Франклин Томас (1-ва част)

                     Франклин Томас и тайната на  щастието

                                           мелодрама

  Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете, от време на време си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!

                                  I - ва глава
                                 

                                        ...........

  Влакът се рееше като гигантска червено-черна змия през красивата планинска местност. Огромни тревни площи се редуваха с гъсти тъмнозелени гори, а малки кокетни къщи, показващи се между дърветата, бяха накацали по стръмните склонове. Сивкавата мъгла поглъщаше острите далечни върхове, замрежваше неповторимите по своята красота скали, скриваше кристалните и чисти високопланински реки. Редуваха се дълги мостове, под които течеха красиви поточета или реки и огромни тъмни тунели, водещи сякаш в недрата на земята. Стоманените колелета на тежкото возило потропваха като огромни чукове по наставите на релсите и огласяваха с множество тътени потъналата в тиха одисея околност.
  Влакът се движеше! Пушекът  на дизеловия локомотив оставяше своята дълга черна следа след себе си, която постепенно се разтваряше и изчезваше в безграничната чистота на мъглата. Гъстите вековните гори се бяха надвесили над релсите и сякаш ги закриляха от коварните сили на природата! С всеки завой се разкриваха все по-непонятни и приказни гледки, все едно тук, на това място земята искаше да покаже най-красивата си същност.
  Влакът трябваше да измине петдесет километровото разстояние между красивия планински град Олтън и големия окръжен център Нюпорт Таун и за момента се движеше по разписание. Този влак возеше множество пътници, които отиваха и се връщаха от курортите и с огромна наслада и вдъхновение наблюдаваха през прозорците неописуемата прелест на местността. По прозорците можеха да бъдат видени безброй грейнали лица с широко отворени очи и зейнали устни от възхищение пред силата на природата.
 
  В дългото превозно средство обаче имаше един пътник, който в момента не гледаше към прекрасната природа - това бе умореният, но енергичен младеж Питър Дилън. Поради многото хора, пътуващи по това направление, той бе заел смешно и неестествено положение, като спеше прав, подпрял глава на прозореца. Умората от нощното преживяване бе разцентровала мозъчната му дейност, стягайки силно прасците и бедрените мускули и отпускайки всички останали, за да може Питър Дилън да спи прав.
  Питър Дилън трябваше да пътува до Нюпорт Таун, където всъщност живееше, но на гарата щеше да го чака красивата му приятелка Сюзън. Тя не знаеше, а и не трябваше да знае за нощния купон с множество момичета, от който приятелят ù се връщаше. Бяха се разбрали да се чакат в осем и половина на гарата в Нюпорт, а композицията пристигаше по разписание в осем, така че според плановете Питър имаше време и за чаша разведряващо кафе.
  Но огромната умора, разцентрованата мозъчна дейност и опияняващото действие на изпитото немалко количество алкохол от младежа му изигра лоша шега. Когато тренът наближи високопланинската станция Лауд Ръвър, в която имаше удобни автобусни превози до курорта Сейнт Валънтайн и спря малко по-рязко, Питър Дилън се събуди изведнъж. Той, не съзнавайки в момента нито къде се намира, нито какво се случва, тръгна след слизащите пътници и след малко се оказа на перона на тихата малка гара, застанал на пътя на множеството пътници, движещи се към паркиралите зад зданието автобуси.
  Чистият студен въздух обля лицето и тялото на Питър, спомените му постепенно започнаха да се възвръщат, той излизаше от "мозъчната пауза". Гледайки към надписа на гарата, той си спомни, че всъщност пътуваше от Олтън и трябваше да се срещне със Сюзън в осем и половина. Влакът обаче бе потеглил, зад него като сиво-черна ивица се разреждаше димът, бълван от дизеловия локомотив.
  Попита гаровия чиновник дали в гарата има телефон, но той му отговори, че с него се набират само служебни номера. Питър седна на пейката и смълчано наведе глава. Отново бе прецакал Сюзън, този път неволно. Тя отново щеше да се сърди, да не му говори. Питър бе несериозен, знаеше го! Харесваше Сюзън, толкова време се бе борил за нея, докато я спечели, а сега я имаше, но явно не му бе достатъчна. Питър постоянно търсеше и скиташе, той бе много непостоянен. Сега, в този момент, седнал на студената пейка, той отново се обвиняваше за това, въпреки че знаеше, че на неговата двадесет и пет годишна възраст човек трудно променя характера си.

