Eничар
Никой не се ражда еничар, сине!
Николай Хайтов
Пъшкаха от старост вековните буки и борове, сгушени в мразовитата прегръдка на Балкана.
И сякаш оглушели за бурите и ветровете, помнеха единствено писъците на майките и кървавите отблясъци, застинали в остриетата на ятаганите.
Защото бе страшно време. Времето за девширме*…
Отец Климент залости портите на светата обител и като се прекръсти, затътри немощните си нозе към килията. Не дойде и днес Страхил, малкия син на сестра му Мария.
Качваше се от време на време момъкът до манастира- я ошав да занесе, я малко брашънце и гевречета на отеца и двамата престарели монаси, що деляха софрата с него.
Сви се тревожно сърцето на стареца. Ех! Да бе по- млад би слязъл в ниското, би го потърсил, че като за роден син болееше душата му по момчето. Но тежаха му вече годините, пък и глутници обикаляха в околността. Я вълци ще срещне, я изедника, де беснееше, тръгнал за главата на някой, или да откъсне насила най- свидното от сърцето на човек. Помнеше виковете на сестра си възрастния мъж, кога изтръгнаха от скута ѝ Горанчо… Двадесет години изминаха от тогава, много вода изтече. Закла Давуд ага мъжа ѝ месец подир туй. Заради една нивица не мигна окото му. Та остана вдовица клетата му сестрица, с две дребни дечица на ръце- тригодишна беше Яна, още в люлката плачеше Страхил. Много мъка бе познало сърцето на стареца, на много кръв се бяха нагледали очите му, затуй се обърна към Бога… С Вярата, че само той има сила да се смили над нещастието на земята, да измие чернилото в душата страдална. Че потърси ли човек Всевишния, и той ще отвърне със същото.
Щом останаха сираци Яна и Страхил, не се колеба много. Още същото лято затърси закрилата на Балкана. Взе в скута си Яна, а Мария ситнеше с кърмачето зад тях. Избра място на високото и много труд хвърли. До късна есен гради покрив над главите им. От камънак, кирпич и слама сви гнездо на тримата. И още четири лета остана наблизо, дорде не проходи като възрастните Страхил. Подир туй се замонаши и заживя в обителта. Там, де гнездяха орлите, а човешки крак трудно би посмял да стъпи, ако не знаеше пътеките.
Израснаха на воля дечурлигата- по тучните ливади в пустошта, сред дивите зверове и далеч от изедника.
- Що ти е, чедо?- Вече три дни бдеше Мария над главата на Страхил.
Поплакваше си тайно, че изведнъж легна момъка. Сякаш незнайна сила го събори и влезе в душата му. Мърдаше едва забележимо устните си възрастната жена, молитвите си шепнеше без глас. Знаеше, че носи Вярата в сърцето си сина ѝ, че от дете бе познал словата Божии, кога му заговореше отец Климент. Кръстеше се прималяла и вярваше, че само Всевишния ще вдигне рожбата ѝ от постелята .
А момъка протягаше ръце към нищото, пъшкаше с мъка и бълнуваше в съня си. После плувваше в пот, сякаш ураган бе слязъл и бушуваше в душата му. И като от друг свят се надигаха гърдите му за миг, утихваше дъхът му, намерил незнаен пристан. Смиряваше се в нещо непознато, всевластно и светло…
А свита в ъгъла, посърнала и бледа Яна въздишаше тежко, свела очи.
На четвъртата утрин Мария открехна вратата на малката одая и затърси с поглед момъка. Прималя ѝ… После се олюля и с усилие стигна до празната му постеля. Още топла ѝ се стори… Притъмня ѝ и се свлече на пода. Усети как ръцете на Яна я подхванаха през раменете и с усилие я положиха на миндера.
- Мале! Жив и здрав ще се завърне, мале.- Прошепна девойката, хвана ръцете ѝ, и като положи глава в скута ѝ тихо заплака.
А нейде на високото Страхил с мъка си проправяше път в преспите. Щом стигна манастира похлопа на масивната порта и зачака. Отец Климент показа през процепа побелялата си като сняг глава, а момъкът проплака насреща му:
- Прости ми, прости ми, отче. Като баща те имам, и прошка дойдох да измоля. Прошка за туй, що е влязло в ума ми.
Влязоха в тясната килия, старецът побутна фитила на газеничето и се взря в него:
- Речѝ, сине. Що мъчи душата ти? Милостив е Бог, на всеки помага.
