Франклин Томас (3-та част)

 Франклин Томас и тайната на  щастието

                                 мелодрама

  Това е роман на щастието, това е най-доброто, което съм способен да напиша, това са най-позитивните чувства, които бих могъл да излея! Когато го четете от време навреме си пускайте тихо някоя разтърсваща балада или някоя красива музика. Може би така ще усетите истинската същност на това, което искам да кажа! Приятно четене!         


                                                        ............

  Следващите два дена  може да се каже, че бяха най-щастливите за Сюзън! Тя се чувстваше волна и безгрижна като щастливо дете. Франклин бе почти постоянно с нея, но на нея и беше изключително приятно. Тя с радост се включи в групата на "Щастливците", като с Франклин прекарваха голяма част от времето си там. Постоянно идваха нови и нови хора, някои от които споделяха проблемите си. Сюзън в началото слушаше, но след това вземаше активно участие в решаването им. Франклин, който бе основател на цялото това сдружение, беше на седмото небе от щастие, защото всичките му идеи се реализираха успешно. Той, заедно с "The Happyband" изпяваха нови и нови песни, всяка от които отпускаше и развеселяваше. И съвсем скоро, след влизането си изпълнените с негативни емоции хора се усмихваха и засияваха като останалите! И всичко това благодарение най-вече на Франклин Томас!
  Сюзън гледаше с искрена любов новата си изгора! Тя разбираше, че бе попаднала на велик човек с много висок интелект, страхотни организаторски умения и невероятна позитивност! Тя никога не бе попадала на такава личност! Тя съзнаваше, че винаги бе искала точно такъв човек!
  Сюзън започваше да осъзнава в какво се стреми Франклин. Той бе напълно прав, че когато човек се стреми към щастие, може да постигне всичко, животът му се лека полека се подрежда и малко по малко се отървава от негативните емоции! Франклин бе прав, че усмивката ражда множество положителни емоции, ражда истинските приятелства!
  Те често оставаха и сами, в такъв случай или ходеха на красивото езеро "Валънтайн", или скитаха в големия парк "Джоузеф'с гарден", играеха на всякакви весеки игри, излежаваха се, катереха се по дърветата. Всичко бе прекрасно, приказно и невероятно. Сюзън го запозна с родителите си, които го харесаха изключително много! Тя дори излизайки от дома си се бе разминала с Питър, който я огледа, но тя не му обърна абсолютно никакво внимание!

  На третия ден откакто Франклин и Сюзън станаха гаджета той и предложи да му дойде на гости. Беше три и половина следобед, когато хванаха автобуса и се запътиха към дома на Франклин. Автобусът ги поведе към крайните квартали те слязоха на един малък хълм. Тръгнаха нагоре по хълма, и когато достигнаха билото от другата страна се показа една добре изглеждаща неголяма къща.
   - Там живея аз! - Франклин посочи къщата и двамата тръгнаха в тази посока.
   Къщата представляваше червена двуетажна сграда с няколко пристройки и малък двор с красива градина. Когато доближиха Сюзън видя, че от къщата излиза една жена, облечена в черно. Франклин се затича и отвори вратата
   - Майко, как си? - Франклин попита жената, която му отвърна усмихнато:
   - Добре съм, моето момче. Ти гости ли ни водиш?
   - Да! Мамо, това е Сюзън, новата ми приятелка!
   - Оо, здравей, мило момиче, аз съм Хилари Томас, майката на Франки - обърна се жената към Сюзън. Тя се усмихваше въпреки че в нейните очи се четеше страдание - ела, заповядай!
  Сюзън дойде до тях и се здрависа със жената:
   - Аз съм Сюзън, много ми е приятно да се запознаем, госпожо Томас.
   - Да влезем вътре - предложи Франклин.
 