  Сюзън Хоуп бе млада, интелигентна и красива двадесет и три годишна девойка. Тя не можеше да се оплаче от липса на обожатели, дори напротив - по-скоро можеше да се оплаква от прекалено голямата им бройка. Разбира се, едно момиче с впечатляваща красота имаше определени изисквания към хората, с които се движеше. В началото на връзката им Питър отговаряше на почти всичките ù изисквания за идеален мъж, но впоследствие показа и доста черти от характера си, които не се харесваха особено на Сюзън. Той стана несериозен, често закъсняваше за срещите, понякога и изобщо не идваше. Винаги намираше оправдания, които го оневиняваха, като обвиняваше късмета си, закъсненията в градския транспорт, задръстванията, контузии и други външни фактори. Това обаче поставяше под съмнения истинността на тези оправдания, което изключително много дразнеше красавицата, която ненавиждаше лъжите и несериозното отношение.
  И този път Питър Дилън го нямаше на уреченото място. Чака го половин час, след което си тръгна разочарована от поредната лъжа.
  Качи се на полупразния автобус на линията 22 и седна на една от последните седалки. След малко той потегли.

                                                   ..........

  Минавайки през големия централен площад на Нюпорт, автобусът спря на една от спирките. Качи се една група от петима младежи и две девойки, облечени в жълто-оранжеви тениски, блузи и елеци, които носеха китари. Те седнаха на седалките, недалеч от Сюзън, и засвириха ведри и приятни мелодии. Сюзън обаче бе в лошо настроение и затова се обърна към прозореца и се загледа мрачно в пробудилия се град, като се опитваше да игнорира досадните звуци от съзнанието си.
  След малко усети, че до мястото, където бе седнала, стои някакъв младеж. Той бе един от тези с жълто-оранжевите дрехи и от рамото му се бе провиснала китара.
   - Извинявайте, госпожице, мога ли да седна срещу вас? - попита младежът, като се усмихна учтиво.
   - Да - без особен интерес отвърна подтиснатата красавица, след което отново се загледа през прозореца.
   - Вероятно много хора са ви казвали, че сте красива и ви е втръснало. Затова просто ще спомена, че имате много красиви очи.
   - Благодаря - културно се усмихна Сюзън и отново се загледа навън - "поредният женчо, който си мисли, че светът е негов" - помисли си си тя, гледайки през стъклото към прашния булевард.
   - Моето име е Франклин Томас, но може да ме наричате Франклин - продължи младежът и протегна ръка. Сюзън също протегна своята и двамата се здрависаха.
   - А вие как се казвате?
   - Сюзън.
   - Франк, не закачай момичето - подвикна майтапчийски един от другарите му.
   - Бари, що не млъкнеш - отговори Франклин весело и се обърна към Сюзън - Нали не възразяваш да ти говоря на ти, просто не съм свикнал иначе - "как сте", "какво правите" - много дипломатично звучи.
   - Да - с лека усмивка отговори момичето.
   - Виждам, че не си в настроение. Не зная на какво се дължи, няма и откъде да зная, но защо не опиташ да се усмихнеш?
   - Да се усмихна ли? На какво? - Сюзън погледна младежа в очите, показвайки макар и малък интерес към започнатия разговор.
   - Ами просто ей така. Напук на проблемите!
   - Ако беше толкова лесно, щях да го направя, повярвай ми.
   - А защо не можеш? Просто се усмихваш и това е. Ще видиш как силата на проблемите ще намалее.
   - Очевидно не си се сблъсквал с големите проблеми, щом разсъждаваш така.
   - Може би. Или пък не съм се вживявал толкова в тях.
   - Значи очевидно не са толкова големи. В такъв случай и да ги споделя с теб, няма да ме разбереш.
   - Защо мислиш така?
   - При теб всичко е усмивка, ти не приемаш нищо насериозно. За теб всичко е шега, относително. Точно затова няма да успееш да ме разбереш.
   - Че защо трябва нещата да се приемат сериозно? Прекалено скучно става. Ако можеш да решиш проблемите си, го направи, ако не - и да си в добро, и да си в лошо настроение, не можеш да промениш нещата. Така че в такъв случай е по-добре е да си в добро настроение, нали?
   - Ах, колко лесно звучи от твоята уста - изрече тихо с наведена глава Сюзън, после я вдигна и  каза по-ведро - трябва да слизам, беше ми приятно, че поговорихме.
   - Ей, возиш ли се често по тази линия?
   - Не особено.
   - Ако искаш пак да поговорим, аз съм с групата или в този автобус или на площада. Извинявай, но просто не съм виждал такова момиче като теб.
  Сюзън се усмихна на този комплимент и слезе от автобуса.
   - Искам да се видим отново! - провикна се след нея Франклин.
 
