Епитафия
Смъртта на поезията
В една топла августовска вечер небосводът беше обсипан от звезди. Като малки прашинки пърхот в косата на мис България 2009. Един поет седеше на пейката пред блока и съзерцаваше. Искаше му се да протегне ръце, препълнени с поезия и да измие вечерното небе с хед енд шолдъра на своето вдъхновение.
В една топла августовска вечер небосводът беше нацвъкан със звезди. Като курешките на гълъбите на площада Сан Марко във Венеция. Един поет стоеше изправен на своя балкон и се опитваше да залее всичко с чистотата на своето вдъхновение.
В една топла августовска вечер една звезда проряза тъмното небе. Един поет протегна ръце, за да я улови.
В една топла августовска вечер една звезда се хвърли в обятията на един поет. Той скочи след нея и полетя…
В една топла августовска вечер бавно изстиваха труповете на двама поети. Една звезда бе сложила точка на последното им произведение. Каква красива смърт. Каква истинска драма. Колко романтично и прекрасно. След осем етажа полет единственото различимо нещо, което беше останало от тях, бяха само думи. Да пием за полета на вдъхновението.
Да пием. Поетите пиха. Отначало бавно, нерешително. После спокойно и уверено. Накрая съвсем хаотично и безумно. Пиха. Пиха. Пиха от извора на белоногата. Пиха от ракията, продадена им от един венециански търговец. Всъщност най-обикновен мошеник. Не, това не беше ракия. Това беше еликсир на безсмъртието. Биле на вечността. На следващия ден умряха до един.
Поезията умря. Нека помълчим. Поне за ден.
© Станислав Пенев All rights reserved.
Достатъчно ми е/разбрал си ме отлично/.
