Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 14
Произведение от няколко части към първа част
В залата на тайния съвет, скрита дълбоко в сърцето на двореца Л`Ернатис, огън пламтеше в камината, но студът между двамата мъже беше осезаемо смразяващ. Хармониархът Орвион Лет` Саал, висок и внушителен в сиво кафявите си, преливащи в синьо, червено, смарагдовозелено и сребристо одежди на върховен балансьор, стоеше изправен като планински хребет. Срещу него, на резбованото кресло с позлатени орли, крал Сантирон Скавре подпря брадичка на ръката си, с поглед, в който се четеше умората на човек, носещ непосилна корона.
— Не разбираш, Орвион — гласът на краля беше спокоен, но напрегнат. — Тарелин е само половината от бедата. Истинският удар ще дойде от Ин`Велор. Те не просто целят влияние — те искат да сложат ръка върху самия пулс на кралството. Централизирана валута, наситена с балансираща магия, отпускана на всеки жител по тяхна преценка… Ако това се приеме, всяко сърце в Еквалис ще тупти в ритъма на тяхната воля.
— И ти мислиш да го позволиш? — Орвион пристъпи напред, като сенките от факлите се проточиха зад гърба му. — Нима ще оставиш короната да се превърне в подпис върху чековете им?
Сантирон издиша тежко.
— Ще дам възможност на короната да оцелее. Дълговете, които наследих, са като воденични камъни. Престолът е вързан за тях с нестрошими вериги.
— Значи ще оставиш една змия да изсмуче отровата… само за да вкара своята? — Орвион поклати глава с невярваща усмивка. — Мислех, че ще избереш по-достойна гибел.
— Мислех, че ще ми оставят повече време да изчистя блатото — отвърна кралят, а в гласа му прозвуча неутешима горчивина.Внезапно зад стената се чу приглушено ехо, сякаш камък се раздвижи. Невидима ниша в пода се откри безшумно, издигайки кръгъл портал от бледо сребристо сияние. Първи от него излезе висок, сух мъж със сиви очи и платинена коса — канцеларистът Ейриен Веритал. След него, с плавна, но уверена стъпка, пристъпи Вирон Скавре, облечен в белите одежди на своя орден, късата му сребриста коса блесна под светлината.
— Приятен да е следобедният ви разговор, Ваши Върховни Благородия! — започна Ейриен Веритал, покланяйки се последователно на краля, а после и на хармониарха.
Вирон се огледа преценяващо и присви очи. След което, без да отдаде почит нито на братовчед си, нито на учителя си, започна:
— Не е ли твърде очевидно да помещавате Ледената канцелария в Двореца?
— Това бе временно решение, взето по необходимост. Трябваше ми тук, Вироне. Както и Веритал, а и бащата на Баланса. Ако се наложи да се провеждат същински разпити, ще бъдеш отведен в седалището им. В студената тундра на север.
— Трябвах ти? Толкова ли те е страх от дългата ръка на Ин`Велор, та реши да спретнеш тъй нескопосано представление? И то с участието на върховен инквизитор? Не че ми беше неприятно да си побъбрим с Ейриен, все пак отдавна не бяхме се виждали. Но според теб, Кателана дали го е приела за чиста монета? Моят, а и на Иренвейл разпити?
— Лейди Ин`Велор е твърде заета да умилостивява баща си. А и познавайки добре характера ѝ, както и сложните взаимотношения в рода им, няма да се учудя ако се опита да сложи ръка и на Първия. — отговори спокойно Сантирон.
— Тарелин? Мислиш, че е възможно да го привлече на своя страна? — учуди се Вирон.
— Не мисля. Сигурен съм.— отвърна Сантирон.
— Колкото и да ви се струва абсурдно, това е по-добрият вариант. — включи се Орвион.
Двамата Скавре го погледнаха учудено, докато Ейриен Веритал само кръстоса ръце пред гърдите си и се усмихна мълчаливо, подготвяйки се да наблюдава зрелището.
— Не разбирам защо сте учудени. Особено ти, Вироне. Вече е ясно, че Иренвейл Керелин не е подходяща за избраница на Тарелин. А и ми е нужна, за да ме наследи. Кателана Ин`Велор от друга страна, колкото и арогантна и жадна за власт да е, ще бъде прекрасна майка на новия месия и възкресител на стихийността. Известно ви е, че Първият се появява във време на размирици и дисбаланс. Затова е дошъл в нашето. Ние сме ужасно разединени и той ще ни обедини. За пореден път. Когато говореше, че не помни миналото си, той не лъжеше. Не помни епохите, в които е прескачал преди, защото хората от миналото не са си взимали нужните поуки и са повтаряли грешките си отново и отново. Ние няма да постъпим по този начин. Защото достатъчно добре сме изучили последствията от неправилно взетите решения.
