"Неделята не е от любимите ми дни, тогава съм най-депресирана. Само като си погледна паяжините по стените и мизерните плочки в банята, съвсем се скапвам. Но вече се бях събудила и цялото ми мизерно същество, крещеше (цигара и кафе). Нямаше друг начин, освен да стана. Минах през огледалото на пълна скорост, достатъчно ми беше руината, която обитавах, за да занимавам съзнанието си и с моя образ. Полу-сънена се цапардосах в кухненската маса и спонтанния ритник никак не подобри положението. Докато стенех на пода с насълзени очи установих, че ми трябват само и две-три котки, за да затвърдя мнението на околните за себе си. "Хлопа ù, но с годините ще става все по-зле!". Сложих кафеварката на котлона и твърдо реших да изчистя целия апартамент. Можеше да се окаже не чак такава дупка, ако изчегъртам тоновете наслоена мръсотия. Но, първо кафенцето, налях си щедро една чаша и си запалих цигара. Най-любим епизод от цялата неделя. Постепенно започнах да се съвземам. Реших, че нещата не са толкова лоши и мога да мина с едно повърхностно разчистване. Пък и животът ми си е много добър. Голяма работа, че съм на 30 и скоро разкарах поредния, работата поне ми е разнообразна. Единствено в агенция за запознанства и в психиатрия можеш да срещнеш толкова колоритни личности. Телефонът ме извади от унеса, така подскочих, че за малко да се полея с кафето.
- Да?
- Приготвяш ли се?
- Моля? - нещо не разбирах.
- Не ми казвай, че си забравила. Обличай се и пристигай у нас, родителите му ще са тук след два часа.
Естествено, че бях изключила за незабравимата среща на моята приятелка и поредния жених. Тя се сгодява на всеки три месеца и после и писва. На мен пък ми омръзна всеки път да присъствам на откачени срещи.
- Не съм си изпила кафето, а и трябва да чистя... - много слабо оправдание.
- Вдигай си задника и се довличай веднага и Мая ще дойде с новия си приятел.
- Нов ли? - пак съм изпуснала всичко.
- Чисто нов, каза, че го е забърсала преди два дни. Така че се обличай и идвай. Ако не дойдеш ти, тогава ще дойдем ние при теб всичките.
Затворих и влезнах да се измия, като нищо ще довлече цялата пасмина у дома. За по-малко от 15 минути се гримирах, сресах и облякох, не че имаше съществена разлика. Метнах се в потеглящия вече автобус и тогава ми мина през ума, дали изключих котлона?! Заповядах си веднага да спра и да е включен, вече е късно да се връщам. Още с влизането в Шарлоте ме удари миризма на вмирисани чорапи.
- Готвиш ли?
- Правя индийски специалитет, Свен много го обича.
От това се страхувах най-много, ще иска да го опитвам, а аз откакто оживях на косъм от индонезийския и не знам какво си преди три години, не смея нищо да дегустирам. Ходя с една голяма черна найлонова чанта, натъпкана с непромокаеми пликове. Докато е с гръб, пъхам всичко вътре и се правя, че дъвча. Един път дадох на кучето, което живееше пред нашето блокче, нещо приличащо на солен кейк, оттогава животното като ме види, подвива опашка и бяга. Насочих се директно към кафемашината и си сипах кафе. Миризмата от "гозбата" се усилваше все повече, не издържах и запалих цигара.
- Любопитна съм дали този път ще го направиш?
- Кое? - стоеше с гръб към мен и бъркаше адската смес.
- Ще се омъжиш ли за него, или и той ще изхвръкне?
Шарлоте се извърна:
- Ще го направя. - гледаше ме в очите и ме лъжеше. Може би страдаше от някаква рядка болест, или просто старомодния страх от обвързване. Не знам, знам със сигурност, че след два месеца ще е пред вратата ми без него.
- Мислиш, че ще го зарежа ли? - този невинен гласец...
- Нищо не мисля, искам само да си изпия кафето на спокойствие.
