В

Вървях с ръце в джобовете през един квартален парк и размишлявах. Топлият есенен ден бавно си отиваше, а лекият повей на вятъра довяваше със себе си уханието на пристигаща нощ. Последните слънчеви лъчи едвам озаряваха дърветата, храстите и пейките, чиито сенки все повече и повече се удължаваха по пътеката, затрупана от хиляди листа. Навсякъде цареше хармония и идеал. Колко мъчително и същевременно колко красиво беше да гледаш как листата падаха с леки въртеливи движения на меката земя, как дърветата постепенно оставаха съвсем голи с готовност пак да се облекат в новата си премяна след дълго, дълго време и как хилядите минзухари и хризантеми почти се сливаха с цвета на обрулените листа. Природата сякаш си отиваше, готвеше се за един дълъг, мъчителен сън чак до самата пролет, когато отново щеше да възкръсне и да възвърне красотата си. Небето се усмихваше уморено. Уморено се усмихваха и случайните минувачи, които подминавах.

  Вървях и си мислех за теб. Или по-скоро за човека, в който се влюбих дълбоко, точно когато природата се съживяваше. А сега, когато умираше, трябваше да свикна с мисълта, че никога няма да мога да те имам. Спомних си за пролетта, за цветята, за новораззеленилите се дървета, за усмихнатото слънце на необятното синьо небе. Спомних си какво изпитах, когато ти подаде ръка, за да се запознаем, а аз я поех, силно възхитена и развълнувана, че това се случва. Спомних си какво стана в този момент с моето сърце – то прокара невидима пътека до твоето, извървя я и силно и ясно му каза: “Обичам те!”. И от този момент нататък не спря да го прави. А защо ли? Отговорът е много прост – то намери в теб разбиране, обич и доверие. Стигаше му да знае, че си близо до него, за да живее. Любовта ми беше силна и дълбока, сливаше се с красивата пролетна природа, току-що съживила се и разцъфтяла. Душата ми грееше по-силно и от слънцето, очите ми светеха по-ярко от звездите, усмивката ми бе по-истинска от всичко! Изведнъж светът край мен се промени. Чак сега намерих сили да се запитам… какво беше направил ти с мен? Как си постигнал това да бъда щастлива във всеки един миг, когато си бил наблизо? Как си карал сърцето ми да бие като лудо всеки път, когато си ме гледал? Бях изумена, никой друг не го беше правил така, както го направи ти! Вървях по затрупаната пътека и си спомнях. Спомнях си гласът ти, лицето ти, жестовете ти!… Докъде бях стигнала само. Всичко в теб ми харесваше – външността и характера. Ти беше добър, честен, хубав човек и най-важното – беше истински! И именно това ме караше да бъда сигурна в чувствата си. Твоята реалност, твоят свят. Знаех, че те има и че не си толкова далеч от мен. Можех да те видя по всяко време, стига само да го пожелаех. Усещането беше невероятно. Усещането беше от онези малки тръпки, които значеха много в живота на човека. Ти вървеше през всяко кътче на сърцето ми и оставяше дълбоки следи, които, повярвай ми, все още си личаха. Гласът ти продължаваше да кънти някъде там, в подсъзнанието на моята истинска и влюбена същност. Пред погледа ми не спираше да плува усмихнатото ти лице. Какво ставаше с мен? Приятелките ми дори не те харесваха!

*  *  *

Измина едно цяло лято, което може би беше едно от най-хубавите ми досега, разбира се, като изключим малкото неприятни моменти. Нямаше ден, в който да не мисля за теб и изобщо за всичко, което двамата бяхме преживели заедно. Нямаше ден, в който да не чакам с трепет да се обадиш, да пишеш или поне да науча, че си се сетил за мен. Нямаше ден, в който да не исках да те видя застанал срещу мен, все така усмихнат и очарователен. Жаркото слънце ми напомняше за теб,  а с лекия топъл вятър се носеше приятният мирис на любовта. Цялата природа се сливаше с моето щастие – червените градински рози, дърветата с огромните си зелени корони и красивите пеещи птици по тях… Погледът ми не спираше да се рее там някъде, на едно специално място, където никой не можеше да го види и където съществуваше единствено и само ти – в един мой свят, изграден на основите на огромната обич, която изпитвах към теб вече месеци наред. Светът съществуваше, защото красивият спомен за теб го крепеше и му помагаше все повече и повече да разцъфтява. Сигурна бях, че той никога нямаше да се разруши, защото просто си заслужаваше човек да те обича! Чак сега, когато вървях през прошарения парк, осъзнах колко голяма може да бъде възвишената сила на любовта. Колко истински неща показва тя на хората, как става виновница за безумната радост, която те изпитват. Спомних си как постепенно ме обземаше желание да научиш как се бях променила – или по-скоро, как ти ме беше променил. Защото ти наистина беше направил много за мен и аз го оцених. Оценявах го и сега. И бях сигурна, че никога няма да спра да го оценявам. Именно защото ти ме накара да се почувствам истински щастлива, а, повярвай ми, това за мен значеше много!

