ЕПОПЕЯ ПО ИЗГРАЖДАНЕ НА ЖИЛИЩЕ
Това съм го написал за себе си и наистина понякога си го препрочитам. А че сега го публикувам, то е предимно за тези, които са свикнали да хленчат и се оплакват колко било тежко, когато те ...А другите могат и да не го четат, въпреки че и те биха могли да разберат, че за да се направи нещо, едно от решаващите условия е, освен желанието, но и твърдата воля да го направиш, без да се огъваш пред трудностите и натоварването.
С жена ми умувахме как да уредим жилищния си въпрос в София. Вече имахме много кокетно и модерно обзаведено жилище в жилищния комплекс “Западен парк”, но то беше едва четиридесет и пет квадратни метра, включително балкона и частта от стълбището.
По време на последната ми отпуска, година преди да се прибера от Техеран, започнах съответните проучвания. Моята приятелка инж. Денка Джилянова ми съобщи, че се продава цял етаж в сграда на ул. “Шипка”. Веднага отидохме да видим за какво става въпрос. Етажът представляваше един огромен апартамент, разпрострян на около 300 кв. метра, с междинни портали, много помещения, голяма тераса, балкони. Добре, но имаше две неща, които не можеха с лека ръка да се пренебрегнат. Първо, на етажа живееха четири семейства и един доцент на тавана. Всички имаха настанителни заповеди, т.е. не можеш да ги мръднеш, даже и да станеш собственик. Второ, етажът беше в плачевно състояние. Личеше си, че от построяването на къщата не е извършван какъвто и да било що годе сериозен ремонт нито от собствениците, още по-малко от наемателите, с изключение на елементарно освежаване на някои от помещенията, изразяващо се в боядисване с постна боя - нищо повече. Имах чувството, че съм попаднал в мръсна, занемарена и отдавна изоставена конюшня. Подът беше бетонна плоча, но над самия етаж беше каратаван. Покривът също беше в окаяно състояние - счупени керемиди, изгнила ламперия и греди. Навсякъде по тавана бяха сложени корита, легени, тенджери, цукала и какво ли още не, за събиране на водата от течовете. Таваните на помещенията от последния етаж и голяма част от стените бяха в петна от намокряне. Всички инсталации бяха скапани и трябваше обезателно и то изцяло да се сменят. Фасадите на сградата също представляваха жалка гледка. Наемателите от една страна бяха бедни, а от друга, им беше все едно, тъй като това не беше тяхна собственост. Те плащаха по 4-8 лева наем - пари, с които не можеше да се извърши какъвто и да е ремонт.
Оказа се, че собственик на етажа-апартамент е дъщерята на известния български художник Борис Денев - Славка Денева. Майка й и баща й бяха починали, починали и други роднини и накрая се оказало, че Славка е единствен собственик на два етажа от сградата. Но тогавашния закон за частнатата собственост, както и съответните норми и разпоредби нямаха много общо със сегашните. Първо, по закон на името на едно и също лице, респ. съпружеска двойка не може да се води повече от едно жилище. Второ, ако по някакъв, разбира се легален начин, придобиеш второ жилище, то едното от двете задължително трябва да бъде продадено. Продадено, но не от самия собственик, защото той няма право да го предлага директно на пазара. Продажбите в такива случаи задължително се извършваха чрез местния общински съвет, който определя и цената.
С други думи, Славка нямаше право да влиза в преки преговори с евентуални клиенти. Невероятно, но факт. Ето защо, когато тя станала наследница и на двата етажа, единият трябвало да се продаде и с това, съгласно тогава действащите закони, се заел СГНС (Софийски градски народен съвет). Съветът определил цена от 28000 лева, но в определения срок никой не проявил интерес. Щом виждали плачевното състояние на етажа и на самата сграда, както и разбирайки, че наемателите са с настанителни заповеди, евентуалните клиенти изчезвали начаса. Наложило се цената да се намали и така се стигнало до 15600 лева. Независимо от драстичното намаление, липсата на сериозен купувач продължила.
Като инженер, който дълго време се е занимавал със строителство, на мен ми беше пределно ясно в какво окаяно състояние се намират предлаганият етаж, покривът, фасадите и всички инсталации, плюс проблема с живеещите там семейства.
Но от друга страна, сградата се намираше на най-хубавото място в София – точно срещу паметника в Докторската градина. Трябваше да се вземе решение. Въпросът беше Шекспиров: да бъде или да не бъде.