Страхил замачка калпака си, преглътна сухо и подѐ:
- Чет нямат изедниците, отче. Чет нямат. Дойде на есен долу в селото един от ония, де служат на Падишаха… И дето наша кръв носят. Еничар, еничар, отче…
Замлъкна, а старецът го подкани с поглед да продължи.
- Не слизаше в ниското Яна, ама пуста севда! Залюби я кехая Георги. Свечерявало се кога ги зърнал еничара. Подкарвал добитъка от егреците Георги към ниското, да зимуват. А Яна… До него вървяла. Изтрополил коня на изедника, препречил им пътя, а очите му- в нея! Скокнал Георги, на среща му застанал. Тогаз…
Страхил преглътна с усилие, вгледа се в проядените греди над главата си и въздъхна:
- Посякъл го отче, посякъл го пред очите ѝ…И ни жива, ни умряла се прибра сестрицата ми. Два дена се крила по урвите и усоите в Балкана, два дни надаваше глас до небесата глас милата ми майчица. Все мълчи от тогаз, като сянка ходи Яна. Сал на мен рече, що е станало. Та питам се с простия си акъл, питам се и мира нямам...Кому, кому ще съм потребен, ако не опазя честта ѝ, отче? Ако някоя друга хубост поругае изедника и нечия чиста душа попари…
Отецът се прекръсти и протегна треперещата си ръка към рамото на Страхил:
- Трудни са зимъс пътищата в Балкана, сине. Ама пукне ли пролет не знае се, какво чернило иде. А аз, чедо… Надежда носех по дирите ми да поемеш, близо до Бога да стоиш и далеч от теглилото робско.
Момъкът въздъхна, заиграха пламъчетата в очите му и затърси уморения поглед на монаха:
- Почитам Бога, ама не мога глава да склоня. Правдата диря, отче. Правдата, дето в гърдите ми е заседнала, и дето сякаш все забравя я Господ… Затуй съм дошъл. Прошка да измоля от теб… Че друг ми се види вече пътят ми.
Старецът замълча, а гаснещият му взор потъна във влага. После направи кръстен знак пред момъка и прошепна:
- Простено ти е, сине, щом за тая светлина път дириш… Бог знае сърцето на всеки, с всеки говори, всемилостив е. Нека бди над теб и помага на младата ти душа.
- Сполай, отче!- отрони Страхил и долепи устни до треперещите ръце на монаха.
Пролетта се спусна и обагри планината. Сляха се в едно зеленото на буките с цветовете на треви и билки, с упойващият аромат на смола, кантарион и мащерка, що караха сърцето на човек да затрепти.
Страхил взе стомните и заслиза към Кървавия извор. Викаха му тъй, щото много българи изклали преди време там. Старци, бременни и деца намерили смъртта си до него, кога тръгнали да бягат от ятагана. И щом се сляла кръвта им с водите от чучурите, кога в едно потекли ручеите на живота и смъртта, станала лековита водата на извора, лечебна. Знаеше тази история от майка си Страхил и все отбягваше да минава наблизо. Сякаш чуваше стенанията на обречените, виждаше кръвта, разплискана по камъните, чуваше свистенето на ятагана. Но сега трябваше да бърза, че от седмици бе легнала клетата му майчица, сал от тоя извор водата не повръщаше. А и Яна не излизаше от ума му, и за нея бързаше да се завърне, и за нея бе тревогата му. Все Георги сънуваше милата, все за еничаря шепнеха устните ѝ.
Пое си дъх и усети миризмата на пушек. Запровира се между дърветата силната му снага, забърза да изкачи хълма. Щом чу писъците в ниското, дъхът му секна. Остави стомните, като насън стигна възвишението и надникна. Тъмнееха свитите до извора фигури на жените. Опираха се една друга, държаха се, сплели снаги- сякаш стена от тела пред зейналата паст на звяр. Избутваха зад себе си рожбите си, а виковете им се сливаха с плачът на децата. Безпомощно политаха към небесата всеобщите стенания и вопли, а зад тях се стелеха пожарищата, поглъщайки домовете им. Сякаш нечестивия тържествуваше в мириса на безсилие и скръб, на разруха и смърт.
