Емилия и другите

                     Глава петнадесета

      Есента беше много дъждовна. Забулена в гъста мъгла, Витоша не се виждаше вече няколко дни. Асфалтът  лъщеше като черен сатен,  тук таме осеян с малки локви мръсна вода. За ужас на някои софиянци, колите продължаваха да препускат по улиците и да обливат горките пешоходци с  кална дъждовна вода.  В парка листата на дърветата бяха натежали като оловни и малко бяха тези които успяваха да се задържат по мокрите клони. Повечето  се търкаляха по алеите метени от студения вятър. Небето беше равномерно сиво като някаква избеляла погребална плащеница.  По улиците не се виждаха даже бездомни кучета,  a  по катерушките и пързалките  в кварталната градинка  нямаше помен от весела детска глъч. Поради липса на клиенти, магазините спускаха кепенци рано, преди още тъмната нощ да ги  обгърне със своя плащ. 

Махалата беше притихнала, по малката уличка не се виждаше жива душа. Тук таме по етажите  на кооперациите  мъждукаха светлинки, напомнящи светулки в есенна гора. Влагата се просмукваше  през врати и прозорци и караше хората да навличат дебели  халати и зимни пуловери.  “Топлофикация” все още не беше пуснала парното, защото  времето  беше застудяло  не по график.  Към “Пирогов” бързаше  линейка останала от 80-те години на миналия век, дрънкането на бронята и шумът на скапаните   калници можеха  да събудят  и мъртвец. Колата подскачаше по едрия паваж, пръскаше кална вода на ляво и надясно и летеше към болницата с 40 км в час. 

В кафенето на ъгъла, малка групичка пенсионери бяха наобиколили двамата махленски “гросмайстори”, задълбали се в ожесточена битка на шахматното поле. В съседната бакалничка, Ваня подреждаше празните рафтове, за да прикрие липсата на стока. Маринчо пак не беше доставил стоката. Под навеса на дюкянчето, двама  постоянни  клиенти  допиваха поредната  двулитрова бутилка бира. 

В шивашкия цех на сливенския затвор бръмчеха машините. Надвесени над парчетата скроен плат, затворничките натискаха педалите с всичка сила, за да изпълнят дневната норма.  Само така днешният ден щеше да намали с два дни срока на излежаваната  присъда.  В края на конвейра беше “копчарката”. На нея работеше Анелия Тимова. Нела, както я наричаха “старите пушки” беше отскоро тук. Освен тракането на машината в главата й, още звучеше гласът на съдийката. “На основание член “едикойси”, параграф “едикойси” и във връзка с член “едикойси” от закона, за  шофиране в нетрезво състояние и причиняване на смърт по невнимание, гражданката Анелия Тимова се осъждаше на две години лишаване от свобода, при лек режим.” Блестящата архитектка с мощното червено “Алфа Ромео” беше блъснала и причинила смъртта на осемдесет годишен мъж пресичащ бул. Евлоги Георгиев. В тъмнината Анелия не беше забелязала стареца облечен в  черни  дрехи и го беше ударила. Въпреки, че не беше карала с неразрешена скорост,  беше оказала незабавна помощ на пострадалия, но старецът беше издъхнал  само два часа след като го бяха откарали в “Пирогов”. Резултатът от анализа на кръвта  показа  наличието на 1,8 промила алкохол и Анелия беше осъдена.

Людмил Тимов отдавна беше настанен в дом за болни възрастни хора, където 24 часа в денонощието за него се грижеха лекари, медицински сестри и санитари. Людмил беше престанал да ходи, много често имаше  изблици на агресия и рядко си спомняше за миналия си живот, за близките си. Не търпеше други хора и се бяха принудили да му дадат самостоятелна стая. Но сърцето му беше здраво и  навярно щеше да дочака съпругата му да излежи присъдата си.

Борис вървеше под дъжда. Не беше даже отворил чадъра, който висеше на лявата му ръка,намерила убежище в джоба на  стария английски тренчкот, купен от “Макс енд Спенсер” през студентските му години.  Цялата  му фигура беше прегъбена, сякаш някой беше стоварил на плещите му тонове мъка.  