  Къщата бе много приятна и уютна, не блестеше кой знае с какъв лукс, но всичко бе подредено и си знаеше мястото. Влязоха в една голяма всекидневна, където имаше столове, диван и маса. В дясно, от другата страна на дивана седеше млад мъж в инвалидна количка. Очите му бяха широко отворени, но не бяха насочени към гостенката, а блуждаеха някъде далече.
   - Сюзън, това е брат ми Робърт. Робърт, това е Сюзън.
  Младият мъж се обърна към тях и протегна ръка. Сюзън плахо се доближи до него и двамата се ръкостиснаха. Ръката му бе слаба и бледа, както и лицето му.
   - Ще я вземем ли с нас, Франк? - каза Робърт с бавен глас.
   - Ще я вземем, но нека посвикне малко.
   - Ако има още някой с нас, ще е по-лесно да достигнем до върха.
   - Така е, Роби.
   - Ония двамата се върнаха още преди да е започнал върха. Те са излагацията на Акомикеран!
   - Не успяха ли? Такива са, но ние ще успеем!
   - Робърт - намеси се Хилари - време е да хапнеш. Хайде в кухнята!
   - Мамоо, трябва да се приготвяме за пътешествието!
   - Първо ще хапнем, ще се наспим и тогава! - и тя го поведе към коридора.
  Сюзън гледаше замислено към Хилари и Робърт. Франклин заговори:
   - Автомобилна катастрофа! Тогава татко загина, а той оцеля, но остана парализиран от кръста надолу!
   - Съжалявам, моите съболезнования! - едва пророни Сюзън - Сигурно ви е много тежко!
   - Така е! Животът може да ни поднесе всякакви неприятни изненади. Ако искаш да оцелееш просто трябва да си подготвен за всичко
  В това време на вратата се показа Хилари, която държеше поднос с две чаши кафе и кекс:
   - Нали ще пийнете кафенце?
   - Да, мамо, благодарим ти!
   - Благодаря ви, госпожо Томас - каза Сюзън след като взе кафето си.
   - Съжалявам, че няма да ви правя компания, но трябва да нахраня Робърт и да го сложа да си легне. А и нека ви оставя за малко сами.
   - Като заспи ела при нас! Ще те чакаме!
   - Аа, да те питам, Франк, имате ли нужда от още елечета? - очевидно Хилари шиеше тези красиви елечета с жълто-оранжев цвят. Жълтият и оранжевият цвят са най-топлите в цветовата гама и те бяха символ на щастието и доброто настроение!
   - Да, мамо, ще има!
 
   - Жал ме е за нея! Сигурно и е много тежко - изрече Сюзън след като Хилари излезе от стаята.
   - Така е, но е много добра майка.
   - Мислех, че твоят живот е песен! Но виждам, че и ти си преживял доста. Даже много повече от мен. Как поддържаш този оптимизъм и и този стремеж към щастие, след като живееш в такава среда? 
  Франклин въздъхна, после отпи от кафето си, но не промени свежия си вид. Усмивката му не посърна нито за миг. Той отговори:
   - Нали чу брат ми какви ги дрънкаше? Врели некипели за някакъв връх, за някакъв Акомикеран..
   - Да, чух го. Но не знаех какво има в предвид.
   - Това е Акомикеран - нашата страна!
  Сюзън го изгледа изненадано.
   - Акомикеран е страната на щастието. С брат ми я създадохме още от малки, той е три години по-голям от мен. Тогава аз бях на шест, а той на девет.
   - Къде е тази държава?
   - Никъде! Единствено и само в главите ни! Даже сме начертали карти, с градовете и селата. Там всичките хора са добри и щастливи, като всеки се стреми да достигне ВЪРХА!
   - Какъв връх?
   - Върхът, след който започва идеалното щастие. Когато човек премине от другата страна той открива идеалното щастие. Но достигането до върха е изключително трудно, има много спънки, препятствия! Най-важното е да не се отказваш! Защото се връщаш ДОЛУ!
   - Много интересно! И как влизате в тази страна?
   - Брат ми е винаги там. Аз се включвам, когато съм до него. След катастрофата Робърт изгуби всичко, животът му се превърна в ад. За да не изгуби душата си той СЕ ОТРЕЧЕ ОТ НАШИЯ СВЯТ и премина в Акомикеран. Тялом е тук, но духом не. И НАЙ-ВАЖНОТО - ТОЙ Е ЩАСТЛИВ!
  Сюзън кимна в знак на разбиране. След това погледна Франклин и в очите и се четеше още по-голямо възхищение към любимия си.
   - Когато съм нещастен и аз преминавам там. Там се успокоявам, усмихвам, развеселявам. Зная че там съм истински щастлив. И после, когато изляза от там усмивката е отново на лицето ми, а лошите мисли са някак притъпени!
   - Като ти наговорих тези неща по телефона ти премина ли в страната си?
   - Да! Почувствах се зле след този разговор. И влязох отново в Акомикеран, страната на щастието!
   - Защо още не сте преминали върха? Защо не опитвате непрекъснато?
   - Защото още не сме достигнали ПРЕДЕЛА на щастието! Спънките са много големи и само ако доближиш достатъчно предела можеш да ги преодолееш!
   - Мислех че си достигнал този предел!
  Франклин стана от стола, направи две бавни крачки и след това се обърна към нея:
   - Имам още много път да извървя! Но зная, че ще го постигна!!
  След това Хилари се присъедини към тях и тримата подеха друга тема. Тя разказа за проблемите си със сърцето и как те са събрали пари за операцията и. След два дена щяха да я оперират.
   - И тогава мамчето отново ще бъде добре! - възкликна усмихнато Франклин и потупа майка си по рамото, като по този начин даде кураж на единствения си родител.