   - Да, моля!
   - Защо те нямаше на гарата? Пак ли ме прецака? - със сдържан глас се обади Сюзън.
   - Автобусът спря, нали знаеш, навсякъде има стачки - излъга Питър - и трябваше да чакам, докато тръгне - Питър за нищо на света не трябваше да споменава за премеждието си във влака, нито как се бе прибрал! А той кротко бе изчакал следващия влак, който мина след два часа и половина! Сюзън не биваше да знае за Олтън!! 
   - Къде се прецака?
   - На "Троули"
   - Лъжеш! Стачките ги правят от десет.  А и на "Троули" никой не се събира.
   - Добре де, какво толкова. По-късно ще мина и ще се видим. До двадесет минути съм при теб. Успокой се, Бебче.
   - Просто лъжите ти станаха прекалено много. Омръзна ми вече от твоето несериозно поведение! Имам чувството, че ми се подиграваш.
   - Извинявай, Бейби. Като дойда, ще ти подаря една страхотна целувка.
  Питър дойде, но не след двадесет минути, а след два часа и половина, малко след поредното подсещащо обаждане от страна на Сюзън. Това още повече вбеси младото момиче. Но Питър винаги се измъкваше от неловките ситуации със страстните целувки, които раздаваше и след няколко опита по красивото лице на Сюзън се появи усмивка. А след страхотната нощ на бурен секс и сладострастни ласки момичето направо сияеше. На сутринта, след като двамата се събудиха и Питър се облече, за да се прибере, Сюзън попита:
   - Ще ми се обадиш ли по-късно, когато се прибереш?
   - Да, разбира се - отвърна Питър, но Сюзън знаеше, че той няма да си удържи на думата.