— Точно стихийността ни държи в порочния кръг на унищожението. — контрира го Вирон. — Орденът започна масово Пречистване.
— По моя заповед. Благодаря ти, че я изпълни своевременно, братко! — със смекчен тон отговори Сантирон. — Верни служители на Короната като теб се намират трудно в днешно време.
Сантирон стрелна с очи Ейриен и Орвион. Не му бяха нужни специални сили за да разчете какво таяха в душите си и какво ги мотивираше. Като монарх на Еквалис, управлявал в продължение на повече от две десетилетия, се бе научил да разчита намеренията на хората си още като застанеха на прага му. И макар да не притежаваше потенциална стихийност по рождение, усъвършенстваната му дарба да преценява безпогрешно подопечните си щеше да го съхрани още дълги години на престола на противоречивото кралство.
— Не знаете всичко — намеси се Ейриен, гласът му бе като студена стомана. — Нашите наблюдатели докладват, че след премахването на стихийността, хората започват да умират от болести, които досега се преболедуваха сравнително леко. И още… много от тях остават бездетни.
Мълчанието, което последва, тежеше като олово. Орвион и кралят се спогледаха, осъзнавайки, че спорът им коя заплаха е по-голяма вече е излишен — защото и двете се сливаха в една.
— Пречистването е единственият път — Вирон пристъпи напред, заставайки срещу Орвион като воин пред вратата на обсаден град. — Без него светът ще се удави в хаос. Тарелин е доказателството, че Първичните сили не могат да съществуват сред простосмъртните, без да ги унищожат.
— Залитането в крайности никога не е било мъдро, мило мое момче — поклати глава Орвион, а сянката му се проточи като черна пукнатина по мраморния под. — Фанатичната ти отдаденост на една лошо аргументирана кауза те кара да се хващаш за пречистването като за спасителна сламка. Но не унищожението, а съзиданието с мисъл е правилният път. Усвояването на вътрешния баланс. Надявах се поне това да е останало у теб от уроците, които някога ти преподадох.
— Уроците чрез собствени преживявания се помнят най-ясно, Отче на Равновесието. А моите бяха доста красноречиви. Не желая стихията да ръководи съдбата ми. Имам тези- две ръце, с които да го правя съвсем успешно.
— Значи ще си затвориш очите, че с тази твоя чистка убиваш самата тъкан на кралството? Болести, безплодие… Щом тялото загине, няма какво да спасяваш. — повиши леко тон Орвион.
— По-добре малко и здрави, отколкото много и потънали в разложение — отвърна Вирон, а ледено-сините му очи проблеснаха. — Стихийността е рак, и аз ще я изрежа.
— И после? — попита Орвион с горчив смях. — Ще гледаш как хората ти умират тихо, чисти, без магия, без бъдеще?
— Ще наблюдава как оцеляват — гласът на Вирон бе равен, но в него звучеше желязо.
Сантирон удари с длан по подлакътника на трона.
— Достатъчно!
Но думите му не прекъснаха двамата.
— Вие двамата спорите като пияни капитани, докато корабът вече се пълни с вода — каза Ейриен тихо, но думите му се врязаха като нож. Той стоеше в полусянката, ръцете му скръстени зад гърба. — Не виждате ли, че тези процеси вече са в ход, независимо от вас? Пречистването тече. Ин`Велор подготвят своята валутна мрежа. А междувременно Тарелин гради около себе си нова религия. Скоро няма да има значение кой е прав — ще бъде важен само този, който остане жив и на власт.
Вирон го погледна с хладна неприязън.
— Ти говориш, сякаш не вземаш страна.
— Така е — отговори Ейриен спокойно. — Аз съм на страната на дълга. Да събирам сведения и да казвам истината. И истината е, че времето ви изтича.
В залата за пореден път се установи тишина, по-тежка и от смъртна обида. Огънят в камината пращеше, но сякаш не топлеше никого.
Кралят се изправи бавно.
— Тогава, господа, ще ми трябва решение, а не философски дуели. И то сега. Седнете!