  Последните дни от жаркото лято бавно си отиваха. Пламъкът, с който горяха зелените листа на дърветата, все още палеше у мен хиляди незнайни чувства. Кървавочервеното залязващо слънце все така продължаваше да ми напомня за теб и за нашия свят. Тихият топъл нощен въздух ухаеше толкова приятно, а песента на хилядите щурци по зелените поляни беше опияняваща. Стоях по градските пейки и размишлявах как би реагирал, ако ти кажех каква огромна обич се бе породила в сърцето ми! Стоях и с копнеж, и хиляди мечти желаех всеки момент да се появиш иззад ъгъла, да дойдеш при мен и да си поговорим за това как сме и какво правим. Боже, колко малки бяха мечтите ми! Да, малки бяха, но наистина значеха много за едно влюбено момиче. Спомних си колко силно исках да си до мен в отделните моменти, когато съм се наслаждавала на нещо. Как само съм искала да споделя с теб тези така красиви мигове. Мечтаех да ме прегърнеш под тихия пролетен дъжд, мечтаех двамата да тичаме по зелените поляни, искрено щастливи, а ти да ме отрупваш с хиляди и хиляди цветя. Мечтаех да те притисна силно до себе си, така, че даже и душите ни да се слеят в едно. Изгаряше ме отвътре, а когато беше близо до мен едвам-едвам се сдържах да не ти изкрещя, че страшно много те обичам. Чрез всичките тези мечти съществувах. Те ми даваха сила, надежа и вяра, че един ден наистина ще мога да ти кажа. Мечтаех без да се спирам. Желаех само да се намери някой, който да отвърне на чувствата ми и исках този някой да си ти! Исках да видя какво е, да усетя тръпката на това, любовта ти да бъде споделена, да почувствам усещането, за което всичките ми приятелки говореха с истински копнеж. Много ли исках?!…

Това беше въпросът, който ме мъчеше и сега – в топлия, отиващ си есенен ден. Огледах се около себе си – колко влюбени двойки, колко… Листата капеха по главата ми, небето беше обляно от кървавочервените лъчи на залязващото слънце. Всичко това ми напомни за пристигащата есен, за умиращата природа и за отиващата си любов…

  Вятърът тъжно брулеше златните корони на дърветата, все едно беше загубил някъде по пътя силата и мощта си. Беше свел глава, а сърцето му се късаше от една силна и изгаряща болка. Затворих очи и я почувствах. Под дебелите ми обукви шумоляха хилядите листа, загубили само за миг блясъка и красотата си. Още малко и слънцето щеше да си отиде, тъжно угаснало зад стените на преградата, която издигаше тъгата между нас. Защото аз ти казах, направих го, в един дъждовен есенен ден и тогава всички мои мечти чисто и просто бяха убити. Точно за няколко съдбовни минути любовта, обичта и силната надежда, които таях в себе си, си отидоха. Усмивката ми замря, или по-скоро остана в миналото, в хубавото далечно време на мечти, стремежи, блясък и любов. Желанията, хилядите желания, само за секунди започнаха да стават, кое от кое, по-неизпълними. Вярата, че двамата ще можем да тичаме по зелените поляни, бързо се изпари от замъгленото ми съзнание. За един миг сърцето ми почувства силна непреодолима болка. И пак само за миг дълготрайната и здрава връзка, която беше изградило то с твоето сърце, се прекъсна. Спомних си колко успокоителни думи и колко извинения чух от твоите уста. За какво ми се извиняваше? Че не си отвърнал на чувствата ми ли? Нали това се касаеше до мен? Тогава?!… Но ти ми помогна да осъзная и още нещо. Не знам как го направи, но то наистина имаше голямо въздействие върху мен. Подейства ми успокоително и може би за момент възвърна надеждата за по-нататъшното време. Ти ме накара да осъзная, че не такава е причината, заради която трябва да страдам. Може би щеше да дойде и онази друга любов, с която да се почувствам завинаги щастлива. Така, както с теб не успях. Така, както не успях да осъществя мечтата си да те притисна до себе си и да ти прошепна с най-искрени чувства: “Обичам те”. Не успях да получа нито едно цвете от теб, цвете, което да изразява любовта ти към мен, или поне силното ти приятелство. Не успях да те хвана за ръка и да те накарам да се почувстваш наистина обичан. Дори не успях да ти кажа всичко, което бях правила през изминалите осем месеца за теб. И за онова невероятно вълшебство, наречено любов. Любовта, която ми даде всичко и после безсрамно ми го отне.

  С последния слънчев лъч се отрони и последното златисто листо на тази есен. Денят потъна в топлите прегръдки на нощта. В полумраничия парк не остана друг човек, освен един, който бродеше, скиташе се, нямаше дом нито съзнание, имаше само едни наранени чувства и напълно възвърнала се надежда за по-доброто бъдеще. Това все още бях аз, бях там, с ръце, мушнати в джобовете и с дебели обувки, под които шумоляха златните листа…