Веднага ангажирах едни от най-добрите архитекти и конструктори, по-точно арх. Любен Панчев и инж. Михаил Ачков. Въпросът беше бързо да се реши не дали си заслужава да се купи, а да се установи стабилността на сградата и дали технически и документално е възможно и безопасно да се направи такова преустройство, което да удовлетворява желанието ми. Когато след много консултации и изчисления се оказа, че това е възможно, възникна и друг въпрос. На мен не ми беше нужен апартамент от триста квадрата, а освен това, съгласно действащите тогава нормативи не можеше да се притежава, още повече да се строи, жилище по-голямо от сто и двайсет квадратни метра. С други думи, беше ми необходим ортак (съдружник). Приятелите ми, вкл. инж.Джилянова, арх. Панчев, доктор Велчо Павлов и редица други отпаднаха - просто се отказаха. Е, когато вече всичко беше готово и те видяха за какво става въпрос, някои от тях едва ли не се разсърдиха, че не съм ги бил поканил за съдружници. Така е – едни помнят и не забравят, други наистина забравят, а трети се правят, че не си спомнят.
Трябваше да се връщам в Техеран и изпаднах в цайтнот. Чудех се какво да правя. Говорейки с Любо Панчев по въпроса, той внезапно се сети за нещо и ми каза:
“Абе знаеш ли, познавам един колега, който има две разнополови деца и се нуждае от по-голямо жилище.”
“Идеално, дай да му се обадим!”, предложих веднага.
“В момента не си спомням телефона му, но знам къде живее”
“Тогава да тръгваме!”
Отидохме на петте кюшета, където живеел неговият приятел – беше събота, но той не си беше вкъщи.
На следващия ден отидох сам и позвъних на познатата ми вече врата. Какво беше учудването ми, когато на вратата се яви арх. Владимир Антонов. Бяхме се запознали преди шест години в Либия.
И двамата се гледахме много изненадани, докато казах:
“Здрасти , Владо. Вчера идвахме с Любо Панчев, но майка ти каза, че си излязъл. Сега идвам сам, защото въпросът е спешен.”
Владо се стресна от тази “спешност” и ме погледна разтревожен.
“Любо ми каза, че търсиш по-широко жилище за твоето семейство и затова искам да си поговорим”
“Вярно е. Заповядай! Радвам се да те видя.”
Влезнахме вътре и в това време се появи жена му, която ни погледна строго и веднага ни направи знак да не вдигаме шум, защото децата току-що били заспали.
Откровено казано, стана ми неприятно, още повече, че и тя ме познаваше. Освен това не бях дошъл да си играя табла или шах с Владо, а да говорим по много важен и за нея въпрос. Затова казах:
“Владо, нека да излезем навън да пием по едно кафе и да поговорим спокойно.”
Така и направихме. Влезнахме в близката сладкарница, поръчахме кафе и пасти и аз му обясних за какво става въпрос.
“Идеално, аз съм съгласен.”, веднага заяви Владо.
“Не бързай да се съгласяваш. Първо трябва да видиш конюшнята. Затова ти предлагам да отидем още сега и сам да видиш за какво говорим.”
Когато свършихме огледа, ентусиазмът на архитекта беше силно спаднал.
“Владе, нямам никакво време. Що се отнася до мен, то в никакъв случай няма да изпусна тази възможност. На това място втори път никога няма да ми се отдаде възможност да имам жилище. За мен най-важно в момента е да се купи етажът, а после ще имаме време да решим как да разкараме наемателите, какви преустройства да правим, как... и т.н. И без това ще се върна не по-рано от една година, пък и ти в момента не си толкова притеснен.”
“Така и ще направим. Прав си, че такава възможност никога няма да се повтори.”, съгласи се Владо.
“Имаш ли под ръка някакъв адвокат? За няколко дни трябва да приключим въпроса с покупката.”
“Имам един приятел, който може да свърши тази работа.”
“Тогава да вървим при него.”
Свързахме се с адвоката и той подготви документите. За съжаление, бюрокрацията беше голяма и явно нямаше да приключим формалностите до моето заминаване за Техеран. Затова дадох съответното пълномощно на моя близък, професор Ангелов, както и 8000 лв. Това всъщност бяха парите, с които разполагах в момента - 7500 лв., които получих от артиста Георги Гайтанников срещу Опел-Рекорда, който му продадох и останалите от българската ми заплата. Тогава хората, които бяха на държавна задгранична работа имаха освен определената им валутна заплата и някаква приравнена, съгласно нормативите, българска заплата.
На жена си не бях казал нищо, страхувайки се, че като види тази руина, може така да се ужаси, че да не се съгласи. Все пак, ден преди да заминем за Техеран, я заведох да види “Жилището”. Тя наистина се сащиса и не можеше да повярва, че човек като мен може да купи подобно нещо. Но понеже мястото много й харесваше не каза нищо повече и ме остави аз да „движа нещата”.
Между другото, още докато бях в София, помогнахме на едно от семействата да получи апартамент от съвета в ЖК “Младост”, така че останаха още три семейства и доцента. Заминах за Техеран и след две седмици получих телекс от Владо, че вече сме официални собственици на етажа. В освободените две стаи той беше пуснал да живее неговия приятел Бате Боре, една изключително колоритна личност, в чието присъствие беше изключено да се скучае. За съжаление, аз не мога да цитирам неговите словесни “перли”. Това може да направи само арх. Антонов и ако той се съгласи, ще запълним заедно тази празнота, въпреки че аз доста се съмнявам, че ще го направи – вече са минали повече от трийсет години, но досега няма и ред. Наемът на бате Боре беше също символичен, мисля, че беше пет лева на месец. По-късно разбрах, че всъщност Владо плащал със собствени пари този “наем”.
Когато се прибрах окончателно в България, започнахме активно да се занимаваме с подготовката на преустройството. Понеже покривът е обща част, останалите собственици трябваше, на база на идеалните им части, да участват в разходите по неговата подмяна. Хората чистосърдечно си признаха, че нямат пари и не могат да плащат такъв сериозен ремонт. Тогава с Владо заявихме, че ние поемаме абсолютно всички разходи по цялостната подмяна на покрива и всичко свързано с него, включително и изливане на допълнителната бетонова плоча, срещу което те се отказват от подпокривното пространство в наша полза. След известни спорове и разяснения, предложението ни беше прието. Изготвих съответния договор и всички съсобственици го подписахме. Така ние двамата с архитекта станахме собственици и на целия таван, с изключение на едно помещение от 14 кв. метра, а по-късно отстъпихме още 14 кв. метра на една от съсобственичките, но вече срещу заплащане.
Започнахме изготвянето на проектите за преустройството. Успоредно с това се заехме и с изваждането на наемателите. За съжаление, това можеше да стане само с тяхно съгласие. Аз напуснах жилището си в Западен парк и там настанихме две от семействата, по-скоро едно семейство със сина им, който междувременно се беше развел. Владо също напусна собственото си жилище на бул. “Христо Ботев” и там настанихме последното семейство. И двамата отидохме да живеем на свободен наем, а нашите наематели продължаваха да плащат „заварените” си наеми.
Проектите за преустройството бяха вече готови: архитектурен, строителен, електро, В и К. Одобрението на архитектурния проект от ГАУ (Главно Архитектурно Управление) и издаването на строителен билет обаче беше свързано с големи трудности. Сградата беше включена в списъка за паметници на културата, а нашия проект, все пак внасяше очевидни изменения в горната част на фасадите, макар и при пълно запазване конфигурацията на покрива. Така или иначе, накрая и този въпрос беше решен. Основен принос за одобрението на архитектурния проект, има арх. Любо Панчев, който беше много добър приятел с тогавашния гл. архитект на София, Владо Романски.
Може би тук е мястото да се подчертае, че сградата е строена от инж. Бръчков, строил Варненското пристанище, което беше пример за студентите от ИСИ (Инженерностроителен Институт). “Нашата” сграда е строена през 1928-1929 година, когато се е разразила световната икономическа криза. След завършването на пристанището, Бръчков спечелил търг за изграждането на определен железопътен участък, но инфлацията изсмукала голямата печалба от пристанището във Варна и той останал без пари. В резултат на кризата, част от къщата така и останала нереализирана. Това включвало парадния вход , където е бил предвиден асансьор “Шиндлер” и т.н. Така сградата си останала само с второто стълбище, което за съжаление е доста стръмно и без асансьор.
Свързах се с елитна строителна бригада, с която уточнихме всички подробности по преустройството, включително и цената от 8000 лева. Последният етаж беше на железобетонна плоча, а върху нея 4 сантиметрово дюшеме от мура, което въпреки липсата на грижи не беше мръднало. Владо много държеше това дюшеме да си остане, но при това положение, то трябваше много внимателно да се демонтира, сортира, почисти и след това отново да се накове. Поискахме бригадата да направи и това, но бригадирът й бай Арсен, категорично отказа. Ние не отстъпихме и така заради нашата глупост се разделихме с тази наистина елитна бригада. Тогава наехме Георги Стоянов (“Гого Брадата”), препоръчан на Владо от неговия приятел, поетът Петър Караангов, с когото след това и аз станах много близък приятел.
Уточнихме всичко с Брадата и подписахме договора. За да отговаряме на тогавашните изисквания, подписахме договор и с “Ремонтстрой”, София, чрез който вече легално можехме да осигуряваме основната част от необходимите ни материали. Дори от страна на “Ремонтстрой” беше назначен и технически ръководител, който практически изпълняваше фиктивна, макар и платена от нас длъжност. Да, но за сметка на това, всичко си беше напълно законно.