  Сюзън лежеше на леглото. През съзнанието и минаваха куп варианти, свързани с несериозното държане на Питър. Питаше се защо прави така, защо не може поне веднъж да изпълни обещанието си или да направи някакъв жест, или нещо, показващо дори и минимални чувства. Не ù пречеше това, че не ù прави малки подаръци или не ù подарява цветя. Той бе отнесен, забравяше почти всичко. Сюзън пресъздаваше и анализираше мислено действията му през изминалото денонощие и изводите, до които достигаше, не я успокояваха. Напротив - задълбочаваха още повече неведението, в което се намираше. Би предпочела Питър да дойде и да ù каже: "Махай се, не искам да те виждам повече", отколкото да се намира в това неведение. Когато го попиташе: "Какво се случва с връзката?", или "Какво ще правим оттук нататък?", той просто отговаряше: "Ами не зная!". Именно такъв тип отговор вбесяваше Сюзън до лудост.
  Тя си мислеше дали Питър не ù изневерява. Дори бе почти сигурна в това. Искаше да го хване, да го проследи, но я бе страх от последствията, от това, което щеше да види. Не искаше да си представи как той се отпуска в обятията на друга, как се целува с нея, как правят...
  Малко по-късно, когато бе в кухнята и чакаше напразно обаждане от Питър, ù дойде идеята да го следи. Това бе някакво ново, диво вдъхновение, получено след това поредно разочарование. Ако той имаше друга, тя трябваше да го хване с нея. Трябваше да го хване натясно. И тогава ТЯ щеше да бъде "принцесата". Представи си как сломеният Питър се моли на вратата ù за прошка. Хитра усмивка се бе появила на бялото ù лице, очите ù засияха с игрив блясък. Само да го хване, ще му разкатае фамилията!
  Тя хвана автобусът с номер двадесет и две и след половин час бе пред къщата, в която живееше Питър Дилън. Намери една пейка зад някакъв камион, която осигуряваше добра видимост към входната врата на жилището.

  Питър беше много изморен. Една от причините за умората бе снощният буен секс у Сюзън, а другата бе Натали - момичето, с което се намираше в момента. Той познаваше Натали много преди Сюзън, винаги са били много близки приятели, макар че в последно време тя бе спряла да го търси заради ревниво гадже. Затова Питър много се зарадва, когато тя му се обади и побърза да се измъкне рано от дома на Сюзън. Радваше се, че Натали (която също бе красива, макар и не колкото Сюзън) не се бе отказала от приятелството с него. Тя все искаше да споделя всичко с него, както и той с нея. Питър имаше много приятелки и се стараеше да обръща внимание на тях, колкото и малко свободно време да имаше.
  Бяха се разбрали Натали да му погостува и сега вървяха към дома. Той я бе прегърнал, както правеше винаги, когато бе с нея. Но малко преди входа на къщата пред тях изникна Сюзън!

  Питър рязко махна ръцете си от Натали, все едно беше някакъв лигав предмет. Гледаше Сюзън и в очите му се четеше изненада и нескрита вина.
   - Значи така прекарваш свободното време, така ли?
   - Сюзън, аз... аз...
   - Ти си глупак! - остро го прекъсна тя.
   - Не е това, което мислиш, само сме приятели! - с леко подмазвачески тон се оправда Питър.
   - Не искам да те виждам повече - изрече Сюзън и тръгна към спирката.
   - Проблемът си е твой! - викна по нея Питър и двамата с Натали влязоха в къщата.