Звънецът зачурулика, като славейче в пенсионна възраст. Колко пъти съм я молила да го смени, но без ефект. Помислих, че са "сватовете", усмихнах се като идиот и отворих вратата. В следващия момент единствено дебилщината ми не ми позволи да припадна. На прага стояха другата ми приятелка Мая и бившият ми благоверен Кристофър. След като и двамата смениха всичките нюанси на червеното, аз най-спокойно ги поканих да влязат. Все още се усмихвах, никой не бе в състояние да ме накара да спра. Има моменти, които могат да преобърнат целия ти живот, този беше един от тях. Можеше сърцето да препуска и влагата в очите да се опитва да пробие, но проклета да съм, ако ù позволя да ме пречупи. Шарлоте гледаше не особено тактично, всички мълчахме изчакващо, всеки момент някой ще изтърси нещо и ситуацията ще излезе извън контрол. Пенсионираният славей пак пропя. Отдъхнах си и отидох да отворя. Страшно е, когато съдбата реши да те подложи на особени мъчения, решена да види кога ще паднеш на колене, молейки милост. Когато не можеш да изразиш протест виейки, защото от другата страна едва ли ще го приемат благосклонно. Би ми се искало, като на видео с едно натискане на копчето, да върнеш лентата назад. Тогава не бих стояла като идиот в реална идиотска ситуация, прехапвайки бузи до кръв. Пред мен стоеше в целия си блясък семейство Адамс, в пълен комплект, единствено липсваше братовчедът То, но масивната растителност на татко Адамс го заместваше успешно. Ако не беше жалко, щеше да е безумно и невероятно смешно... всъщност беше си смешно. Поканих ги с половин уста, защото продължавах да държа бузата си прехапана. Защо в моя живот всичко се изсипва на куп? Не могат ли да си направят график и да намалят изтезанията?! Не смеех да погледна никой от родата, просто не знаех те самите накъде гледат. Но пък с ушите си определено можеха да се завиват в студените зимни вечери. Толкова много си приличаха, че диагнозата олигофрен важеше в еднаква степен за всички. Трябваше да се махна, трябваше да изчезна на минутата, дори и това да означаваше поражение. Оставих ги в хола, където другата двойка продължаваше успешно да се черви, и влезнах в кухнята да си взема чантата. Шарлоте стоеше с гръб към мен, внезапно така ми дожаля за нея, че този път очите ми се предадоха. Тя го изтълкува погрешно, обърна се и ме прегърна.
- Прости ми, наистина не знаех, че ще дойде с него...
- Няма проблем, това е минало, просто искам да се прибера... сърдиш ли се?
Тя кимна разбиращо. Не я попитах откъде ги намира такива. Нямах право да съдя едно човешко същество, което в стремежа да си извоюва малко щастие, прави грешка след грешка. Извиних се отново и си тръгнах. Не погледнах никого, взимайки си довиждане, нека онези си мислят, че е заради тях. Те така или иначе не биха могли да възприемат катастрофата при един такъв евентуален съюз. Вкъщи не миришеше на дим и котлонът беше изключен. Все пак излъсках апартамента до блясък и действително изпъкнаха доста от достойнствата му. Стоях отново на балкона и обмислях съвсем сериозно идеята за котка, когато телефонът звънна.
- Да?
- Всички си тръгнаха и аз разчиствам.
- Харесахте ли се? - толкова живописно ми се явиха пред очите, че още миг и щях да разваля всичко.
- Да... и все пак ще се омъжа за него, ще видиш.
- Ще видя, само да получа навреме покана за сватбата, а не да ми крещиш по телефона в последния момент.
В този миг, изричайки тези думи, твърдо реших, че тогава или ще получа внезапна амнезия или ще предприема неочаквано пътуване до Танганайка. Много я обичах, но дори и в любовта някой неща са забранени. Като да отидеш на сватбата на най-добрата си приятелка, прехапала бузи до кръв, все някой ще се досети. Замислих се, в крайна сметка на кого ще прилича детето. Дали ще има изобилието от растителност на дядо Адамс, или закривения клюн на баба Адамс? Но все пак, на когото и да се метне, със сигурност ще наследи страхотните клепари на рода. Така че винаги ще има за какво да му минават през квадратната глава мисли за самоубийство. Стоях и гледах отсрещните блокчета с антични, закривени антени. Толкова много хора в този град, а ти да нацелиш рекордьор за Гинес - поразяващото ухо. Това си е чист талант. А аз наистина ще си взема котка, дори две, нека има малко живот в този дом, щом аз самата съм се превърнала в мъртвец. Или може би греша? Може би трябва да взема само една...
© Камелия Кацарска Todos los derechos reservados