Трябваше да се разчисти огромният таван, наблъскан догоре със стари и както обикновено, ненужни вехтории. Предупредихме живеещите в сградата да си приберат нещата, на които държат, защото след три дни започваме тотално разчистване на тавана. Изхвърлихме всичко и го откарахме на сметището, за което се наложи да се направят десетки автомобилни курсове.
Остана само проблемът с доцента, който всъщност живееше при леля си, а наеманата от него таванска стая използваше за срещи с разни жени. Намерихме му стая с парно отопление, като ние се задължихме да му плащаме наема три години, но въпреки това той отказа да освободи стаята. Накрая се наложи да “обясня” на адвоката му, че ако неговият довереник не си отиде доброволно ще има работа директно с мен, за което никак не го съветвам. Казах му в прав текст, че ако този доцент се опита още да ни разтакава, или той, като адвокат, му даде подобен съвет, след това да се сърдят на себе си.
“Какво, това заплаха ли е?”, попита адвокатът.
“Това ще разберете след седмица, когато ви свършва срокът за уреждане на формалностите. Моят съвет е да побързате.”
Като всеки адвокат, той се опита да се пазари, но когато му повторих, че горното се отнася с пълна сила и за него, нещата веднага се промениха. Дадохме известна сума и с това въпросът беше окончателно решен. Какво да се прави - понякога наистина се налага да се използват “по-изискани” методи.
Преустройството тръгна с пълна сила. Смъкнахме целия покрив, каратавана, включително и стените, чак до бетонната плоча на четвъртия етаж. Започнахме преустройството на база на вече одобрените проекти.
По време на строежа използвах всички видове отпуски, натрупани през годините. Накрая записах курс по английски език, който посещавах от дъжд на вятър, не само защото това, което се преподаваше вече го знаех, а защото страшно много имах нужда от време за обекта. Ако можех, като нищо щях да взема и отпуск по майчинство. Владо също си взе всички възможни отпуски. Въпреки претоварените дни, това не му пречеше понякога да играят карти с Гого Трифонов до сутринта. И двамата бяха и си останаха заклети картоиграчи.
Не мога да не спомена неоценимата помощ на моите приятели Георги Трифонов (Гого), Стоян Василев (Бумбето), Илия Първанов (Илийката), Димитър Карадарлиев (Карата), Илия Царибродски (Царо), Симо и др., които до завършването на обекта ни оказваха безценна и безвъзмездна помощ, за което винаги ще им бъдем безкрайно благодарни, независимо, че част от тях вече не са между живите.
Изградихме стените на четвъртия етаж и сложихме кофража за новата железобетонна плоча. Арматурата беше изготвена в ЗСК (Завода за Строителни Конструкции) в Кремиковци от елитната бригада на моя много добър приятел Георги Думанов (Полковника), с когото се познавахме от времето, когато работех в Кремиковци.
Когато бяхме готови за изливането на плочата. се оказа, че в момента има критичен недостатък на цимент в страната. Свързах се със ЗСК, в който по това време директор беше инж. Велко Българанов, с когото бяхме много близки приятели още от Кремиковци, а след това и в ДСО “Техноекспортстрой”. Веднага се срещнах с него.
“Велко, спешно ми трябват 50 кубика качествен филцов бетон. Строя си жилище.”
“Разбирам те много добре, но заводът спря работа и то поради липса на цимент. В момента имаме само 20 тона, което при възможностите и нуждите на завода си е едно нищо и просто ги пазим за някакъв спешен случай. В момента никой от бетоновите ни центрове не работи.”
“Тогава какво има да се мисли? С тези мизерни 20 тона и без това нищо не можеш да направиш, но с тях ще се реши моят въпрос. Ето ти спешният случай. При това поръчката ще бъде направена и изплатена чрез “Ремонтстрой”, София, така че всичко ще бъде по напълно законен начин и никой не може да те обвини в каквото и да било.”
Велко помисли известно време и накрая каза:
“Виж, тука си прав. Добре, циментът ще стигне точно за твоите нужди. Само че транспорта ще си осигуриш сам.”
“За това не бери грижа. Само ми кажи кога можем да го получим.”
“Утре. Ще наредя първа смяна на един от бетоновите центрове да дойде на работа, така че в шест и петнайсет, бетоновозите могат да почнат да товарят.”
