Емилия, трябва да поговорим. Искам да ти кажа нещо, дължа ти го. До сега мълчах, но е врме да узнаеш истината.
-Нещо лошо ли се е случило Вълчо,- разтревожена попита Емилия.
-Не нищо лошо не се е случило днес. Това е много стара история.
И Вълчан започна разказа си.
Като юноша се раболява от малко разпространена в България болест. Баща му бил на работа в Гвинея и там той се заразява с тази коварна болест, за която не пише в нито един учебник в България. След дълго лечение, там на място, от лекари и шамани, здравето му се възстановява но загубва завинаги потентноста си.
Емилия го слушаше внимателно и мислите, които нахлуха в главата й нямаха нищо общо със спокойствието.
-Емилия, влюбих се в теб още от първия ден , когато дойде на упражненията с моята група. Обичам те и бих искал д прекарам целия си живот с теб. Ние сме лекари и можем да наричаме нещата като такива. Ти си на възраст, когато не може да родиш, макар че бих дал всичко за да си имаме дете. Съгласен съм да си осиновим, ако това е твоето желание.
Емилия искаше да го прекъсне, но той сложи пръстите си на устните й.
-Моля те, дай ми възможност да кажа всичко, иначе няма да имам смелост да го направя.
-Миличка, ние сме лекари и можем да си кажем всичко, така както са ни учили-открито и честно.
-Ако искаш да имаш сексуален живот, съгласен съм да си имаш любовник, да се срещаш с него дискретно. Когато пожелаеш ще си взема няколко дни отпуска и ще замина, за да можеш спокойно да се виждаш с него. Нямам право да те лиша от нещо, което аз не мога да ти дам.
-Не искам те обиждам, не искам да ти причинявам болка или да те унижавам. Ние сме живи същества и имаме нужда, както от храна, въздух и слънчева светлина, така и от духовна храна и секс. Всичко мога да ти дам, освен последното.
Емилия не можеше да повярва на ушите си, предлагаше й да си намери любовник за леглото, а той да бъде любящият съпруг. Такова нещо не беше нито чувала, нито беше чела в учебниците по патология. Искаше да стане , да захвърли всичко и да избяга от този дом, за да не се върне никога вече.
Седеше като парализирана, онемяла и тотално объркана. Искаше да изрази възмущението си, да му каже как я наранява с това предложение, но нямаше сили.
Едно беше ясно, Вълчан искаше да я запази до себе си с цената на всичко, беше готов и на най-невъзможните компромиси. Само и само да не я загуби. Имаше ли право да му се сърди, беше ли виновен, че беше заболял ? Но защо преди да се оженят не беше й казал за болеста си? Сега я поставяше пред свършен факт. Кое го караше да мисли, че тя би приела такова предложение ?
Емилия се опитваше да каже нещо, да изрази възмущението си от неговото предложение, но челюстите й бяха блокирали, гласните й струни се бяха парализирали.
- Искам да спя сама, - едвам намери сили да каже тя, отиде в спалнята и заключи вратата.милия и Анна
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados