Събуждам се тая сутрин... то всъщност около обяд, ама за мен си е ранно утро... и пускам телевизора. Новините. Обичам новините – карат ме да се чувствам част от нещо, пък било то и световната финансова криза. `Щото нали човек е социално животно, та...

Както и да е! Някаква руса кака тъкмо обяснява образно и със съответното изражение „а ла Хичкок”, че във Видин се стелели лондонски мъгли и поледицата била по-страшна от Северния ледовит океан посред зима. Поглеждам плахо през прозореца в очакване да видя бели мечки, пингвини и ледоразбивача „Дръзкий” под терасата ми (всъщност „Дръзкий” май не беше ледоразбивач, но не ми пука), ама уви – слънце, капчуците капят, всичко се топи... Викам си, то в другите квартали на Видин може и бедствено положение да е, кой знае. Може даже в квартала дето работя да е станало положението за правителствени помощи и спешни доставки от Червения кръст.

Де такъв късмет! Нас бедствия не ни плашат. Бомбени заплахи, порои, наводнения, пълчища от мухи и скакалци... Библиотеката си работи! И света да свърши, ние пак ще сме на линия. Дето се вика, до последна капка кръв, пък като свърши кръвта, ще млатиме с кокалите. После се сещам, че все пак е събота и ми светва пред очите.

Тъкмо съм на второто кафе, когато GSM-ът звънва. Скрит номер. Вдигам – някакъв служебно любезен тип от банката. Така и така, госпожо, закъснявате с вноската по заема. Викам: „Знам”, което май го сварва неподготвен. Обаче фактът, че знам, все още не значи и че ще я направя. `Ми ако може до края на седмицата... Абе то на теория може, ама на практика е в сферата на научната фантастика. Откъде да му ги извадя за пет дни тия сто и петдесет лева? В интерес на истината съм склонна да му обещая и Луната в комплект с които звезди си избере, само и само да се разкара от телефона. Най-накрая го прави. Даже ми пожелава „приятен ден” мръсникът, при това няма и минута след като ме е информирал все така любезно, че подлежа на санкции, ако не внеса сумата. Рекох да му се връща и той набързо ми тръшна слушалката. Дано само не го изтълкува като заплаха, че само за телефонен тероризъм още не са ме търсили май!

По груби сметки, трябва тия дни да ми звъннат поне от още една банка. Какво да ви кажа! Криза. Светът е в криза, та аз ли няма да съм! Всъщност аз съм си в тежка финансова такава вече петнайсет години, така че вече съм навикнала. Да му мислят ония от Европейския съюз! Ние тука що кризи сме видели, тия има да ни гонят до второ пришествие. Кризите са ни специалитет в тия географски ширини. Финансови, личностни, любовни...

Все едно!

Тъкмо обмислям дали да не се ориентирам към трето кафе, когато джесемето пак ме призовава. М-да. Другата банка. Обаче тия не искат да контактуват много-много с мен и затова го раздават тежко, т.е. пращат ми само SMS. В сметката нямало достатъчно средства и не стигали 29 лева за тока. Бърза справка в Интернет ми казва, че разполагам с близо месец за плащане, така че пей сърце. Дотогова, ако е рекъл Господ, Сатаната и всички там божества на Доброто и Злото, ще съм взела заплата. А, да. Най-вече ако рече Негово Величество главния ни счетоводител. Какво ли е да разполагаш с такава власт?...

Ето защо спокойно се отдавам на дребни, напълно лишени от смисъл удоволствия. Например кръстословицата от един вестник от преди два месеца. Винаги съм имала сравнително добро мнение за умствения си багаж, но когато попадам на въпрос „Спирка в Уганда”, зарязвам вестника. Тия майтапят ли се с мен? Че аз даже видинските спирки не ги знам! Не че не си обичам града – просто тук няма градски транспорт горе-долу от зората на демокрацията насам.

Точно тогава телефонът пропява за трети път. (Шантаво ли е, че звъни с мелодия, която се казва „No Communication”? На мен ми звучи като оксиморон някакъв.) Поглеждам го едва ли не с ужас и трескаво започвам да си припомням дали не съм забатачила нещата и в някоя забравена трета банка. Май не съм, ама пак е скрит номер. Само от банките звънят такива. Сигурно ги е страх да не ги намеря после, знам ли.

Вдигам с предпазливостта на сапьор насред минно поле и някакъв непознат глас пита за г-жа Вълчева. Вече съм претръпнала и дори не се опитвам да настоявам, че статусът ми все още е на госпожица. Признавам си, че съм аз, и той ме информира, че се обажда от еди коя си банка, че имало проблем с четири вноски и т.н.

Я чакай малко! Че аз тая банка даже не съм я чувала! Какви четири вноски. А, не бил мой заемът. Аз съм била посочена като лице за контакти, а титулярът е една моя приятелка. Ясно. Значи и тя е в криза. Защо ли не съм изненадана?... Човекът обяснява, че телефонът й бил изключен и не можел да я намери. Обещавам му да свърша тая работа вместо него и той щастлив си взема сбогом. И тоя ми пожелава приятен ден. Да не би в длъжностните им характеристики да има изискване за изтънчен садизъм?... Дай пари, приятен ден! Сигурно има закон, по който мога да ги съдя за това.

Отдъхвам си. Добре. С банките приключих засега. Най-накрая мога да се отдам на почивния ден с пълна сила! Нищо, че е криза. Аз с моята се справям както винаги, а за световната да му мислят политиците! Ако пък решат, мога да им предам един-два ценни урока по темата.

10 януари 2009 г.