Благодарих сърдечно и веднага след това отидох при моя стар приятел Райчо Велинов, който вече беше станал директор на “Механизация и автотранспорт”, Кремиковци. Когато му обясних за проблема, той едва ли не се развесели:
“Точно за теб не може да има какъвто и да проблем. Сутринта в шест часа, шест бетоновоза “Татра” и една бетон-помпа “Мерцедес” ще бъдат на посочения бетонов център. Само ще те помоля да изпратиш някой от твоите хора да дойде и заведе конвоя до обекта. За всеки случай с него ще изпратя и шефа на “Тежка механизация”, твоят добър приятел и бивш твой подчинен Димитър Кавалджиев.”
“Благодаря ти много. А за моя човек не се безпокой - ще дойде Гого Трифонов, който пък работеше при теб.”
“О, Гого е много оправен мъж и съм сигурен, че всичко ще бъде наред.”
Пихме по едно кафе и аз доволен си тръгнах за София.
Както винаги, Гого беше на обекта и заедно с Бумбето и Брадата още веднъж проверяваха кофража. Карата вече беше изпратил пет вибратора. Казах на Гого какво трябва да направи и той обеща, че точно в осем нула нула сутринта, машините ще бъдат на ул. “Шипка”.
На следващата сутрин отново всичко беше проверено. Очаквахме само бетоновозите и бетон-помпата за да започнем. Вече наближаваше осем часа, а от тях нямаше и следа. В осем без две-три минути се чу силен грохот от мощни машини и точно в осем, пред обекта спря бетонпомпата, следвана от шест осем кубикови бетоновози. По отношение на точността Гого Трифонов наистина нямаше равен на себе си.
Хората от квартала се шашардисаха и естествено помислиха, че този обект е на някой много голям държавен или партиен шеф, тъй като за първи път виждаха толкова и то такава техника на едно место.
За часове наляхме 48 кубика първокачествен филцов бетон, уплътнен идеално с помощта на вибраторите, осигурени от Карата. Естествено, това беше последвано от голяма фиеста.
След няколко дена започнахме изграждането на надзида, стените на фронтоните и делителната стена над плочата. За дни подготовката за покривната конструкция беше завършена. Горе на плочата веднага бе инсталиран и телефон.
Още при изготвянето на проекта за преустройството, реших основната конструкция на покрива да бъде метална. Така можеха да се получат оптимални подпокривни пространства.
Трябваше да се осигури съответното количество метални профили, планки и т.н. и то по спецификация. Това свърши друг мой приятел – Салчо Азманов, който навремето работи при мен в Кремиковци като завеждащ централните складове. Но всичко това трябваше да се качи на новата плоча и то на 18 метра от земята. За целта конструирах съответното подемно съоръжение и всичко беше качено без проблем. Нали все пак бях инженер.
Ангажирах позната ми елитна монтажна бригада от Кремиковци. Монтажниците, които вече бяха монтирали хиляди тонове метални конструкции, за рекорден срок построиха металния скелет на покривната конструкция, която беше като излята. Оставаше да се подготвят дървените греди, които трябваше да се закрепят за металната конструкция. Използвахме годните греди от старата конструкция и каратавана, като естествено ги профилирахме по дадени размери. За целта наехме “ЗИЛ” с колесар, с който ги карахме до гатера в село Герман. На самата площадка имаше монтиран голям циркуляр, с който разкроявахме гредите на дължина и оформяхме скосяванията на челата им, за да осигурим качествено и сигурно захващане.
С този циркуляр има много неприятен случай. Беше вече време за обяд и аз казах на момчетата да изключат машините и да слизат за обяд. В това време, Кирчо Караангов, братов син на Петър Караангов, работеше нещо на циркуляра. Той беше още студент в МЕИ и дойде да работи на нашия обект, за да си изкара някакви пари.
“Кире, изключвай машината и тръгвай.”, подканих го аз.
“Тръгвам, само да отрежа това парче.”
Започнахме да слизаме, когато чухме, че нещо изчатка по плочата. Огледахме се да видим какво става и в това време Кирчо извика. Ръката му беше в кръв. Веднага я завих с един парцал.
“Бързо слизай на улицата. Ще те заведа в “Пирогов”., извиках силно притеснен и изтичахме до колата.
Лекарите веднага се заеха с ръката му. Оказа се, че фалангите на два от пръстите му са отнесени от циркуляра. Това беше единственият случай на злополука на обекта, за който още силно съжалявам и няма да забравя. А с Кирчо и сега сме приятели.
Наредихме дървените столици, закрепихме ги със специални скоби за металните профили, наковахме здрава дървена ламперия, върху нея положихме дебел воалит, направихме ламаринените обшивки на комините, уламите и фронтоните, наковахме летви, за които закрепихме керемидите. След това сложихме улуците, пуснахме водосточните тръби и покривът беше готов. През това време направихме и мозайките по стълбището между чевъртия етаж и тавана, терасата, балкони, первази.