Готвеха се да отпразнуват рождения ден на малката си дъщеричка. След няколко дни тя навършваше три годинки и Ванеса искаше да отпразнуват този празник с особен блясък и тържественост. Правеха списък на гостите, спореха дали да бъде в ресторант или в обширният им апартамент. Менюто и напитките също не бяха лесна тема, като се има предвид, че майката на малката му дъщеричка не се задоволяваше с какво да е. Повече от седмица бяха спорили и обсъждали, и  в края на краищата, естествено нейните идея надделяваха и се налагаха. Борис искаше празник за единствената им дъщеричка, другото беше без значение.  Това беше неен празник и тя трябваше да бъде щастлива в този ден. 

Борис си спомняше как мама Еми беше готвила неговите рождени дни,  колко любов и нежност беше влагала в подготовката на Неговия празник, и винаги го беше изненадвала с най-любимите му  неща, колкото и невероятни и обикновени да изглеждаха в очите на малобройните гости, които тя канеше на рождените му дни. Това бяха  основно съседски деца с които малкия Борис  при хубаво време си играеше на двора или на улицата. Рядко имаше възрастни хора  сред поканените, понякога някоя майка или баба придружаваше съседското дете и толкова. Децата лудуваха, играеха, гонеха се из малкия апартамент и се веселеха. Хапваха от традиционната торта, пиеха “кола”, а понякога даже боза и бяха щастливи. А мама Еми  излизаше от кухнята, където й правеха компания възрастните жени, само за да поднесе поредната вкусотия приготвена от самата нея, и с усмивка наблюдаваше настървението с което децата се нахвърляха върху  миниатурните сандвичи-хапки или дребните медени сладки, чиято рецепта беше наследила от своята майка.

След всички спорове и дискусии, бяха постигнали желаното споразумение. Борис беше дал съгласието си Ванеса да организира рождения ден на малката им дъщеричка по свой вкус. Подаръка, набелязан от Ванеса,  купи Борис и го предаде на съпругата си, която щеше да има грижата той да бъде поднесен с подходяща тържественост и елемент на изненада. Датата се падаше в петък, но решиха, естествено по настояване на Ванеса, рожденият ден да се отпразнува  в събота  вечерта, когато родителите са свободни  и може да се празнува до по-късно.

Тортата беше поръчана  на самия Андре Токев, главният готвач на хотел “Хилтон”, с препоръка да бъде нещо екзотично и монументално. Поканите със снимката на малката рожденничка, бяха изпратени по пощата една седмица преди датата на събитието.

Края на седмицата винаги беше тежък ден в клиниката. Въпреки че не се правеха операции, сякаш нарочно усложненията се случваха точно в петък, капризните пациенти се изявяваха също в петък, сякаш цяла седмица бяха чакали този ден за да проявят нервността и недоволството си. И този петък, 3-ти Ноември не правеше изключение. Цял ден Главният лекар на клиниката за гръдна хирургия към Александровската болница, д-р Борис Барклей беше  решавал спешни проблеми нетърпящи отлагане, беше провеждал консултации и съвещание с патологоанатомите. Присъствието на д-р Ангелов, облекчаваше до голяма степен неговите задачи, но все пак главната отговорност се падаше на Борис.

Изморен и изтощен от тежкия работен ден, Борис тръгна пеша към апартамента на Ами Буе. Търсеше отмора и успокоение под дъжда който  проникваше  през тъканта на шлифера му. Ситният дъжд мокреше лицето му и на тънки вадички се стичаше по  врата му, за да намокри ризата му. Усещането за мокро и студено му действаше отмарящо и успокояващо и Борис  вървеше бавно  по улица “Иречек”, сякаш искаше да удължи времето и разстоянието.

Мокър но спокоен, Борис отключи външната врата и влезе в антрето. Запали лампата, надникна към хола, нямаше никой. В апартамента цареше тишина като в готическа катедрала.  Единственият звук беше тиктакането на стария часовник, който отмерваше времето повече от столетие. Борис  свали мокрия шлифер, събу обувките, обу пантофите и се насочи към банята.  Ритуал, който той извършваше всеки ден връщайки се от клиниката.  Изсуши си косите с една хавлиена кърпа, изми се, среса косите си и тръгна към всекидневната. И тук нямаше никой. Явно Ванеса беше излязла с детето.  Заради рожденият ден на малката, тя беше помолила Борис да отсъства от работа този петък и той се беше съгласил. Борис отиде в хола, пусна диск с запис на Алексис Вайсенберг, пианиста който Борис обожаваше, и се отпусна на креслото на мама Еми. Затвори очи и след минути музиката  запълваше  изцяло заспалото му подсъзнание.

