Една история за необяснимите поврати в любовта
(продължение)
3
Мария танцуваше... Танцът бе част от душата ù – откак се помнеше. Когато ритъмът на музиката потънеше в нея, нещо отвътре се отключваше и я завладяваше, а тялото й – податливо като мек восък, следваше невидимите вибрации на всеки тон. Мария изразяваше най-добре себе си по време на танца, изказваше най-точно своите чувства, емоции, стремежи. Който имаше усет и очи за това изкуство, оценяваше невероятната ù дарба и се зареждаше от красотата на нейните движения. Немалко години Мария танцуваше в различни ансамбли, макар това да не бе основната ù професия. Но беше нейният същински живот. Чрез танца тя изявяваше себе си.
Мария танцуваше... Но в този танц имаше нещо тревожно, нещо нетипично – сякаш някой държеше краката ù. Всяка стъпка бе усилие. Тя се измъчваше от мисълта, че при следващото движение няма да съумее да запази баланс и ще се строполи на пода. Музиката се разливаше меко в пространството, Мария усещаше ритъма, тялото ù напираше да изрази чувствата, които бушуваха в него, мисълта ù летеше напред и я водеше. Само това неприятно усещане... Все едно някой бе заключил краката ù и тя не можеше да направи точните стъпки, нямаше сигурност, не знаеше ще успее ли да продължи. Ето, опитва да стъпи, а кракът ù замръзва във въздуха! Раздираща болка опарва гърдите ù – СТРАХ! Никога не бе изпитвала такъв страх – опустошаващ, сковаващ, разяждащ. Тялото ù трепереше, а сълзите ù се опитваха да задушат последните остатъци въздух в гърдите й.
Събуди се трепереща. Чувството за безпомощност я бе завладяло дотолкова, че дълго не можа да различи реалността от съня. Когато учестеното ù дишане се поуспокои, когато почувства тялото и себе си в едно, когато съзнанието ù се върна в нормалните рамки на човешките измерения, Мария проумя нелепата аналогия между сън и реалност. Беше сигурна, че сънят не бе случаен. Точно по този начин се чувстваше в действителност – някой спираше стъпките ù, някой не ù позволяваше да се движи сама, да се изявява, да бъде себе си. Тя знаеше кой е този някой – човекът до нея, човекът, заради когото пренареди живота си, загърби постиженията си, всичко, което е успяла да съгради до момента. Защото го обикна, защото повярва на думите му и прие, че приказката, в която живя толкова време, е истина. Но действителността се оказа друга – една ужасяваща измислица, една непонятна клопка, в която бе въведена толкова изкусно, че не успя да заподозре навреме. Вече беше късно, прекалено късно. Сънят ù показа красноречиво, че подсъзнателните ù опасения от случващото се са основателни. Мария вече знаеше, че е станала жертва на един манипулатор с неясни мотиви за поведението му. Но какво значение имаха мотивите? Колко пъти се опита да разбере къде е причината, която доведе до такъв обрат! Отговор не получи. Не се и надяваше. Остана само скритата игра на котка и мишка, психологическите атаки, изчерпващи я до сетен предел и невъзможността да разкаже какво се случва зад стените на един дом.
4
- Вижте, това са снимки от концертите на моята съпруга! Не е ли невероятна? – гласът на Фернандо бе ласкав и мек като кадифе. Той прегърна жена си и погледна с възхита хората около масата.
На партито имаше доста сънародници, живеещи в града. Мария бе успяла да ги открие, за нея сякаш нямаше невъзможни неща. Фернандо се дразнеше в себе си на активността ù, но никога не даде външен израз на това. Напротив, опитваше се да поощрява Мария, защото знаеше, че не може да я спре. Би било прекалено подозрително. Всъщност, той откри един нов човек в нея, никога неподозиращ, че нежната крехка Мария може да се окаже толкова жилава и непревземаема. Беше се надявал, че с нейното добро сърце и послушание ще бъде лесно моделирана – така, както той желаеше.
Фернандо дълго време бе изучавал Мария. Правеше ù по собствен начин психопортрет, залагаше ù невидими препятствия, които тя преодоляваше успешно. Не би взел просто така, с лека ръка, решението да я доведе при себе си. Мария отговаряше на всички негови критерии. Той търсеше жена – интелигентна, симпатична и забележима – както от него, така и от околните, но в същото време отстъпчива и деликатна, за да не възразява на неговите решения. А Фернандо имаше свои решения, правила и изисквания, които само той си знаеше. Жена му не трябваше да търси свой път за изява, а да бъде единствено на негово разположение – неговата домашна помощница и другар, но същевременно достатъчно представителна, за да му гарантира добър имидж пред обществото. Не че толкова държеше на това общество! Но Фернандо бе по своему суетен и искаше да блесне, да впечатли околните и да го приемат винаги за нещо много специално, от висока класа, смес между благородство, маниери и финес. Ненапразно години наред бе изучавал маниери на поведение, бе школувал гласа си, усмивката си, всеки жест в него бе предварително заучен, всяка дума – подбрана от фолклора на родния му език – така че да е автентична и ефектна. Благодарение на тази своя амбиция, Фернандо често успяваше – да заблуди хората.
