Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 23

— Старша наставница… Колко ли въобще струва тая празна титла? И титла ли е изобщо? Знаете ли, Ваше Равновесие, щастлива съм че никога не съм имала наставници по огнена майа. Най-добрият учител винаги е бил самият живот. И уроците, които на мен ми даде, бяха действително безценни. — заговори Кателана, насочвайки все по-уверено миниатюрния небесен огън към Орвион.

Цялото ѝ същество лъхаше на увереност, на всевластие. На право, стоящо над другите. Превъзходство като личност, като стихийница, като лидер.

— Лейди Ин`Велор… Или би ти харесало повече да те наричам Сърцевезнице? Нима не е това лелеяната от теб цел, дете на огъня? Не си прави труда да измисляш остроумни, но и пренебрежително-злостни  коментари относно пригодността ми да изпълнявам тази роля. На мен-самия ми е пределно ясно, че времето ми изтича. За съжаление, не само моето. Целият ни свят се сгромолясва, Кателана. Няма да остане камък върху камък ако продължим да се самоунищожаваме тъй дивашки. Не вярвам да искаш да властваш върху пепелища. Нищо, че фениксът се възражда именно от тях. Кажи ми, ти-самата смяташ ли се за готова да възродиш цивилизацията от пепелта ѝ? Или по-скоро би предпочела да бъдеш начело на досегашните порядки? — репликира Орвион. Не личеше да е притеснен или уплашен. И дума не можеше да става да отстъпи пред мълнията на Кателана.

— Мислите, че можете да продължавате да ме разигравате ли, отче на Равновесието? Аз пък далеч не съм на същото мнение. Още тук и сега ще се реши бъдещето. Ин`Велор ще вземем полагащото ни се. А вие, принадлежащите на стария свят, ще си отидете, оставайки в летописите ни като мъдро проправилите път за новото.

Орвион не отговори веднага. Затвори очи, вдъхна дълбоко и разпери ръцете си встрани, като с това даде на Кателана да разбере, че е готов за каквото и да е подготвила за него.

Залата, в която стояха, беше сърцевината на кралската крепост – лично светилище на елементите, където стените бяха изваяни от гладък камък, прорязан с издялкани светлинни канали, по които течаха енергиите на водата, огъня, въздуха и земята. Високите сводове на тавана оформяха подобие на купол, в който блещукаха магически огньове – сини и оранжеви, като че ли затворени в невидими клетки, трептяха и танцуваха в ритъма на невидимия вятър.

Под краката им подът бе от полирани мраморни плочи, с издълбани символи на първичните стихии. Лъчите на вечерното слънце проникваха през високи витражи, като играеха по повърхността на камъка и отразяваха топли и студени отблясъци, които сякаш се движеха сами.

Стените на помещението бяха подсилени с колони, увити от магически снопове от искри и течащи потоци вода в прозрачни улеи. Огнените сфери на свещници трепкаха, синхронизирайки ритъма си с този на сърцата на двамата, а въздушните вихри се плъзгаха безшумно над пода, създавайки усещане за леко, почти нереално напрежение във въздуха.

По ъглите  се забелязваха контейнери със земни минерали и кристали, които улавяха вибрациите на силите им, докато мънички капки роса, изпръскани от водните потоци, блестяха като бисерни звезди върху мрамора.

От всички свои страни, отгоре и отдолу, залата сякаш бе живо същество и то дишаше – леко трептящо от мощта на стихията, готово да отрази всяка емоция, всяка заплаха, всяко движение. В този момент тя бе едновременно храм и арена: кътче, в което могъществото се срещаше с амбицията, и където дуелът между огъня и мъдростта щеше да започне всеки момент.

Кателана стоеше насред тази атмосфера като пламтяща буря, която се опитва да овладее всичко около себе си, а Орвион – спокоен и непоколебим, беше като земен стълб, който поглъща всички урагани и ги превръща във феерия от безобидни цветове и форми.

Сърцевезникът се озари от смирена благост, когато отвори очите си и свали ръцете си надолу. Сякаш бе достигнал до върховно духовно прозрение и гореше от нетърпение да го сподели с ученичката си:

— „Старият свят…“ — започна той, а гласът му бе нисък, мек. Ала в него се чуваше далечен тътен, като ехо от разпукваща се планина. — Ти си твърде млада, за да разбереш, Кателана, че няма старо и ново. Има само кръговрат. Ден и нощ. Разцвет и увяхване. Огън и пепел.Ти искаш да бъдеш само пламък, забравяйки, че всеки пламък ражда сянка.

