Ес` Таре́л: Сърцето на стихиите- част 26

“Водният континент… Що за идиотска задача! Да накажеш огън с вода… Истинско кощунство! Светотатство! За какъв се мисли оня изкуфял маразматик? Веднъж да се измъкна, ще му дам да разбере! Може и да ме е надвил веднъж, но победата ще бъде моя! Наша, всъщност. Защото и Тарелин е мой. Нека само изляза…”

Лепкавата атмосфера се впиваше в кожата ѝ като отровни, мъртвешки миазми, а шумът на невидими насекоми, птичи писъци и далечен животински рев пронизваха слуха ѝ . Лиани и дърветата се преплитаха в непрогледна зелена стена, а всяка стъпка в калта беше като борба със самата стихия. Кателана отметна назад мокрите си кичури и стисна зъби.

— Колко… колко низко е това… — изсъска тя сама на себе си. — Хармониархът си въобразява, че с едно изхвърляне в прокълната гора ще ме пречупи? Точно мен? Аз, която съм виждала повече пепелища, отколкото дим е вдишал и някога ще поеме в дробовете си той ? Никой не може да ме смачка. Никой! Ще се върна. И когато го сторя, ще стоя по-високо от всякога. Ще бъда повече от Иренвейл, повече от него. Ще бъда единствена по рода си Сърцевезница…

Гласът ѝ заглъхна, удавен в наситената влага. Всяка крачка я забавяше все повече, а в гърдите ѝ, където обикновено бушуваше сигурността на огъня, се настаняваше странно чувство. На омаломощаващо изтощение.

— Но… защо? — прошепна тя, опирайки се на ствол, покрит с мъх. — Защо всъщност съм тук? Защо би ме изпратил… ако наистина искаше да ме унищожи, защо не го направи там, веднага, с онази антистихийност? Щеше да е по-лесно. По-бързо. По-достойно.

Кателана затвори очи за миг, чувайки как капките се стичат от листата и се смесват със солената пот, обляла тялото ѝ.

— Мрази ли ме? — промълви тя, но в гласа ѝ вече се прокрадваше несигурност. — Или… не. Не е омраза. Орвион никога не е бил от онези, които просто мразят. Той винаги… винаги е гледал отвъд. Към нещо по-мащабно.

Тя вдигна трепереща ръка, издрана и покрита с мръсотия и се загледа в дланта си, сякаш търсеше отговор в пламъка, който в момента отказваше да откликне на повелята ѝ.

— Тогава… защо ме изпрати? Може би… може би вярва, че има нещо тук за мен? Че трябва да го намеря сама? Или че ако оцелея, ще съм повече от това, което съм сега…

Гласът ѝ замлъкна отново, но в очите ѝ вече не гореше само гняв. Там, където свършваше властта на умората, се появи нещо друго. Немощна все още, почти невидима искра на съмнение. И на надежда.

Вечерта сякаш се спусна отведнъж над джунглата. Сенките на дърветата се преплитаха, превръщайки гъстата зеленина в тъмна, пълна с тайнствени символи, плетеница. Кателана едва влачеше краката си по калния склон, когато пред очите ѝ проблесна нещо необичайно. Мигащо сияние.

Между корените на гигантско дърво извираше поток. Водата му не беше обикновена — вместо отражение на небето, тя светеше отвътре със сребристо-синя светлина. Потокът сякаш шепнеше. Не с думи, а с усещания — на покой, облекчение, но и изпитание.

Кателана падна на колене до извора. Ръцете ѝ се тресяха, когато ги приближаваше към водата. Очакваше да е студена, но тя беше топла като че предлагаше любяща прегръдка на странницата. И в този миг, искрородната чу съвсем ясно, дълбоко в съзнанието си не своя глас, а чужд:

 „Огънят и водата не са врагове. Те са различни пътища към едно и също сърце. Сърцето на всички стихии. Последвай своя път… и ще разбереш защо си тук.“

Тя отдръпна ръката си като попарена. Огънът в нея реагира бурно, избухна с миниатюрна искра в шепата ѝ, но вместо да угасне от влагата — тя засия още по-ярко. Пламък и капка се сляха в едно.

