Епитафия
Смъртта на поезията
В една топла августовска вечер небосводът беше обсипан от звезди. Като малки прашинки пърхот в косата на мис България 2009. Един поет седеше на пейката пред блока и съзерцаваше. Искаше му се да протегне ръце, препълнени с поезия и да измие вечерното небе с хед енд шолдъра на своето вдъхновение.
В една топла августовска вечер небосводът беше нацвъкан със звезди. Като курешките на гълъбите на площада Сан Марко във Венеция. Един поет стоеше изправен на своя балкон и се опитваше да залее всичко с чистотата на своето вдъхновение.
В една топла августовска вечер една звезда проряза тъмното небе. Един поет протегна ръце, за да я улови.
В една топла августовска вечер една звезда се хвърли в обятията на един поет. Той скочи след нея и полетя…
В една топла августовска вечер бавно изстиваха труповете на двама поети. Една звезда бе сложила точка на последното им произведение. Каква красива смърт. Каква истинска драма. Колко романтично и прекрасно. След осем етажа полет единственото различимо нещо, което беше останало от тях, бяха само думи. Да пием за полета на вдъхновението.
Да пием. Поетите пиха. Отначало бавно, нерешително. После спокойно и уверено. Накрая съвсем хаотично и безумно. Пиха. Пиха. Пиха от извора на белоногата. Пиха от ракията, продадена им от един венециански търговец. Всъщност най-обикновен мошеник. Не, това не беше ракия. Това беше еликсир на безсмъртието. Биле на вечността. На следващия ден умряха до един.
Поезията умря. Нека помълчим. Поне за ден.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Станислав Пенев Todos los derechos reservados
Достатъчно ми е/разбрал си ме отлично/.