Мълнията в ръцете ѝ просъска, наелектризирайки въздуха. И все пак в очите ѝ нямаше колебание.

— Сянката е за слабите, учителю. Аз съм светлина. Аз съм тази, която ще изгаря и ще сияе. Няма да позволя да бъда ничия сянка — нито на Иренвейл, нито твоя. Ако пътят към върха минава през пепелища, ще мина през тях. И ще възкръсна като феникс, дори от собствените си останки.

— Красиви думи, но жестоки, — отвърна той. Очите му- индигово и кехлибарено, светеха с меко сияние, в което се четеше не умора, а дълбоко огорчение от неизбежното. — Вярата ти е силна, ала е обречена. Ако станеш хармониарх без вътрешна хармония, ти няма да водиш света, а ще го погубиш.

Кателана пристъпи напред. С всяко нейно движение огнените сфери по стените избухваха по-силно, сякаш тръпнеха заедно с нея. Пламъци се извисяваха по колоните, искри се сипеха върху мрамора.

— Ти ме наричаш дете, ала аз ще бъда създател на бъдеще. Огънят ми ще е единственият закон. Моето име ще бъде в устата на поколения. А твоето… ще избледнее като прах в разпаднали се пергаменти.

— Ако цената на твоето безсмъртие е гибелта на всички ни, тогава ти не си наследница на огъня, Кателана… а просто негова жертва.

Думите на Орвион бяха като камък, хвърлен в бушуващо море. Кателана изкрещя, и мълнията в ръката ѝ се изстреля — ослепителен лъч, раздиращ въздуха. Подът се разтресе, колоните запламтяха, а целият купол сякаш се срина от звука.

И тогава Сърцевезникът вдигна високо ръце. Земята под краката му се надигна, въздухът завихри, водата от каналите по стените изригна в тънки струи. Четирите стихии се вплетоха около него, не като оръжие, а като щит, като дъх на самото Равновесие.

— Ела, дете на огъня, — прошепна той, а гласът му бе като тътен на буря, но и като шепот на сън. — Нека съдбата реши кой ще остане: пламъкът, който иска да изгаря всичко… или балансът, който сътворява.

Огънят на Кателана изригна напред, златен и алчeн, а срещу него се изправи сиянието на четирите елемента, вплетени в една единствена вълна. Сблъсъкът им не бе просто магия — той бе съдба, удар между бъдеще и минало, между емоция и знание, между  импулс и разум.

Стълкновение на две епохи. Пламтящата спирала, която се устреми нагоре, за да подпали самия купол срещна каменните дъги, които задържаха пламъците като огромни устои на катедрала.

Въздухът се завихри в ураган, плочите и камъните в зида застенаха като живи, а водата от каналите се издигна в прозрачни стълбове, които пречупваха светлината и превръщаха цялата зала в ослепителна призма.

Мраморът под краката им се разцепи, прорязан от линии светлина — сякаш самата зала се разтваряше и не можеше да побере повече напрежение. Витражите зад гърбовете им изпищяха, строшени  от горещината и вихъра, а върху цветните им стъкла се разляха образи, които никой не бе рисувал: феникс от огън, изправен срещу древен елен под магическо дърво със сияйна корона.

— Виждаш ли? — извика Кателана, косата ѝ се виеше в пламъци около лицето. — Самата зала признава властта ми! Пламъкът е жив, иска мен!

— Не, дете… — гласът на Орвион бе едва доловим сред грохота, ала в него имаше неоспорима тежест. — Залата не признава теб. Тя предупреждава. Тя показва какво ще стане, ако пламъкът погълне корените на света. Красота… и гибел.

Каменните устои около него се разтрепериха, но не се срутиха. Водните стълбове бликнаха напред и уловиха пламъците, превръщайки ги в пара. От парата се родиха сенки — очертания на хора, на народи, които протягаха ръце към двамата. Едни — към нея, заслепени от огъня; други — към него, търсещи опора.

— Те те зоват, Кателана! — извика Орвион, гласът му вече бе като гръм. — Не като завоевател, а като водач. Но ако вървиш по пътя, който сега си избрала, ще погубиш и себе си и тях.

Очите ѝ пламтяха. Лицето ѝ бе красиво като изваян мрамор, но изкривено от гротеската на жестокостта ѝ.

— Аз…ще…устоя!

Изкрещявайки тези думи тя събра цялата си сила и я изстреля напред. Огнената ѝ мълния бе толкова мощна, че времето сякаш застина.

Орвион отговори не с атака, а със събиране на всичко около себе си. Земята, въздухът, водата и  огънят се вляха в него, сякаш той бе не човек, а самата ос на света.

Сблъсъкът бе апокалиптичен. Стъклата се разлетяха на хиляди късове, които застинаха във въздуха като звезди в нощно небе. Каменните основи се разлюляха ужасяващо силно. Огънят и водата избухнаха в пара, въздухът зави като буря, а земята се отвори на цепнатини, от които изригна сияние.

Залата не рухна. Напротив — сякаш се преобрази. От хаоса се роди нова форма: куполът заблестя със светлината на четирите стихии, вплетени в хармония. Ала в този миг Кателана изкрещя — не от болка, а от ярост, че пламъкът ѝ бе спрян.

— Можеш да бъдеш каквото си пожелаеш. Която си пожелаеш. Но не така, Кателана! Грешиш за пореден път!

Той въздъхна — тежко, сякаш самото време въздъхна заедно с него.

— Не искам да съм ти враг, дъще. Гледах те как растеш. Видях болката ти, гнева ти… и жаждата да докажеш, че си повече от бледото подобие на баща си. Но ти искаш да превърнеш този свят в бойно поле, за да запълниш празнотата на собствената си бездна.

За миг пламъкът в очите ѝ трепна, сякаш докоснат от нещо твърде близко до истината. Но тя веднага го прикри с нова струя огън, хвърлена към него.

— Достатъчно! — извика тя. — Аз не съм ничие отражение! Аз съм пожарът, който ще изгори лъжливата ви хармония.

— Наистина ли държиш да продължиш точно по този път, искрородна? — запита Орвион в последен опит да пробуди разума на Кателана.

— И още как! — извика му тя, насочвайки срещу него гибелен сноп от първично електричество.

Хармониархът обаче не направи нищо, с което да противодейства на атаката. Вместо това скръсти ръце зад гърба си и вдигна високо и гордо глава.

Светкавицата ѝ угасна внезапно. Орвион отвори длани и около него се разля вълна от тъмна, беззвучна сила — като пустотата между световете. Стихиите в залата се свиха, мълниите замряха, въздухът застина. Дори огънят, който гореше в самата същност на Кателана, потръпна и изчезна като загасена свещ.

Тя извика, но гласът ѝ бе погълнат. Пространството се разтвори под нея, като пропаст от сенки и светлина и я изтръгна от мястото, на което стоеше запращайки я в неизвестна посока. После всичко наоколо потъна в непрогледен мрак.

Когато се събуди, усети тялото си тежко като олово, а кожата си да лепне от топла влага. Над нея се извисяваха грамадни дървета с корони, скриващи небето. От листата капеше странно миришеща вода, а земята под краката ѝ бе мека, покрита със слоеве мъх и непознати цветя. Въздухът бе тежък и плътен — всяко вдишване приличаше на глътка от дълбока река. Чуваха се писъци на невидими същества, а далечен тътен подсказваше, че реките и бурите тук не се подчиняваха на ничия воля.

Над нея внезапно просветна сфера от кристали, висяща неподвижно във въздуха. Вътре се появи лицето на Орвион. Косата му бе разпиляна, а очите му — по-уморени от всякога, но гласът му бе спокоен, дори милостив.

— Кателана Ин`Велор… — каза той. — Виждам, че още дишаш. Това е добре. Ще ти кажа само едно : има начин да докажеш, че наистина си достойна за титлата, която блянуваш. Не с интриги. Не с пламъци, които изгарят всичко около себе си.

Сферата примига и в нея се показа  релефна, триизмерна карта.  На нея бе изобразено безкрайно море, сред което лежаха пръснати множество самотни островчета.  И от него изникваше огромна маса земя, заобиколена от щормовете на внушителната морска шир.

— Добре дошла в континента на водата! — продума равно, без емоция  Орвион. — Ти си в царството на Първата. Онази, която помни началото. Оцелееш ли тук, докажеш ли себе си пред нея… тогава самата ти ще бъдеш отговорът на въпроса кой е достоен за Равновесието.

Лицето му за миг омекна.

— Но ако не успееш… този свят ще си отдъхне без твоя пожар.

Сферата се стопи в нищото, оставяйки Кателана сама, сред непознатата, враждебна джунгла, където всяко листо шептеше за древни тайни, а всяка капка вода криеше изпитание…