 —  Глупости… — изсумтя Кателана, но гласът ѝ беше несигурен. — Това са халюцинации от умора. Но над мен лудостта никога не ще има власт…

И все пак, когато легна до извора, очите ѝ не можаха да се откъснат от светлината му. Сякаш самата гора я наблюдаваше, изчакваше, изпитваше.

Първите нощи в джунглата Кателана преживя с упорита решителност, но и с нарастваща ярост. Всичко в тази земя ѝ се струваше като подигравка — влажността, мъглата, насекомите, непроходимата зеленина, която дори нейният огън трудно пробиваше. Тя крачеше напред, ядосана, че е принудена да „оцелява като животно“.

От изящните ѝ дрехи бяха останали жалки мърляви късове, които тя овързваше около бедрата и кръста си, за да не пречат на и без това скованите ѝ от мускулно напрежение крайници. Косата, преди блестяща като катран, сега бе изгубила прелестта си, сплъстена, чорлава, пристегната с парче лиана. В редките случаи, когато навеждайки се да пие изворна вода, виждаше отражението си ѝ призляваше. Затова и предпочиташе да затваря очи, за да не вижда в какво чудовище се беше превърнала.

Ловуваше с огън, пърлеше дивеча с пламък и се нахвърляше като див звяр върху храната. Плачеше ѝ се, че е паднала до там, че да съществува като окаяна дрипла в един враждебен свят.

Но обещанието пред себе си ѝ даваше сили да продължава. Яростта, вече не тъй самоунищожителна както в началото, осветяваше пътя ѝ. Тя бе уверена, че именно жаждата за възмездие заради преживяното унижение огрява мрачните ѝ нощи. Затова и не се поддаваше на отчаянието.

Поредна нощ, без бегла представа къде всъщност се намира и съществува ли въобще възможност да се измъкне от този жив капан, се бе спуснала над лейди Ин`Велор. Тя се бе разположила край собственоръчно запаления огън и мислите ѝ полетяха към съкровения ѝ огън. Нейната слабост, мощ и желание. Може би съдба? А може би любов?

Топли пулсации се спуснаха към слабините ѝ и тя изстена, представяйки си че той е тук и я желае също толкова силно, колкото и тя-него. Въздишките ѝ огласиха полунощната тишина и, отразени в околните дървета, се върнаха в ушите ѝ, за да я разтърсят в мощна конвулсия.

И тогава, внезапно, гората оживя. От сенките изплуваха фигури — дребни и слабовати човеци с боядисани лица, препаски от кора и пера, копия и мрежи, изплетени от влакна. Очите им проблясваха на светлината на факлите. Те я обградиха като глутница, мълчаливо, но с ясното намерение да я пленят.

Кателана се изправи за секунда и зае отбранителна позиция. Не ѝ бе необходим повече от миг, за да разбере че обкръжилите я бяха диваци. И че им е все едно дали ще я хванат жива или мъртва. 

— Плячка, а? За такава ли ме смятате? — изсмя се Кателана, а огънят в очите ѝ затанцува. — Голяма грешка. Но те са за това— за да получаваме безценни житейски уроци. Време е да ви преподам един такъв.

Един от воините метна мрежа, но още преди тя да докосне раменете ѝ, огънят избухна. Пламъците изгориха въжетата във въздуха. Друг нападна с копие — металният му връх се разтопи на сантиметри от кожата ѝ. Трети се опита да я удари с боздуган, но Кателана вдигна ръка и целият въздух се нажежи, оръжието пламна, а воинът го изхвърли, изпищявайки.

В следващия момент джунглата се озари от нейния гняв — огнени змии се стрелнаха по земята, изгаряйки тревата, пламъци обвиха корените на дърветата.

Кателана стоеше в центъра, висока и непоклатима, с коси, блестящи като разпуснато сияние от пламъци. Тя беше огънят. Тя беше смъртта и живота, изпепелената земя и новото начало.

Племето отстъпи. После, един по един, коленичиха със сведени глави. Мъжете блъскаха с длани по гърдите си, жените шепнеха молитви, децата я гледаха със страх и благоговение.

Вождът пристъпи напред — старец със сребристи коси, украсени с миди. Коленичи пред нея и докосна челото си до калната земя.