Събуди го песента на стария часовник, който току що беше отбелязал 8 часа. Беше спал почти час и около него апартамента продължаваше да тъне в тишина. Музиката беше спряла, и  монотонният звук на махалото  придаваше на заобикалящата го тишина някакво странно усещане.

Борис стана, отиде до остъклената врата  на хола и запали лампите. Мека светлина се разля в огромния хол потънал в необяснима тишина. Борис тръгна към  телефона и в този момент видя синият плик лежащ на масичката, на която обикновено стоеше  само  безжичният телефон. Нещо го сряза и Борис спря. Ръката готова да вземе телефонната слушалка, замръзна във въздуха. Някакво лошо предчувствие изпълни цялото му съзнание. Искаше да направи крачката която го отделяше от синия плик, но не намираше в себе си сили да направи тази крачка. Беше парализиран. Борис затвори очи и направи крачката която го отделяше от синия плик.  Пръстите му докоснаха хладната хартия, опипаха гладката й повърхност, сякаш се мъчеха да прочетат съдържанието на плика  с върха на треперящата  ръка.

Преди няколко години едно подобно писмо го беше лишило от  жената посветила живота си на него. Даже сбогувайки се с него,  Емилия беше мислила за него, за неговото спокойствие, за неговото щастие  и само за него “чуждото”дете. Не беше мислила за своето собствено щастие, беше забравила за човешкия егоизъм, беше живяла  за да дава любов и напускайки своя дом, отново беше мислила само и единствено за любовта си към Борис.

Какво криеха тези бели листа нашарени с едрия почерк на съпругата му. Нейният прекалено едър, ъгловат почерк оставяше у човека чувството, че на всеки лист хартия се побира само едно единствено изречение. 

Борис понечи да захвърли писмото, което не обещаваше нищо весело в този студен дъждовен ден, но се поколеба за секунди и с бавна крачка се насочи към старото кресло на мама Еми.  Тук, седнал на нейното кресло тогава беше прочел прощалното й писмо, беше плакал като дете, очите му пълни с едри мъжки сълзи не виждаха ситните, наредени като мъниста букви, но сърцето му чувстваше  необикновената любов на тази благородна, всеотдайна, любяща до самоотрицание жена, която си отиваше  защото обичаше прекалено силно.

Борис,

Виждам мълчаливия укор в очите  ти, съзнавам  нечовешката сила на болката която причинявам  на теб и малката ни дъщеричка, но природата е по-силна от мен.  Заобиколена от любов и внимание, от нежност и  сдържана страст, три години се борих  със себе си, с природата си за да не ви причиня болка, но не успях.  Семейство, семейни ангажименти, съпружески и  майчини  задължения се оказаха прекалено тежък, непоносим товар за мене. Повярвай ми, мъчих се, старах се да подчиня своето безумие на чувството за ред и отговорност което виждах ежедневно в теб, както в клиниката така и у дома. Но демонът на свободата, който  обладава, както тялото ми, така и душата ми, не ми даде мира. Когато волният вятър на прерията забушува в мен, няма прегради които да успеят да ме задържат в твоя подреден до най-малките подробности свят. Искам, старая се но Природата е по-силна от мен и се предадох.

Летата прекарани при баба на село, още тогава подсказваха пътя на моето бъдеще. Когато  циганите идваха да берат билки по околните ливади, аз се смесвах с циганските деца, изчезвах от бабината къща  и по цели дни скитах из поляните и горичките, забравяйки за дом и семейство. Баба се смееше на моите щуротии и често казваше, че имам циганска кръв. 

Заминавам в навечерието на рождения ден на малката ни принцеса, колко дълго се готвихме за този празник, колко силно исках това да бъде необикновен ден, който и тя и ние да запомним като  Денят на нейното рождение.  Напускам ви защото без мен вие ще съумеете да бъдете щастливи, аз не мога да ви дам нищо добро. На където и да погледна, ще сея болка и разочарование. Не го искам, но така се получава, по-силно е от мен.

Борис, ти си благороден човек и ще ме разбереш и ще ми простиш. Сигурна съм, че ще бъдеш прекрасен баща, както беше грижовен и любящ съпруг.  Ти си отгледан с любов и нежност, и така ще отгледаш и малката ни дъщеричка. Моето присъствие би навредило на нейното възпитание. 

Не бягам от тебе и от малката, бягам от себе си, защото съзнавам колко нещастни бихте били и двамата ако остана да живея живот, който не е за мен и моята природа. 