Спомням си, че за покрива не ни достигнаха около двеста и петдесет керемиди и понеже аз бях непрекъснато на обекта, помолих Владо да пообиколи някои нови обекти в града и да потърси стари “марсилски” керемиди, останали от съборените къщи. След два дни той се похвали, че е намерил същия тип керемиди и то ново производство. Независимо че изрично го предупредих, че тези керемиди не са качествени и че скоро ще има проблеми с тях (щяха да бъдат монтирани над неговата половина), той ги докара и ние ги сложихме. Само след няколко години “новите керемиди” просто се шупнаха и трябваше да се сменят.
Дограмата поръчахме в комбината в Благоевград и след десетина дни беше качена на етажа.
Оттам нататък всеки от нас с Владо пое довършването на своята половина.
Подмених всички инсталации: електро, водопровод, канал, телефон, прекарах и парната инсталация в моята част. Между другото, проекта за парната инсталация беше дело на известния Александър Божков – мистър 10%. Проекта обаче беше нескопосен и набърза ръка го преработих, а предвидените ламелни радиатори замених с чугунени.
„Опрях до вътрешните мазилки. Докато при другите видове строителни работи са допустими малки отклонения, (ако не се отразяват на сигурността), то при мазилките изискванията ми бяха изключително високи, най-вече по отношение на геометрия, равност и гладкост. Никакви отворени или затворени ъгли, наклонени стени или ръбове, да не говорим за “хълбоци” или издатини по стените и т.н.
Изискванията бяха много големи, но трябваше да се намери и майстор, който да е в състояние да ги изпълни. Предлагаха ми различни мазачи, но след като посещавах обекти, на които са работили, те отпадаха един след друг. Е, познавах много добри мазачи, но те вече бяха станали „постоянни” гурбетчии.
Накрая открих човека, който ми трябваше. Бивш полковник от авиацията. Прецизен във всичко. Майстор, та дрънка. Заведох го на къщата и му казах:
“Ходих на няколко места, където си работил и мисля, че ти си този, който ще измаже тази къща. За цената няма да се пазарим, но качеството трябва да бъде изключително. Всичко каквото ти трябва ще ти бъде осигурено.”
“Харесва ми това, което казваш. Що се отнася до качеството, ще го имаш. Но и моите изисквания никак не са малки.” и започна да изброява:
Качествен варов разтвор, който да не прави бомбички, голямо корито долу в двора, друго по-малко горе на етажа, цимент, варел с вода, маркуч с кран, такива и такива мастари, момче, което да му качва разтвора, сито за пресяване за фината замазка, улегнала гасена вар за шпакловката, магарета, талпи и още редица други неща. Каза и цената.
“Добре, всичко това го имаш. Днес е понеделник, кога можеш да започнеш?, попитах нетърпеливо.
“Аз мога да започна веднага, но като гледам, че нищо не е подготвено, предполагам, че по-рано от средата на другата седмица няма да смогнете.”
“Добре, започваш в сряда в осем часа. Става въпрос за вдруги ден, а не по-следващата сряда.”
“Ха, ха.”, засмя се бай Кольо и продължи: “ Слушаш ли се какво ги говориш? Нямам намерение да си губя времето и да ви чакам да осигурите това, което се договорихме.”
“Това вече е наша работа. А за времето докато не потвърдиш, че всичко ти е осигурено, ще получаваш толкова пари на ден, колкото сам ще определиш”.
“Брей, че си сербез, но това ми харесва. Добре, докато всичко е готово, аз ще си пуша тук цигарите, кафе също трябва да ми осигуриш и ще ми плащаш, независимо че няма да има и един квадрат измазан.”
“Точно така. Правилно си разбрал.”
След това каза какво трябва да му се плаща на ден, ако се наложи да бездейства, аз потвърдих двойна надница и добавих:
“Мисля, че се разбрахме. Чакам те в сряда в осем сутринта тук готов за работа. Кажи какви пари искаш да ти дам сега в аванс?”
“Аз пари предварително не взимам. В сряда в седем и половина съм тук. Каква е общата квадратура?”
“Не знам. Ето ти една хубава немска петметрова рулетка и понеже в момента си без работа, вземи да я измериш и пресметнеш. Колкото я изкараш, това ще бъде.”, отговорих аз.
Той ме погледна с уважение и започна да мери и пресмята. Аз, разбира се, вече я бях пресметнал предварително. Когато завърши с меренето и сметките, дойде при мен. Неговата сметка се различаваше само с два квадрата и то в моя полза. Подаде ми рулетката:
“Това е. Аз тръгвам.”
“Не, рулетката е твоя, както и този двуметров метър, немски дърводелски молив и хубава газова запалка.” казах аз и му ги подадох.
“Но този метър е страшен! Такъв не съм виждал. Запалката също.”
