Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- 5

— Няма да ти давам обяснения защо взех подобно решение, Иренвейл. Може би е едно от най-трудните в живота ми. Защото означава, че майите отстъпваме, че бягаме и се крием като плъхове от опасността, за да спасим собствените си кожи. Изоставяме невинните, които зависят от нас. Но аз съм отговорен на първо място за стихийниците. Затова съм длъжен да ви защитя. Не е възможно да се случи ако сте разпръснати, всеки в различно светилище. Кралят започва безумен лов на вещици, но е разбираемо. Старае се както може да балансира. Все пак е безстихийник, макар и произлязъл от най-умелите водни майе- родът Скавре. Което ме подсеща, че в редиците ни има предател. Пречистващите знаят местонахождението на Тарелин и го искат за себе си. Движат се към вас. Нужно е час по-скоро да напуснете замъка. И не, не се опитвай да ми противоречиш с опровержението, че там огънят ще ви помогне да ги отблъснете. Не познаваш мощта на Вирон Скавре, а той лично се е заел да плени Сърцето на стихиите. 

Иренвейл кимаше разбиращо с все по-мрачнеещо изражение. Не само, защото бе съгласна с казаното от Орвион, но и защото постепенно осъзнаваше че  не е в състояние да обучава Тарелин. Той сега бе до нея и макар, че вниманието ѝ не беше насочено към него,  усещаше как всичко в нея бушува от тази близост. Сякаш духът ѝ се стреми към неговия. Сякаш го познава от векове, през които са били неразделни, но после нещо е причинило ужасен  разрив помежду им. И сега той я търси неистово, а тя бяга от него.

Бягство във всеки един аспект от съществуването им. От чистниците, от разярената тълпа, от дома на огъня… макар това да не бе точно родният ѝ дом.

Но сърцето ѝ беше тук и то завинаги щеше да принадлежи на огнената майа.

— Разбирам, Сърцевезнико. Заповедите ти ще бъдат изпълнени. Потегляме следобяд. Пеша. Иначе ще се набиваме на очи.

— Сигурен съм, че Кателана няма да бъде във възторг.

— И нея ли трябва да влачим със себе си! Не можеш да ми го причиниш…

— Заедно ще сте по-силни и ще имате поне някакъв шанс ако, в името на Баланса… Дори не желая да споменавам подобна възможност. Току-виж съм я предизвикал с думите си. 

— Не го казвай, Учителю и няма да се случи. Нашите слова имат мощта да изменят реалността, така че е хубаво да бъдат премерени. А най-добре е въобще да  не си отваряме устата. Кой знае какви древни проклятия биха могли да се посипят от нея?

При тези думи Иренвейл стрелна с гневен поглед Тарелин, който отвори широко очи и повдигна въпросително рамене.

— Добре. Върви да направиш приготовленията. Аз искам да си поприказвам с Избрания. Ако нямаш нищо против, Тарелин.

— Никак, Ваше Равновесие! Смятам, че бихме могли да си бъдем изключително полезни взаимно. Стига и двамата да бъдем честни и толерантни един към друг.

На Иренвейл не ѝ бе нужно да се обръща към тях за да ѝ стане ясно, че разговорът ще засегне теми, които са известни и засягат пряко само тях- двамата. Двама от тримата най-могъщи мъже в този свят. А може би и в околните вселени.

Поеха на път същия следобед. Както се и очакваше, Кателана възнегодува срещу “дивашкото изтощително пътуване в ролята на обикновена селянка, а не на висша майа”, но не ѝ бе дадена възможност да го изрази бурно. Иренвейл замлъкна напълно, вглъбена в тревожните си мисли за бъдещето на стихийниците. Тарелин пък прехвърляше в ума си откъслечни спомени от миналия си живот, опитвайки се безуспешно да ги сглоби.

Широкият и пряк път  към замъка на Елементите бе станал рисков за придвижване, затова и тримата се уповаваха на интуицията и вътрешния си огън да ги води през гъстите и непрогледни, потънали в дълбоки мъгли гори, докато се приближаваха все повече към към Всеотеца на стихийниците- Орвион.