Наистина всички наоколо проявиха интерес и поискаха да разгледат албума със снимки.
- Мария танцува вълшебно! – продължи Фернандо. – Един ден може да направи тук школа по танци и ще има невероятен успех!
Мария потръпна. Защо Фернандо я атакува по болното място? Тя знаеше, че съпругът ù никога няма да позволи това да се случи. Въпреки че година по-рано той я уверяваше какъв успех би имала в САЩ. Казваше ù, че специално за нея ще направи ателие в дома им, подходящо мебелирано, с огледала по стените – малка танцувална зала, където ще може да тренира и да разработва новите си хореографии, с които ще смае американците. Да, Фернандо умееше да говори красиво, убедително и сам да вярва на думите си. Как би могла Мария да заподозре неговия фалш? Всичко звучеше така правдоподобно!
- Мария, наистина, ти можеш да направиш тук школа, ще запишем децата си!
Сънародниците ù я харесваха и общуваха с радост с нея. Никой не подозираше каква болка разяжда душата на Мария. Отстрани животът със съпруга ù изглеждаше блестящ! Как би могла да се осмели да сподели? С кого? Би ли повярвал някой на това, което се случваше зад стените на дома им? Тя отговаряше любезно и ентусиазирано на техните въпроси, връщаше се назад и заредена от енергиите на отминали концерти и фестивали, разказваше въодушевено. А как ù се искаше да има възможността да потанцува отново! Да покаже красотата на стъпките, свои хореографии, те бяха толкова запленяващи! Не би могла да го направи. Фернандо достатъчно ясно ù бе заявил нееднократно да не си и помисля да танцува пред хората просто така, защото тук нравите са различни и това би се приело по друг начин. Дори и пред сънародниците си! Тук те са променени.
Мария разбираше противоречието в думите на съпруга си – от една страна се хвалеше с таланта ù, а от друга – не позволяваше да бъде показан пред обществото. Тя знаеше, че всичко това е умишлено, че Фернандо нарочно я ласкае публично – да изтъкне каква съпруга има, колко е загрижен за нея и как иска тя да намери своето място, да изяви таланта си. Така никой не би заподозрял, че той самият е спирачката за нейното професионално развитие. Мария помнеше наизуст всяка негова дума, забраната му за каквато и да е работа, обидите, които изричаше в лицето ù.
- На Мария ù е нужно още време да се адаптира. – с усмивка промълви Фернандо. – Но един ден тя ще бъде известна, защото е талантлива!
- Мария, искаме да потанцуваш! Каква музика да пуснем? – домакинята умолително я гледаше в очите. – Моля те, ела да избереш, имаме различни стилове музика.
- Хайде, хайде, не се притеснявай, ние също ще се включим! – подеха и другите. – Зажаднели сме за нещо нашенско! Нали знаеш фолклорни танци?
Мария не смееше да ги погледне в очите. Какво да им каже? Да откаже? С какви доводи? Как биха го изтълкували? Че е надменна и счита компанията им за недостойна? Че всичко е само поза и талантът ù навярно е по-скоро измислица? В душата на Мария се водеше тежка битка – между нея и думите, наслоени от многобройните разговори с Фернандо.
Изведнъж нещо в душата й изкрещя и я разтърси из основи. Все пак, тя бе личност и никой нямаше право да ù нарежда какво да прави или да не прави! Мария знаеше какво умее, знаеше, че то е нещо стойностно и красиво, градено през по-голямата съзнателна част от живота ù. Изправи се решително и тръгна с домакинята. Бе готова, с цената на всичко, независимо какви скандали я очакваха, да покаже на сънародниците си красотата на родния танц. Знаеше, че всеки от тях копнее да се докосне до нещо, което ще развълнува душата му.
Когато музиката се разнесе из зеленото пространство на притихналия двор, Мария не се интересуваше кой и защо е тук, какво ще си помисли и какво ще последва. Пренесе се в магията на вълшебния свят от музика и ритми, разказвайки чрез стъпките на танца една невероятна история, писана в момента от самата нея – история, изпълнена с болка, отчаяние и разочарование. Постепенно музикалното темпо се засили, стъпките на Мария започнаха да набират смелост и станаха по-твърди. Нещо в нея се отключи, освободи се от страха, който дълго време държеше душата ù. Всяко движение изразяваше неподозирана сила, всяка извивка демонстрираше характер и стремеж към нещо ново и истинско, път към себе си. Мария танцуваше и даваше живот на душата си, връщаше загубената си същност в собственото си тяло и се чувстваше цяла, хармонична и същинска.
Когато музиката спря, за кратък миг в зеленината остана да виси единствено тишината. Никой не дръзваше да я разкъса – дори с ръкопляскане. Толкова поразяващо бе подействал танцът на Мария върху хората.
Пръв се осмели да втрещи пространството Фернандо – ръцете му се шляпаха една в друга нервно, силно и престараващо. Единствено той знаеше какви мисли витаеха в главата му. Но на лицето му, както винаги, бе закачена пленителна усмивка.
(следва)
© Калина Томова Todos los derechos reservados