“Един добър майстор трябва да има и перфектни неща, нали? От друга страна, няма защо да губиш време да си палиш цигарите с кибрит. Нали казват, че времето е пари?”
“Благодаря ти много.”, явно поласкан от вниманието отговори той и си тръгна.
В сряда Кольо дойде точно в седем и половина. Заведох го долу на двора, където до подемника имаше готово корито за три кубика варов разтвор, две лопати и две нови колички. След това се качихме горе, където за негова изненада имаше пълен варел с вода и маркуч, свързан с кран за вода, две магарета, талпи, осем мастара с различни дължини, десет торби с цимент, корито, кофи, лопати и т.н. - въобще всичко, което беше поискал. Той направо се стъписа, виждайки всичко това, но след малко се усети и каза:
“Браво, нямам никакви забележки, даже е много по-добре, отколкото си представях, но няма варов разтвор, а както знаеш, без такъв мазилки не се правят.”
“Е, още е осем без двайсет, така че имаш време да се преоблечеш, вместо да се мотаеш после.”, отговорих аз.
“И тези минутки ще минат, но в това корито тук няма да има вар.”, каза той, но все пак почна да се преоблича.
“Ако в осем часа няма, ти си получаваш уговорените пари…”, започнах аз и в това време се чу клаксонът на автомобил. Знаех, че това е самосвалът, който кара варовия разтвор. Нямаше начин да не пристигне точно, защото с него беше Гого.
В осем часа, точно по предварителния сценарий, едно яко момче изсипа първата количка с варов разтвор в коритото на етажа.
“Това момче е на твое разпореждане, разбира се за моя сметка, но под твоя команда.”, обърнах се към Кольо.
“Ей, ама ти наистина си страшен пич. Извинявай за недоверието.”, каза той, стисна ми по мъжки ръката и добави:
“Твоята мъжка дума срещу моята. Няма да съжаляваш че си се хванал с мен. Сега моля да не ми губите повече времето, че трябва да започвам.”, каза той и просто ни изгони.
На другия ден доведе втори мазач и му даде да измаже една стена. Аз видях, че този човек въобще не може да се сравнява с Кольо, но си затраях. По-късно слязох на етажа, точно когато Кольо говореше с него:
”Разбрахме се да работиш много качествено и без хитрости. Това, че заглаждаш добре, не значи, че работата ти е качествена.”
След това продължи да работи. На обяд взе мастар и започна да проверява работата му. Когато завърши проверката, взе една лопата и я подаде на другия мазач с думите:
“Сега събори цялата мазилка от това, което си измазал.”
“Ама…”
“Никакво ама! Прави това, което ти казвам!”, явно о.з. полковникът от авиацията не допущаше никакви компромиси.
Когато мазилката беше съборена, Кольо му плати уговорената надница и каза:
“Сега си вземи партакешите и да те няма!”, и го изгони, само дето не го изрита по стълбите.
Обърна се към мен и притеснено каза:
“Съжалявам много. Подведоха ме с този човек. Оттук нататък ще работя сам, за да няма нови издънки."
Така и стана. Работеше като дявол. Освен че работеше изключително качествено и чисто, но и му спореше. Когато се сложеше големия мастар на стените или таваните нямаше никакъв просвет.
“Как си със шпакловките?”, попитах след няколко дни.
“С варовата шпакловка нямам никакъв проблем, а за гипсовата и ъгловите корнизи в помещенията, ще ти дам човек, на когото напълно можеш да разчиташ.”
Когато вече завършваше шпакловките, го попитах:
“Нали няма да ми откажеш да ми направиш подовите настилки? Ще ги правим с керамзит. Хем да бъдат леки, хем да се повиши и топлоизолацията.”
Той ме погледна хитро, засмя се и веднага каза:
“Не обичам много да правя подови замазки, но за теб ще направя изключение. Няма да съжаляваш.”
И наистина настилки бяха положени бездефектно - равни и водоравни като лед. От мансардния етаж само голямото ателие от около 65 квадрата. Беше събота.
“Колко ще искаш за това голямо помещение, ти още не си го премерил?”, попитах го аз.
“Няма и да го меря. Искам две кутии цигари, кутия кибрит и хора, които да ми осигуряват материала. Утре в осем първият разтвор да е готов.”, изкомандва полковникът и си тръгна.
На следващия ден аз, Гого и Бумбето бяхме в седем на обекта. Качихме керамзит, пясък и цимент и в осем часа, когато Кольо пристигна, първото бъркало беше готово. Две кутии цигари и нова запалка го чакаха на един от мастарите.
“Браво, бе. Ама наистина сте големи пичове.”, зарадва се Кольо, преоблече се и веднага започна.