— Защо си нечиста, Иренвейл? — запита веднъж някак съвсем нехайно Тарелин докато Иренвейл обсъждаше маршрута им за текущия ден с Кателана и няколкото стражници, които ги ескортираха. Вече втора седмица се скитаха встрани от главната пътна артерия, което оказваше сериозно влияние на напредъка им и той не бе никак задоволителен.

Иренвейл замлъкна и се обърна към Тарелин. Кателана се усмихна злобно.

— Това е стара семейна история, Тарелин. Не смятам, че моментът е подходящ да я обсъждаме.

— Но аз искам. Трябва да познавам същността на наставничката си, за да умея да сливам мислите и уменията си с нея, нали?

— Тарелин, така и не разбрах за какво си говорихте с Орвион когато ме отпратихте в деня на отпътуването ни.

— За теб, Иренвейл. Говорихме си за теб. И за мен. Подробности няма да получиш. Лични са. Сега е твой ред.

Пазителката на вечната тишина въздъхна тежко, кимна и заговори:

— По общоприети правила и закони, майите са разделени спрямо четирите елемента на света ни. Огън , вода, земя и въздух. Според множество извори, съществува и пети– светлина или безплътие. Той е върховна благодат, съдържа в себе си любовта и безкористността. Кръвта. Сърцето. Но досега никой не го е овладявал. Аз, противно на очакванията, съм родена в род на водни майи. Само, че не би е било писано да стана такава. От дете проявявах буен нрав, не се подчинявах, въставах срещу учителите си по стихийност и в крайна сметка се оказах пълен провал по отношение на водата. Вярно, бях запомнила техниките, успявах да насочвам потока, но нищо повече. Той просто се изпаряваше в моите ръце или благодарение на мен, над различни части от света се изливаха град, сняг, ураган или пък се предизвикваше наводнение.

Огъня открих сама. На една официална визита на хармониарха, аз избухнах за пореден път, че не ми дават нито толкова хубави играчки като на Анаис- малкото ми братче и продължител на рода Керелин, нито че ми обръщат внимание колкото на него. И вместо да предизвикам водопад, аз запалих огън. Нещо нечувано за водна майе. Подпалих къщата. Едва успяха да потушат пожара в паниката. Недолюбваха ме и преди тази случка, а след нея направо ме намразиха. Огън във воден род е знамение за намеса на Мрака в кръвната линия. 

Прие се решение да ме изпратят на обучение при огнените майи. Така се разделих завинаги с родния си дом. Тогава и открих втория си- в Замъка на Червената спирала. Там намерих спокойствието, което не предполагах че съществува. Обикнах огъня, той мен– също. Лично хармониархът се зае с обучението ми. Затова и станах толкова могъща. Бях на девет, когато започнах да уча и досега продължавам. В момента, заедно с теб.

— Значи заради това комбинираш техники от двете стихии. 

— Да. И заради това, нито огнените, нито водните ме имат за една от тях. Боят се от мен, затова ме почитат. Единственият, който искрено ме обича като свое дете е Орвион. Никога няма да мога да му се отплатя за добрината, с която ме прие.

— Искам да ме научиш на тези техники. В спомените ми ги няма. Колкото и да се ровя, виждам единствено огън. Всевластен, неконтролируем и унищожителен. Но вярвам, че водата би могла да го уравновеси.

— Тарелин… не знам как да ти го кажа… Мисля, че не е редно да ти бъда учителка. Не съм достатъчно силна, за да ти устоя… Ще е по-добре хармониархът да поеме наставничеството ти.

— Отричаш се от мен ли?

Блаженото досегашно спокойствие и удоволствие от общуването, което цареше в погледа на Тарелин мигом се смени със зараждаща се буря от гняв. За добро или лошо, обаче, той не получи възможност да го отприщи изцяло.

— Засада!— кресна един от стражниците, получил току-що огнен сигнал от движещия се напред съгледвач. Воините извадиха оръжията си и заеха позиции.