  Сюзън отново бе разстроена. Пак не се получи това, което бе планувала. Нямаше молби, нямаше тичане след нея. Той просто отведе другата у тях, сякаш нищо не бе станало. Този глупак се бе оказал абсолютно дърво, абсолютно животно, той нямаше грам съвест. Вече не знаеше как да постъпи, за да ù обърне внимание. А не знаеше дали би издържала, ако  спре да му се обажда.
  В автобуса тя изглеждаше почти сломена. Не виждаше качващите и слизащите пътници, не гледаше прашните квартали на града от прозореца. Взираше се единствено в мислите си, съсредоточена в някаква далечна точка напред. И точно поради тази причина не забеляза русолявия усмихнат младеж, който седна срещу нея. Той трябваше да помаха пред лицето ù, за да може Сюзън да излезе от унеса.
   - Как си, красавице? Не изглеждаш особено въодушевена от присъствието ми. Както и от присъствието на другите около себе си.
  Това бе оня същият лековерен "майчин син" с китарата, който я заговори миналия път. Сега тя осъзна, че чува музика, идваща от музикалните инструменти на приятелите му. Тя отговори с половин уста:
   - Просто не съм в настроение.
   - А защо? Нали ти казах миналия път да опитваш да се усмихнеш. Пак си изпуснала нишата! - с веселяшки и съвсем леко укорителен тон каза той.
  Сюзън се усмихна леко.
   - Ти беше Сюзън, нали. Гледай ти как съм запомнил! Мислех че помня шест или седем минути, но я виж изненада! Значи не съм чак толкова глупав!
   - Да - усмихваше се тя, - а ти беше... Франклин.
   - И все още съм! 
   - Хайде, Франк, пак се залисваш! - подвикна шеговито един от приятелите му.
   - Сега съм в пауза! - отговори той.
  Този младеж ù действаше по някакъв начин. Не знаеше дали това се дължи на ведрото му и сияещо лице, на сините очи или на непринуденото му поведение.
   - Ако искаш, може да споделиш! - отново ù предложи той, но някакъв човек, седнал на друга седалка, се намеси неочаквано:
   - Стига си тормозел хората бе, боклук. Не виждаш ли, че пречиш? По цял ден се возите по автобусите и дрънкате простотии.
 Тогава Франклин се обърна към сърдития и му отговори следното:
   - Не зная, господине, дали преча или не, но вие определено пречите на добрата атмосфера тук. Лошото е, че позволявате на вашите проблеми да ви победят и чрез предизвикване на скандали да се опитвате да ги потушите. Съгласен съм, че някои от пътниците харесват подобни зрелища, но според мен биха се зарадвали да видят как добрата хармония побеждава, както току-що се случи. Така че вие току-що несъзнателно се изложихте пред всички тук!
  Пътникът махна с ръка с жест от типа: "С луди не ми се занимава", но след това наведе замислено глава. Сюзън се засмя искрено.
   - Бива си те - каза тя.
   - Ами ти? Какво те тревожи? Вече за втори път те виждам угрижена.
   - Ох, не ми се говори. Няма значение.
   - Но понякога е по-добре човек да сподели с някого, защото му олеква.
   - Просто не съм готова. Извинявай.
   - Разбирам. Не винаги моментът е подходящ.
  Въпреки че Сюзън бе доста разстроена, тя хареса този младеж. Той ù действаше някак отпускащо, освежаващо, помагаше ù да се отдалечи временно от проблемите.
   - След малко пак ще дойда - каза младежът и тръгна към групата си. След малко отпред се разнесе тиха и отпускаща, но весела мелодия. Франклин запя, като в същото време свиреше и на китара. Настроението на Сюзън се повиши значително, тя се отпусна и дори започна да се клатушка наляво-надясно в такт с музиката. Никой от останалите пътници не възрази. Когато песента свърши, младежът отново седна срещу Сюзън:
   - Хареса ли ти? - попита със звънкия си и свеж глас той.
   - Много!
   - Измислихме я преди два дена, но сега я посвещавам на теб.
   - Много мило, благодаря. - отвърна скромно тя.
   - Виждам, че вече си много по-добре! Дали имам известно участие в това?
   - Да, определено. Но след малко ми идва спирката и трябва да слизам.
   - Ееех. Ами друг път може пак да се засечем. Нямаш си представа колко приятно ми беше.
   - На мен също - тя се усмихна.
  Автобусът намали и спря. Сюзън стана и тръгна към вратата. Когато видя познатата спирка, се почувства отегчена. Отново си представи подканващите родители, които вече се бяха върнали от работа, представи си мазното и отегчително изражение на Питър, оплитащ се в поредната лъжа. Тя застана неподвижна на стълбите, без да слиза, и изчака да се затвори вратата. След това се върна на мястото си срещу приятния младеж.
   - Отлагам за следващия курс - усмихна се тя, - и без това няма какво да правя в нас.
  Настроението на Франклин се повиши още повече, веселите му очи грейнаха още по-силно.