Страхил сведе поглед невиждащо, после вдигна очи, взря се в ниското и различи фигурата на конника. Открояваше се еничарската му униформа в сенките на върбите, уверено стискаше десницата му ятагана. Няколко заптиета се зададоха от крайните къщи, водеха неколцина млади жени, що стискаха до полите си невръстните си рожби. Изблъскаха ги към множеството, конникът кимна и заптиетата свърнаха обратно към селото.
Потънаха в мрак очите на Страхил, замъгли се ума му.
Еничарят приближи към клетниците, каза нещо и размаха ятагана над главите им. Ревнаха гърлата на майките, превзе плачът на рожбите им небесата… Тъй далеч бе Бог в този миг…В лицето на конника не трепна нищо, издуха се ноздрите му, изпълниха се с ярост очите му. Не чуваше нищо- нито стоновете, нито пукотът на съчките в нозете, що идваха зад него. После вдигна ятагана, замахна, и в миг отпусна безпомощно ръка. Тялото му се строполи в краката на коня, падайки по очи.
Замлъкна плачът на жените. В дръжката на камата, пробола в гръб еничаря се вторачиха погледите им. Обезумели стискаха телцата на момченцата, триеха сълзите им, кръстеха се и плахо вдигаха взор към висините.
Страхил отпусна ръце, приближи към конника и като го обърна се взря в него. Надвеси се, някак познати му се сториха очите му …И отблясъците на слънцето в косите му- като неговите да бяха…
Падналият затърси до себе си ятагана. После безпомощно заби нокти в пръстта и сякаш опита да се усмихне. Кървави парцали избълбукаха от вътрешността му и напълниха устата му. Изхърка за последно и светлината изчезна от взора му.
Разпръснаха се жените. Кръстеха се като обезумели и бързаха в робския залез, прегърнали до гърдите си рожбите си. Хукнаха нанякъде, вярвайки, че Бог съществува.
Щом всичко утихна Страхил вдигна поглед и съзря старицата. Стоеше до извора, прегърнала момченцето. Черни и сухи му се видяха очите ѝ. Черни като одеждите ѝ, като душата ѝ, що говореше без думи в угасващия ѝ взор. Душа на мъченица. Видя я как бърше сълзите на детето, после костеливата ѝ ръка се отпусна и прошепна:
- Зная те, синко. В люлката беше, кога взеха братчето ти. Сал един брат имаше, чедо. Горанчо го именуваха.
Страхил преглътна сухо, а възрастната жена се прекръсти, помълча за кратко и посочи към мъртвия:
- И него познах… Не е твой брат. Този е еничар, сине!
__________________________________________________
* девширме - кръвен данък.Периодично събиране на християнски момчета в Османската империя за попълване на еничарскя корпус и други държавни постове.
© Ивита Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
-
Майсторски написан, вълнуващ, силен разказ!
-
Благодаря ти, Вики!
-
Трън в мозъка са разказите ти, Ивита!
-
Благодаря ви за отделеното време Иван, Безжичен! По молба на Mitvans( Иванъ Митовъ) трябваше да изтрия коментара му, поради неволно допусната грешка. Цитатът „загиваха геройски по бойните полета,
че повече да няма... еничари...кланета" – не е от „ Срутените кумири„ а от „Не си прави кумири”.
Всеки греши! Благодаря ти за думите, Иван!
Прав си, Безжичен! Най- гнусното е! Не е унищожен генът ни, трудно се унищожава ген по принцип. Опозорените ни момичета са помятали от билки и треви или са се хвърляли в пропасти. И да е „ минало” нещо, много поколения са се сменили. Жалкото е, че доста рецесивни гени днес са доминиращи. Относно Европа съм „ възхитена” от някои днешни ценности, та чак се чудя кой е бил поробеният! Добре е, че поне производството на вазелин от Китай се котира добре на европейския пазар, та и нашите умни глави да се възползват. Промоционално! -
Не, не мисля, че еничарите са най-страшното. Те са най-гнусното. Защото след 5-6 годишна възраст всичко се помни. Те много добре са си спомняли кои са. Но за облаги са предавали род, племе, семейство, роднини... Най-страшното, което нискоинтелигентните зверове-турците са ни сторили, че са унищожили великия български ген, или поне са се опитали, тогава, когато сме задавали посоката на съвременна Европа. След Елада и Рим, това е Велика България. И тези диваци са я унищожили.