Иренвейл и Кателана заформиха огън и мълния и прикриха със себе си Тарелин, като му дадоха да разбере, че не желаят да участва в сблъсъка.

По първоначална преценка, бяха обкръжени от поне стотина чистници. А начело, разбира се, бе Вирон. Сияен като ангел, но излъчващ смразяваща решителност.

Иренвейл се изправи срещу него спокойна, безразлична, докато вътре в нея огънят се разразяваше все по-мощно. Но тя не му даде емоционален израз.

–  Отстъпи, Пречистителю. Стори ни път. Няма да ти позволя да се доближиш до Тарелин. А не искам да те нараня.

– Е, можеш да опиташ. А пък аз мога да ти позволя да оцелееш след това.

В този миг Кателана се втурна в атака срещу няколко чистници – запрати по тях вихър от мълнии и стена от пламъци. Беше амбициозна постъпка, предвид че се изправяше срещу трийсетина от тях. Битката, обаче, не трая дълго. Висшата мая изпепели противниците без усилие. След което изчезна мистериозно. Никой не обърна внимание. Всички останали очи бяха приковани в Иренвейл и Вирон. Иренвейл пристъпи напред. Капките пот по челото ѝ блестяха като живи пламъци. Гърдите ѝ се издигаха и спускаха бавно — тя не се готвеше за атака. А влизаше в състояние. Медитативно. Ритуално. Почит към огъня.

— Не си длъжен да вървиш този път, Вирон. — прошепна тя. — Можеш да се върнеш. Все още.

— Няма връщане за онзи, който е горял в собствения си ад. — отвърна той. — Стихията ми отне всичко. Затова я унищожавам. Навсякъде.

С тези думи, той замахна. Лъч от чиста светлина — не елементарна, а сурова, стихийна воля, пречупена през отричането — изсвистя към нея. Иренвейл извъртя тялото си в защитна поза, плащът ѝ се превърна в щит от пламъци. Светлината го проби… но не я достигна.

— Бягаш от себе си, Вирон. — рече тя, докато контраатакуваше с кълбо от жив пламък, което при сблъсък със земята избуя в змиевидни езици. — Това не е сила. А страх.

Той отстъпи. Очите му присветнаха.

— Дръзка си. Но аз познавам огъня. Спасявал съм се от него хиляди пъти. Той не може да ме докосне!

— Грешиш. — прошепна тя и за първи път изстреля нещо различно — спирала от огън и пара, съчетание на двете стихии, която изригна от ръцете ѝ и се уви околонеговите. Вирон се дръпна с изненада — не очакваше влагата в пламъка.

— Това… това е забранено!

— Това е живот, Вирон. Това е онова, което ти уби в себе си.

Скоростта на боя нарасна. Иренвейл се движеше като течаща лава — бавна, когато е нужно, унищожителна, когато удари. Тя атакува с плъзгащи се линии от пламъци, които не експлодираха, а притискаха, оформяха, обгръщаха — като танц.

Вирон обаче отговаряше с резки, геометрични разсичания. Светлината му бе подредена, методична. Нямаше страст. Нямаше импулс. Тя беше воля, подчинена на ужаса.

— Биеш се като някой, който се страхува да бъде наранен. — каза тя, докато отблъскваше светлинен кинжал, който опита да я разреже през лицето. — Няма ли страст в теб?

— Страстта уби майка ми! Уби сестра ми! — изкрещя той, и за първи път звукът в гласа му не беше глух, а човешки.

Иренвейл застина. Пламъците ѝ утихнаха за миг. Погледна го — не като противник, а като дете, което се е изгубило.

— Не стихията ги е убила, Вирон. Ти си ги убил… защото си се борил срещу нея, вместо да я разбереш.

Вирон се поколеба за миг, но отново я нападна. Иренвейл не се церемони и започна да отблъсква ударите на празнотата му. Движенията им се синхронизираха– огънят срещу пустотата. Тя използва вихри от пепел, фини резки огнени струи. Той – отблясъци на студ, които заглушаваха магията ѝ, но не я унищожаваха. 

Тя предвиждаше ударите му. Той не успяваше да промени стратегията си навреме. Но и двамата не се предаваха.