Няма да се върна в Сент Луис, защото не мога да понеса погледа на баща си. Майка ми ще ми прости, тя е майка и е готова на всекакви жертви. Виждаш ли, аз не съм способна даже на това, за което природата на жената  е предопределена.

Както няма прегради за вятъра препускащ през дивите степи на Запада, така и моята Природа не ми дава възможност да водя тих, уютен семеен живот. Моите другари и сестри са бурите и ветровете, мълниите и светкавиците осветяват моя път, далеч от дом и семейство, живот  без норми и правила, живот следващ капризите на стихията.   Твоята природа е  антипод на моята,  при теб всичко е  отмерено, класифицирано и категоризирано, при теб всяко нещо има  своето точно определено място. Твоята природа не търпи хаоса и бурята. 

Във всяка жена  изпречила се на пътя ти, ти търсиш образа на жената която те е отгледала, която е посветила живота си на една любов, на едно “чуждо” дете. Затова докато тя беше край тебе, ти не  можеше да създадеш свое семейство, защото твоето семейство беше Тя, твоята любов беше Тя. 

Мама Еми е разбирала, че докато е край тебе, ти не си способен да обичаш друга жена и затова си е отишла. Онази архитектка, забравих как се казваше,  те е обичала искренно. Искала е да започне нов живот с тебе, но не е била достатъчно добра за теб, според тази която боготвориш. Ти си виновен за нейното падение, но нямаш смелост да си го признаеш. Ти си я вкарал в затвора отказвайки се от любовта, която е искала да ти даде. Аз не те обвинявам,  нямам това право защото моят грях е много по-голям.  Аз изоставям детето си, единственото си дете в навечерието на рождения му ден, аз няма да видя радостта в очите й, но няма да видя и тъгата когато разбере, че мене ме няма вече. Тя е малка, ще потъгува и ще ме забрави.  Ти си прекрасен баща, ще съумееш да бъдеш и всеотдайна майка, в това не се съмнявам нито за миг и затова си отивам спокойна за бъдещето на малката ни дъщеричка, за нашата  малка “принцеса”, както ти обичаш да я наричаш.

Борис,  не искам прошка защото не я заслужавам.  Опитах се да те обичам  по твоите правила, но не успях. Ти си изпълнен с благородство и доброта,  ти си умен и интелигентен и ще ме разбереш. 

Утре когато празнувате целуни малката ни дъщеричка и от мен нейната недостойна майка, която ви обича по свой начин. Утре сутринта леля Спаска ще я доведе. Сбогом Борис! Ванеса.

Борис стискаше хартията, вместо да я захвърли, да я отдалечи от себе си, ни имаше ли сили за това? Чувстваше се излъган, макар писмото  да звучеше искренно като изповед на умирающ. Излъган, не толкова заради своята мъжка гордост и  самочувствие, колкото за разочарованието на невинното малко създание, което се готвеше за своя “празник”. Беше безсилен да  направи какъвто и да било жест на яд и омраза, на разочарование и безпомощност пред  факта на нейното бегство. Устата беше готова да произнесе най-тежкото проклятие, но пред очите му изплува онази картина, на която беше  станал неволен свидетел,  и която не можеше да забрави цял живот. Последните часове на баба Анна и грижите на мама Еми- прокълнатата “грешница”,  правеща всичко по силите си за да облекчи страданията на умирающата Анна.

Борис отпусна ръце и листата хартия се разпиляха по килима.  Нахлулите за секунди сили го напуснаха и в съзнанието му се появи благата усмивка на мама Еми, изпълнена с доброта и готова да прости на всеки за всичко. Не  беше простила  единствено на себе си, и цял живот беше живяла за да изкупи вината заради  една 

“греховна” любов. Така той заспа на старото кресло.

Събуди го шум от детски стъпки и една малка детска ръчичка, която  го дърпаше за да го поведе на сутрешна разходка. 

-Татко, дъждът спря, на улицата има слънце.  Хайде, ставай да вървим на разходка татенце.

Борис отвори очи. Пред него грееше  едно друго малко “слънчице”, усмивката на неговата малка “принцеса”, която  го канеше на разходка в това слънчево ноемврийско утро. Очите на детето  блестяха като звездички. 

Борис погледна през прозореца, дъждът действително беше спрял и  днес навън грееше слънце. Той стана, взе малката ръчичка на момиченцето и я поведе  на разходка.

- Да вървим, Еми, днес денят трябва да бъде слънчев, моя малка Принцесо!