— А-у-г-х-н-е-н  ма-и-е… — продума той с дрезгав глас, опитвайки се да оформи устата си така, че да изрече чуждите думи правилно, но му се получи доста нескопосано . — Дау-гх на пла-м-м-ъ-к  в-в-ъв пл-л-ът. Бла-га-сла-ве-на!

Кателана се усмихна с хладна надменност.

— Х-м-м… Явно не сте чак такива варвари, за каквито ви сметнах в началото. Е, хубаво е когато най-сетне признаят превъзходството ти.

Докато племето все още коленичеше пред нея, изведнъж в сенките на дърветата проблесна метал. Стъпките отекнаха тежко по калната земя и от мрака излезе воин — не като останалите, голи и боядисани. Той беше облечен в доспехи, съшити от странна сплав — метални люспи, които отразяваха светлината на огъня като водна повърхност. По раменете и нагръдника му бяха изковани символи на вълни и спирали.

Кателана присви очи. Беше виждала подобна украса. Да, в залите на Л`Ернатис, по древните гоблени и ризници, пазени като реликви. Но тук, на края на света?

— Това… — прошепна тя, — е невъзможно.

Воинът свали шлема си. Лицето му бе сурово, със смугла кожа и тъмни очи, но в погледа му имаше нещо смразяващо познато — сякаш отразяваше морската дълбина. Кателана вече бе срещала този поглед другаде. У водните майе у дома си.

Той заговори на езика на племето. Думите му бяха твърди, отсечени, но придружени с жестове, които показваха и сила и власт. Старецът-вожд бързо се смири и се отдръпна настрани, като остана на уважително разстояние от тях.

Воинът извърна поглед към Кателана и този път речта му прозвуча като гръм — груб, но ясен език, който тя разбираше:

— Огнената чужденка. Нарекоха те майа. Но ти си повече. Твърде много за нашия свят и твърде… опасна.

Кателана се изправи с гордо изправен гръб, пламъците около нея затрептяха.

— Кой си ти, че ще ме съдиш? — отвърна тя с ледена усмивка. — Поредният плъх в метални доспехи, опитващ се да изглежда като крал?

Воинът не помръдна.

— Моето име е Айелен Найадис. Трето ниво охрана на каскадата. Ти си чужденка. И си навлязла в забранена зона. 

Като че самата джунгла притихна след тези думи. Огънят около Кателана за миг угасна, сякаш и той се бе заслушал.

Кателана присви очи.
— Забранена? Нима е възможно една гора да принадлежи на някого, че да е недостъпна? Ами диваците? За тях не е ли забранена?

— Джунглата е границата. — Воинът пристъпи напред, и тя вече виждаше гравирания по нагръдника му знак – три концентрични вълни, сливащи се в спирала. — Отвъд започват нашите владения. Където реките не просто текат, а задвижват света.

Той протегна ръка, сякаш за да я подкани:
— Ти ще дойдеш  с мен. Централата ще реши дали си враг или гост.

Кателана запламтя още по-силно, косите ѝ лумнаха като живи нишки от огън.
— Ако пък аз реша, че не искам?

Воинът не отстъпи, не вдигна оръжие, само кимна към хоризонта. Гората сякаш се разстъпи по команда и разкри спираща дъха гледка.

Далеч, над последната дървесна корона, личаха  извисяващи се структури – кули и акведукти, блещукащи с хиляди водни потоци. Водопади, впрегнати в огромни механични колела, завъртаха цели комплекси от подобни на тях елементи. От тях  се разнасяше светлина като от мълнии, събрани в кристали.

— Тогава ще загинеш тук. Без да знаеш къде всъщност си попаднала. Ще бъдеш пометена от волята на реката. Както много други преди теб.

Тя застина за миг. В очите ѝ се четеше борба – между гордостта на наследницата на Ин`Велор и любопитството на изгнаницата, попаднала в сърцето на свят, където водата е и господар, но и създател.

Тя кимна, но преди да тръгне по петите на “водача” си, хвърли един бегъл поглед назад, към доскорошния си див “ дом”. Би трябвало да е щастлива, че бива избавена от него, но в душата ѝ облекчението бързо се смени с тревога пред опасната неизвестност.

Водният воин поведе Кателана по пътеката, която скоро се разшири в каменен път, облицован със сини кристали. Тътенът от контролирано изпусканите води на каскадите се усилваше с всяка крачка, докато пред тях не се разкри внушителна гледка — Централата.