Гласът на Сантирон беше спокоен, но носеше онази повелителност, която не търпи възражения.Орвион Лет`Саал зае място първи — лицето му изразяваше сдържана решимост. Вирон Скавре седна срещу него, погледът му пронизваше като зимен вятър. Ейриен Веритал се настани между тях, с очи, в които се четеше повече прозорливо наблюдение, отколкото пристрастие.— Ситуацията е ясна — започна кралят. — Имаме три на пръв поглед несвързани кризи: Тарелин и неговата сила, пречистването на населението и реформите на Ин`Велор. Ако действаме разединени, ще загубим всичко.— Тарелин е ключът — отвърна Орвион спокойно. — Не да бъде унищожен, а усмирен. Стихийната му същност е сурова, но ако се влее в Баланса, ще укрепи света ни, вместо да го разруши.
Вирон се наведе напред.
— Баланс? Същата стихия, която е убивала милиони през вековете? Трябва да пречистим света от нея, да оставим само читавите надеждни безстихийници. Това е единственият начин да оцелеем.
— А колко от тези „здрави“ вече измират от дребни болести? — намеси се Ейриен, гласът му равен, но думите остри. — Колко семейства няма да имат деца? Истината е, че пречистването руши основите на съществуването ни.
Кралят вдигна ръка, спирайки възраженията.
— Затова съм ви повикал. Искам обединение. Не на убежденията ви, а на силите, идеите и ползите. Трябва да изработим план, в който никой от нас да не печели всичко, но всички да печелим достатъчно, за да запазим кралството.
Орвион и Вирон се спогледаха — не с омраза, а с онзи уважителен хлад, който имат достойните противници. Ейриен записа мислено с въздушното си перо всяка дума, всеки нюанс, защото за него най-важна оставаше не победата на всяка цена от която и да е от страните, а да бъде казана и запазена цялата истина.
— Добре — рече Вирон, — ще работя с вас… но няма да отстъпя лесно.
— Никой от нас няма — отвърна Орвион.
Сантирон се усмихна леко.
— Точно това е начинът, по който ще оцелеем.
В мигa, в който четиримата се спогледаха в мълчаливо съгласие, подът под краката им потрепери. Първо леко, като от далечен гръм, а после — с рязкото, дълбоко разцепване на земята. От тавана се посипа прах, стените на подземната зала заскърцаха.
— Навън! — изръмжа Сантирон, вече на крака.
Изскочиха през тежките врати в двореца. Там ги посрещнаха викове, препускащи стражи, рушащи се кули и хаотично бягащи слуги. От хоризонта на изток се долавяше нисък, зловещ тътен, сякаш самата земя стенеше.
Орвион спря, затвори очи и бавно вдигна ръце, сякаш прегръщаше невидима сфера. Дъхът му се успокои, а лицето му се изопна в онова неподвижно изражение на пълна вътрешна концентрация. Стихиите му отговориха с шепот, който само той чуваше.
— Това идва отдалече… от полуострова на вулканите, дома на Ин`Велор — прошепна той. — Тарелин е… неспокоен. Не руши, не използва силата си, но гневът му е тежък. Мракът в него вълнува самите недра на земята. Светът ще се тресе, докато не намери покой.
Вирон, до този момент стиснал челюсти, пристъпи до Орвион и също затвори очи. Вслуша се. Усети бурния пулс на стихията и с насилие на волята — студена, непоколебима — започна да притъпява, да заглажда ръба на разрушителността. Да я усмирява. Потта блесна на челото му, но той продължаваше да стои изправен и непоклатим.
— Интересно… — прошепна Ейриен, наблюдавайки напрегнатите им лица. Наведе се леко към краля. Изражението му бе на лисица, притаила се зад някой храст в гората. — Подобно умение е безценно.
Сантирон не отмести поглед от далечината. Стоеше невъзмутим сред трусовете, като скала в бурно море.
— Всеки Скавре би се пожертвал с готовност за кралството си — отвърна тихо кралят.
—Затова и родът Ви е тъй уважаван и обичан от народа, Ваше Величество. Имате думата ми, че докато е тъй, Ледената канцелария ще бъде на Вашите услуги. Защото Ваша е страната на справедливостта. — продължи убедително Ейриен
— Твърде категорични думи за член на тайната ми полиция. Или може би е преднамерено?— поинтересува се Сантирон
— Просто искрено, Ваше Величество. — отвърна Ейриен без да влага повече емоции от необходимото.
— Оценявам го, бъди сигурен. — кимна в знак на съгласие кралят. — Но ако Провидението реши преждевременно да лиши Еквалис от своя монарх… Ледената канцелария би трябвало да помни, че Вирон ще е най-подходящият да поеме овакантения пост.
Погледът на двамата остана прикован в хоризонта, а последвалите думи на канцелариста се разтвориха в грохота на далечната стихия:
— Уви, кой ли знае в действителност какво му готви съдбата…
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Мария Митева Todos los derechos reservados