В
Вървях с ръце в джобовете през един квартален парк и размишлявах. Топлият есенен ден бавно си отиваше, а лекият повей на вятъра довяваше със себе си уханието на пристигаща нощ. Последните слънчеви лъчи едвам озаряваха дърветата, храстите и пейките, чиито сенки все повече и повече се удължаваха по пътеката, затрупана от хиляди листа. Навсякъде цареше хармония и идеал. Колко мъчително и същевременно колко красиво беше да гледаш как листата падаха с леки въртеливи движения на меката земя, как дърветата постепенно оставаха съвсем голи с готовност пак да се облекат в новата си премяна след дълго, дълго време и как хилядите минзухари и хризантеми почти се сливаха с цвета на обрулените листа. Природата сякаш си отиваше, готвеше се за един дълъг, мъчителен сън чак до самата пролет, когато отново щеше да възкръсне и да възвърне красотата си. Небето се усмихваше уморено. Уморено се усмихваха и случайните минувачи, които подминавах.
Вървях и си мислех за теб. Или по-скоро за човека, в който се ...