Това не бе крепост, нито дворец, нито храм. Това бе чудо от закален метал, стъкло и вода. Високи кули от бял камък и сплав се издигаха като стебла на гигантски тръстики, между тях бяха преплетени  безброй водопроводи, а по вътрешните им канали бушуваха ярки потоци. Зъбчати колела, големи колкото градски площади, се въртяха под напора на водопади, а искри от светкавици танцуваха в кристални сфери, закрепени по фасадите. Въздухът пулсираше от сурова енергия, каквато Кателана не бе усещала никога досега.

Тя бе въведена в зала, която не приличаше на нищо познато. Вместо тронове или олтари, вътрешността бе изградена от високи стени от гладък, странно лъскав материал, в който се отразяваше собственият ѝ пламък. Въздухът бръмчеше, сякаш невидими пчели жужаха в стотици кошери. По стените, хиляди светещи камъни в различни форми мигаха.

В средата на залата, върху платформа от еднообразно продупчен метал стоеше жена. С тъмноруса коса, която падаше на свободни вълни, със сини като самата стихия очи. Но това, което шокира Кателана, не бе лицето ѝ. А начинът, по който изглеждаше.

Дрехите ѝ бяха меко казано странни. Рязко изрязани и прилепнали, съшити сякаш от индигово син пергамент, но меки на вид, по тялото ѝ стояха като излята броня.  Ръкавите бяха дълги, но очертаващи ръцете ѝ. “Робата” бе с дължина малко под коляното. Краката ѝ бяха издигнати на тънки, смехотворно високи подметки, под които блестяха като наточени ножове, остри шипове. За Кателана това бе шокиращо облекло — нито жреческа туника, нито воински доспех, нито царствена премяна. Просто… нещо лишено от всякаква стихия.

Но най-смущаващо беше поведението ѝ. Жената говореше, сякаш на самата себе си — гласът ѝ ту рязък, ту мек, думите ѝ сякаш летяха в празното пространство. С едната си ръка подръпваше малка обица, закачена за ухото ѝ и влизаща вътре в него, която проблясваше. С другата сочеше към правоъгълни прозорци от светлина, които се носеха из въздуха около нея. В тях се сменяха движещи се картини — градове, хора, водопади, числа и символи.

Кателана замръзна. Стори ѝ се, че жената владее някакво безумно заклинание, чрез което съзерцава и управлява целия свят едновременно.

— …не ме интересуват извиненията, — каза тя  с отсечен тон, сякаш към невидим събеседник. — Водохранилището трябваше да е готово преди два цикъла. Ако още веднъж ми говорите за „непредвидени течения“, ще ви потопя аз самата.

Тя махна с ръка към един от светещите прозорци и образът се смени с карта, по която пулсираха сини линии. В лазурните ѝ очи проблесна хладна ярост — сякаш стихията се бе превърнала в палач.

Кателана застина. Никой не я бе забелязал. Никой не я бе приветствал. Тя, наследницата на Ин’Велор, господарката на огъня, се чувстваше като натрапник в свят, който не признаваше никаква йерархия освен тази на знанието и реда.

Жената натисна обицата  в ухото си с едно сухо движение и очите ѝ — сапфирени, студени, безкрайни — се впиха в Кателана.

— Два процента загуби по основния канал. Турбините на Каскадата работят под номиналния дебит. Балансът на налягането в третия шлюз е нестабилен. И въпреки всичко, ми говориш за отсрочка? Предвид факта, че ремонтът трябваше да е приключил по план преди месец? Искаш ли да дойда и да отнеса жалката ти консултантска фирма с едно движение на кутрето си? Не? Ами тогава искам пълна мобилизация на резервите и възстановяване на депата до утре сутрин. Ако ли не— считай се за храна на горските!

Гласът ѝ бе като шум на подземна река: тих, но неумолим. Тя се изправи, стройна и хладна като изсечен от вода монумент. Вълнистата ѝ тъмно руса коса падна по раменете, а одеждите ѝ, поръбени със сребърни кантове отразиха светлината на движещите се правоъгълници. За Кателана те изглеждаха като божествена униформа, създадена специално за това чудно същество пред нея.