Никой не се ражда еничар, сине!
Николай Хайтов
Пъшкаха от старост вековните буки и борове, сгушени в мразовитата прегръдка на Балкана.
И сякаш оглушели за бурите и ветровете, помнеха единствено писъците на майките и кървавите отблясъци, застинали в остриетата на ятаганите.
Защото бе страшно време. Времето за девширме*…
Отец Климент залости портите на светата обител и като се прекръсти, затътри немощните си нозе към килията. Не дойде и днес Страхил, малкия син на сестра му Мария.
Качваше се от време на време момъкът до манастира- я ошав да занесе, я малко брашънце и гевречета на отеца и двамата престарели монаси, що деляха софрата с него.
Сви се тревожно сърцето на стареца. Ех! Да бе по- млад би слязъл в ниското, би го потърсил, че като за роден син болееше душата му по момчето. Но тежаха му вече годините, пък и глутници обикаляха в околността. Я вълци ще срещне, я изедника, де беснееше, тръгнал за главата на някой, или да откъсне насила най- свидното от сърцето на човек. Помнеше викове ...