Тогава Иренвейл, изненадващо, успя да пробие защитата му. Достигна до рамото му и го разсече с пламъчно острие.

Вирон отстъпи – за пръв път. Погледна кръвта си с удивление. После обърна сините си очи към Иренвейл.  С нещо, което бе средно между гняв, безсилие и възхищение.

– Ти… си различна.
– Аз съм Пазителка.
– Ти си …воля. Спокойствие. Сила.

Той се приближи към нея изтощен. Тя не се отдръпна. Усещаше, че в момента не е опасен. И вместо да я нападне, той протегна ръката си към нейната. Иренвейл не се отдръпна. 

Вирон го направи бавно, нежно както никога досега не бе постъпвал с майа. Действаше като омагьосан. Покорен. А Иренвейл не спря порива му.

Той докосна ръката ѝ. Огънят ѝ не го изгори, а погали. Затрептя. Разпозна сродната душа у него.

Вирон продължаваше да бъде зашеметен. Ръцете му трепереха от виещите се около тях пламъци, изригващи от дланите му. 

Около Иренвейл се завихриха искри, но не атакуваха. Грееха. Сърцето на магията ѝ туптеше.

— Позволи си да си човек, Вирон. Не си празен. Аз те усещам. В теб все още има пепел… но топла.

Той я погледна с широко отворени очи. И не реагира, когато ръката ѝ леко докосна рамото му. Кожата му настръхна. Трепетът мина през цялото му тяло. Изпод белия му плащ  изскочиха снопчета бледо пламъче, все още живи, но угасващи.

— Ти… — прошепна той. — Ти си като нея…

— Като коя?

— Майка ми… когато още се усмихваше.

И в този миг, Иренвейл знаеше, че бе победила. Не със сила. А със състрадание.

И тогава…

Точно в този момент, когато Вирон беше замаян от думите и спомена, Тарелин се появи зад него, ръцете му вече светеха в златно-бяло. Силата му се беше пробудила. Пламъци вляво. Мълнии вдясно. Завихряне на стихията в пълната ѝ мощ.

– Време е да спреш, Вирон. – каза той.

Огнените нишки се увиха около ръцете и глезените на Вирон, електричеството го шибна като камшик в гърба и той се изви като дъга от пронизалата го болка.

– Ти… – прошепна Вирон. – Ти си нещо… повече…

Кателана се появи от нищото, след като бе успяла да довърши и останалите чистници, поправяйки разрошените си коси и отърсвайки дрехите си от пепелта по тях.

– Ама какво си имаме тук? Великият и непобедим лидер на Чистниците, пленен от едно момче? Нямаш представа какво удоволствие ми доставя да те гледам на колене точно пред онези, които мразиш до дъното на душата си.

– Не е достойно да злорадстваш над паднал в боя, Кателана. Дължим му уважение заради това, че се призна за победен. – възрази Иренвейл. Самата тя все още се оттърсваше от странното усещане, че досега се е гледала в огледалото, биейки се с Вирон.

– Да проявя уважение към дезертьор и унищожител на силата? Бъркаш ме с някого! Ако зависеше от мен, още тук и сега бих го заличила. Точно така, както той смята за заличи нас. Безмилостно и безусловно.

Вирон я стрелна с поглед, но не отговори. Мислите му бяха завладяни от друго. Стихийницата-равновесница, която го надви.

– Трябва да вървим – каза Иренвейл. – Докато е шокиран. И докато Орденът им не е пратил цялата си огнева мощ след нас.

– А с него какво ще правим? – запита Кателана.

– Нямаме избор. Взимаме го с нас. В Замъка ще го разпитаме… ако оцелее от собствените си угризения.

Кателана подбели очи, кръстоса ръце и демонстративно им обърна гръб, отдалечавайки се. Тарелин присви преценяващо очи. Погледна враждебно Вирон, чиито бяха празни, но по бузата му се стичаше една-единствена сълза. Между тях, Иренвейл мълчаливо бе зареяла тъмносините си бури в пътя напред…