Ние изпълнявахме стриктно нарежданията му. На обяд хапнахме набързо и продължихме. Когато завърши помещението, Кольо едва се изправи и каза:
“Това е, всичко е готово.”
“Сега вече те питам сериозно. Какво струва този адски труд?”, попитах отново.
“Вече е платено.”, отговори той и посочи двете вече празни кутии цигари, след което продължи:
“Говоря съвсем сериозно и те моля да не ми предлагаш каквито и да е пари. Приеми го в знак на благодарност за отличните условия, които ми осигури, за високото заплащане, за голямото доверие и най-вече за мъжкото ти отношение.”
“Трогнат съм от жеста ти. Тогава няма да ми откажеш поне да вземеш този нивелир.” и му подадох единия от дългите нивелири, каквито в България още нямаше, както и една нова немска мистрия.
“Виж, тези чудесни неща ще приема с голяма благодарност и знам, че не бива да те питам за цената.”
След това Кольо се прехвърли във Владовата половина, която също измаза много качествено.
Намерих препоръчания ми от Кольо гипсаджия. Оказа се, че той наистина беше отличен майстор. Работеше с жена си бързо, качествено и чисто.
Дограмата монтирах на готова мазилка. Отворите за прозорци и врати бяха точни до милиметър. Тъстът на един наш приятел беше от най-добрите стъклари в София, който с наша помощ сложи безбройните стъкла и ги маджунира – 48 прозоречни крила и 4 двойни балконски врати.
В средата на декември същата година тапетите бяха сложени, дограмата боядисана, плочките и теракотата в кухнята сложени, паркетът в апартамента нареден, изциклен, шлайфан и лакиран, водата и електричеството пуснати.
За седем месеца апартаментът долу от сто и петдесет квадрата беше готов за ползване. Обзавеждането, основната част от което бяхме купили в Иран, вече бе заело мястото си. Превозът му от Техеран въобще не можеше да бъде проблем. Нали командвах хиляди автомобили, а и официално имах право на безплатен транспорт. Остана да се довършат банята и антрето и то не за друго, а защото не можахме да осигурим подходящи фаянсови плочки за стените и мрамор за подовете. Временно ползвахме банята на мансардния етаж, който по-късно изцяло завърших сам.
Бях натрупал 12000 лева дългове към приятели и близки. Следващите няколко години прекарвах в командировки в страните от Близкия Изток и Среден Изток, Африка и Западна Европа – от порядъка на 200 дни на година. Така не само си изплатих дълговете, но приключих с недовършените работи, предимно на мансардния етаж и дори успяхме да си купим някои допълнителни неща към обзавеждането.
Епопеята по изграждането на къщата приключи. Остана споменът, че работех с пълно напрежение по 12-14 часа на ден, понякога и повече - като технически ръководител, заварчик, електротехник, В и К специалист, монтажник, плочкаджия, общ работник, тапетаджия, доставчик, въобще всичко, каквото се наложеше.
Спомням си как, когато подемникът вече беше демонтиран, съм качвал по две 50 килограмови торби цимент, под всяка мишница по една, по стръмните стълби до четвъртия и петия етаж. Това беше още една сурова проверка на физическите и моралните ми качества
Може би тук му е мястото да отбележа, че по време на разчистванията и проверката на здравината на къщата, открих на три места, скрити от Борис Денев по време на бомбардировките, общо 150 картини без рамки. Естествено, тези картини, както и другите, намерени сред вехториите в мазетата и тавана по-ценни неща, предадох на дъщеря му Славка. Тя много се зарадва и ми разказа, че баща й е говорил за картините, които скрил по време на войната, но опитите й да ги намери след неговата смърт останали без резултат. Както е известно, Славка завеща на Творческия фонд към Съюза на българските художници всичките налични картини (нейни и на баща й), както и целия трети етаж в сградата на ул.”Шипка”-18, с всичко намиращо се в него. На фасадата откъм улицата има паметна плоча на известните български художници – Славка и Борис Деневи.
Сега, когато някой път ми дотежи багажът, който качвам по стръмното стълбище на нашата къща, си спомням за двете петдесет килограмови торби с цимент, които на един път (под всяка мишница по една) качвах до петия етаж и багажът ми олеква. Наистина.
© Христо Запрянов Todos los derechos reservados
Наистина беше епопея строителството на къща, а твоето си е било...
Пишеш страхотни разкази, Христо!
Проблемът ми е чисто технически - със времето...
Но все някога ще го реша...
Ти само не си трий нещата, че стана модерно напоследък...
Браво - за цялото ти творчество в проза. Харесва ми и майсторския ти изказ и искреността, с която ти пишеш - тя определено е дефицит в наше време!
Поздравления!