Когато лежа на пода, на пода на Света, изглеждам толкова мъничък и незначителен – вперил съм поглед в Небето и килима от Облаци... Когато лежа на пода на Света – на тези стоплени от пръстите на слънцето скали, усещам туптенето на спокойствието... Пулсът на тишината... Опитвам да докосна Облаците...

- Бьо!

- А? Моля... Какво?

Отварям очи. Осъзнавам – около мен все още има хора... Леополд и Лаура. Двете Л... Те са всичко друго, което не бих очаквал от двама най-добри приятели да бъдат. Така и не разбрах кой от двамата е по-красив: Лаура имаше дълга, самодивски непокорна рижава коса и очи от онзи цвят, за който казват, бил морско синьо, но според мен ако някога Небето и Морето се слеят в едно (а в Деня на Страшния Съд, това неминуемо ще се случи), то това би бил цветът им... Лаура бе непринудена и разсеяна, ако някой и зададеше въпрос, на който не може да отговори, тя просто се засмиваше. Леополд бе тих и потаен, с козята си брадичка, къдравата кестенява коса и открития зелен поглед, приличаше на фавн...

Така и не разбрах кой е по-красив...

- Бьо! – повтори Лаура – нали не спеше? В гласа й се прокрадваше укор.

- Не, разбира се! – направих отвратена гримаса, с която да покажа възмущението си – Сънят е за тези, които искат да бъдат красиви, а аз съм си щастлив, достатъчно щастлив и доволен от грозотата си... Премного благодаря!

- Не си грозен – прекъсна ме баритоновият глас на Лео.

- Да, вече сме говорили за това около... – Лаура се замисли – 1814 пъти... Както и да е... Какво правеше?

- Опитвах се да докосна Облаците с връхчето на пръстите си – обясних някак между другото, сякаш няма значение...

Пръстите на Слънцето се плъзгаха по повърхността на Морето – То потръпваше при всеки допир от Вятъра... Загледах се... Бяхме на Пода на Света...

- И?

- Какво и?

- Успя ли да ги докоснеш, разсеян човеко! – каза Лаура.

- Ами... За малко...

Вятърът разроши и без това дългата и рошава коса на Лаура така че за момент лицето й изчезна зад огнената грива... Лео се засмя. Гласът му винаги ме успокояваше, когато го слушах, се чувствах у дома си, носеше усещане за сигурност и непоклатимост...

- Бьо, как така, за малко? – рече той след като се съвзе от внезапния пристъп на смях – нали знаеш, че или едно нещо е или не е, няма средно положение...

- Аз... Не знам... Не мога да го обясня...

- Разбира се, че не можеш – познанието за света е невъзможно да бъде предадено изцяло...

- Съжалявам, че трябва да го кажа, намеси се Лаура, но всеки път, когато излизам с вас, имам чувството, че съм сред философи... (П)объркващо е...

- Извинявай – казахме и двамата в един глас, всеки се завъртя нанякъде, в своя собствена посока, всеки пое нишката на мисълта си и сам я изтъка... Бяхме някак Едно и в същото време Не Едно... с Леополд преливахме един в друг, отразявахме се донякъде, но само от другата страна страна на скалата, пък и погледнати от друг ъгъл, бяхме съвсем различни...

Лаура се засмя дяволито:

- Извинението не променя извършеното!

Настъпи кротко мълчание.

Памучено и топло...

Спокойно мълчание...

Лаура ме гледаше.

Аз гледах Лео.

Лео гледаше морето, гледаше самия себе си на повърхността – толкова неистински и размит от вълните...

И тогава... Просто се случи. Никой не можеше да го предвиди или възпре на време.

- Добър ден - рече с плътния си глас Човекът в Бяло.

- Но ние не Ви очаквахме толкова рано – възкликна Лаура. Пашкулът от спокойствие, в който допреди малко бяхме обвити, се скъса...

- Разбира се, че не сте ме очаквали - смъмри я Човекът в Бяло и с връхчетата на белите си обувки побутна остатъците от памучената тишина в морето... – никой никога не ме очаква – добави той с горчивина. С ръце в джобовете и онази всезнаеща усмивка, той изглеждаше толкова застрашителен...

- Но ние все още не сме готови – глухо изрече Лео, обгърнал коленете си с ръце, загледан в онази далечна Точка, където Морето и Небето може би се сливаха, но тъй като никой никога не Я е виждал отблизо, не се знае дали това е така или не е...

- Аз не съм дошъл за това – отбеляза Човекът в Бяло толкова сърдито, че остатъците от памучена тишина подскочиха изплашено и доброволно цамбурнаха в морето.

- О...

- Е... Тогава... Предполагам, че... – смутолеви Лео.

- Дошъл съм да разговарям с него.

Той ме погледна право в очите. Чак сега забелязах колко е нелогично Човекът в Бяло да е с черни очи, дори се възмутих наум... Лаура и Лео си размениха разтревожени погледи... Но това не беше от значение... Нищо друго не беше от значение... Само черните му очи, в които сякаш пропадах...

Трябва да направиш своя Избор, момче, прокънтя гласа на Белия Човек в ума ми.

Не можеш да ме накараш да избирам между тях, бях възмутен, не стига, че очите му са черни, а и иска от мен да правя такъв глупав Избор...

Отново настъпи мълчание. Но не памучено, а трънливо, грапаво и лепкаво. Изпълнено с очакване...

А третото дадено ли е, попитах, винаги трябва да има и трета възможност, нали, добавих с надежда в гласа...

Той помълча още малко така сякаш не е очаквал да му кажа точно това и добави, е, щом така искаш...

И този път наистина успях...

Докоснах Облаците...

Завинаги...

Редом с моя брат, Вятъра.

Аз, Бьорн, Ездачът на Облаци.