-
Покъртителен разказ! Кръвния данък, най страшното престъпление на поробителите през през петвековното робство. Някога се учеше "Нещастна фамилия" на Васил Друмев... Предполагам ,че е отпаднала от програмата. Никой не смее да говори вече за робството.Поздравявам те, че имаш смелостта да говориш за тези неща. Ако България не беше освободена от петвековното робство благодарение на Русия, не се зае докъде щеше да стигне днес. Затова и аз се прекланям пред подвига на руските воини,...
("загиваха геройски по бойните полета,
че повече да няма... еничари...кланета" – "Срутените кумири"
.
и на всички онези, които преди войната са се борели срещу чудовищните престъпления на поробителя .Поздравления за разказа! Успех ти желая! -
Благодаря ти, Дани...
Бездна! -
Бездна в тези озверели времена.Тук се мълчи. Глас!
-
Благодаря ти, че беше при мен, Наденце!💗
-
Талантливке!
-
Никога не са успявали подобни усилия, Петър. Странно е колко много преповтаряме миналото си. Но и корените на раболепието и овчедушието са ясни. Благодаря ти за хубавия коментар.
Добре дошла, Билянче! Искам първо да ти благодаря за прекрасната тема. Пътят към нашата същност понякога може да ни струва изключително много, но когато каузата се нарича чест, цената няма значение. Развълнува ме и коментарът ти. Благодаря ти от сърце! -
Карах по ред и първо прочетох Гърбавия. Бях готова да гласувам за него, но реших да изчета и останалите, и този... този ме уцели право в душичката... не само защото е по моята тема, а защото е свързан с моята етно страст... на моменти имах чувството, че си влязла в главата ми и прочетеното ми се струва познато... Прекрасен разказ! Успех и глас без колебание
-
Да много точно,''... да не забравяме никога какъв е бил пътят ни...И да помним, без страх да предаваме истината на тия, които идват след нас...''. Ще добавя, въпреки усилията да променят тази истина
-
Безжичен, Петър, Скити, Жени, Нинче, благодаря ви от сърце.
Петър, този разказ трябваше да бъде публикуван извън предизвикателството. Писан е преди месеци, но отговаряше на темата и го пуснах в него. Най- важното за мен е не друго, а никога да не забравяме какъв е бил пътят ни- пълен с лишения, труден и кървав. И да помним, без страх да предаваме истината на тия, които идват след нас...
Благодаря ви, че отделихте от времето си и го прочетохте и оценихте.
Прекрасен ден, приятели! -
Настръхнах, Иви, така добре си го описала!
-
Значиии... то, нямам думи! Наистина нямам!
-
Спираш дъха, Иви! Възхищавам се на идеите, които имаш и умението да ги разкажеш, грабвайки вниманието на читателя още с първите изречения! Отново страхотен разказ! В твой стил!
Успех, Иви! -
Отново прекрасен разказ представяш Ивита. Съжалявам, че гласовете са само два и вече съм ги дал, но те подкрепям в благородната надпревара. Успех.
-
Браво!
Става все по-добре. -
Благодаря ви за уважението да прочетете и коментирате, Маестро, Танче.
Чудовищно е, Маестро. Всяко еничарство е страшно и опасно. И съвременното...
Хубав да е денят ви и успешна седмицата.☀ -
Иви! Поздравления! Глас от мен за вълнуващата история , написана по такъв начин, че картините оживяват пред очите ми! Силен разказ!!!
Исках да прочета нещо такова, което да грабне вниманието ми и да ме развълнува истински!
Браво, Иви! -
Поклон пред теб, Иви!
Покъртителен разказ за едно от най-ужасните неща - неоспоримо доказателство за турското робство - кръвният данък основополагащ еничарството. А после нека Стефан Цанев, да разправя, че за всяка майка било чест да вземат чедото й за еничар. И всичко това го пише, за да вървят пиесите му в Турция. Няма нищо по-страшно от това да отнемеш сина на майката. Това е чудовищно.
Блестящ разказ! Гласувах за него, но получих съобщение, че съм изразходвал гласовете си за този конкурс. Много жалко, но поне мога да изразя огромното си възхищение пред силата на перото ти и пред патриотизма ти! Бог да те пази!
П.П. Благодаря ти, че подкрепи стиха ми!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
Една и съща страст имаме с теб!🙂🍀
Трябва да се помни и знае, да не забравяме миналото и корените си, да не повтаряме грешките си.
Прекрасна да е вечерта ти!