  Сюзън не знаеше как да реагира и какво да каже. Идеше и да се разплаче, наблюдавайки проблемите на това семейство, но виждаше че любовта ги сплотява и събира. Тази жена бе невероятно грижлива и предана майка, чийто дълг бе да закриля и пази до край синовете си. Франклин и отвръщаше със същата обич и огромно уважение. И въпреки лошата съдба и ужасните проблеми, които имаха те се справяха.
  Сюзън си представи нейната майка, затворена с втория и баща и в другата част на къщата, идваща при нея само, когато има да и казва нещо. Нейната майка не беше като тази на Франклин, тя бе много по-студена и нехайна. Сюзън мислено поиска майка и да бъде като Хилари. С цялата си душа искаше операцията и да мине успешно.
  После Сюзън поиска да си тръгне, че вкъщи я чакали и Франклин я изпрати до спирката, където прекараха още тридесет минути в блажени целувки.


                            ..........

  Гражданската война вече бе започнала и не даваше признаци да спира скоро. Всеки ден недоволни граждани водеха сблъсъци с полицията или други умиротворителни сили. Над града се издигаше огромен смог заради множеството бомби и димки, които хвърляха протестиращите. Нюпорт Таун, както и много други градове все повече заприличваха на бойни полета.

  Времето летеше, а любовта на Франклин и Сюзън се задълбочаваше. Тя вече започваше да разбира защо е нужно всеки да се стреми към щастието. Защото усещаше, че вече е по-щастлива, което означаваше, че разсъжденията и мислите и бяха по-трезви, лошите мисли и идваха все по-рядко. Сюзън вече не се сещаше за Питър, той бе останал далеч назад в историята. И въпреки опасностите, създавани от озверелите протестиращи почти всяка свободна минута с Франклин прекарваха в изоставената сграда.

   - Аз съм Ранди и в момента се занимавам се с доставка на пици - започна да разказва пред съчувствените погледи на Франклин и Сюзън едно новодошло момче - майка ми и баща ми са разведени. Преди две седмици приятелката ми каза, че не иска повече да се вижда с мен! Аз мисля, че животът ми е пълен провал. Защо ми се случват толкова много нещастия? Как да променя живота си? Зная, че тук можете да направите всеки човек по-щастлив!
   - Виж сега - каза Сюзън след кратък размисъл - едва ли животът ти е толкова нещастен, колкото си мислиш. Зная, че си имал добри моменти!
   - Ами имал съм, но са малко в сравнение с лошите!
   - Или просто си се вплел толкова в нещастието си, че не можеш да се наслаждаваш пълноценно на тези моменти!
   - Може и така да е - тихо отвърна Ранди - но знаете ли какво е да си дете на разведени родители? Или какво е да са те били като малък! А сега приятелката ми, която уж казваше, че всичко е наред, изведнъж ме напуска!
   - Зная - отговори Сюзън съчувствено - но каквото и да правиш не можеш да промениш миналото си. Ти не си виновен за това, че родителите ти са те били или са разведени. Но може би имаш комплекси от миналото си и те влияят върху поведението ти сега и това да е една от причините за раздялата с приятелката ти!
  Ранди помисли малко след което рече:
   - Може би е така! Но как да се отърва от това? Не мога да спра да мисля за тези неща, те ми идват отвътре! Защо?
   - Просто трябва да бъдеш малко или много непукист! Приемаш тези лоши неща прекалено навътре и това влияе върху начина ти на живот - намеси се Франклин.
   - Но КАК ДА СТАНА НЕПУКИСТ? НЕ МОГА!
   - Не можеш сега, в момента! Но ако си го наложиш като начин на мислене и като стремеж след време нещата ще се променят!
   - Сигурни ли сте?
   - Абсолютно - потвърди Франклин - ние сме тук. Идвай при нас, общувай с нас и след време ще се почувстваш много по-добре! Ще видиш!
   - Ами добре - усмихна се Ранди. Този разговор успя да го извади отчасти от мрачното настроение!

  Все повече хора идваха при тях! Славата на "The Happy people" постепенно се разнасяше из всички квартали на града. Все повече хора се радваха, виждайки пред себе си усмихнати хора с жълто-оранжеви елечета или блузи! Появата им повдигаше духа на озверените, караше мрачните да се усмихват, нервните да се успокояват, облекчаваше мъките на болните! В условията на гражданска война те бяха като малък оазис в огромната враждебна пустиня!

   - Аз съм Скот Клинтън, може би много от вас ме познават! - каза един рус мъж на средна възраст -  Преди време видях една възрастна жена да плаче! Приближих се до нея и я попитах какво и е, но тя вдигна глава и ми каза, че не и се говори за това. Казах и че на мен може да разкаже всичко, защото съм от щастливците, но тя отново отговори, че няма нужда от никого. И тогава и отвърнах: "Щом не искаш да ти се помогне тъгувай си тогава!" и си тръгнах!
  Не последваха ръкопляскания! Скот се огледа, като погледна към всички и после вдигна ръце:
   - Е как трябваше да постъпя?
  Франклин направи две крачки към него и спря:
   - Не е трябвало да постъпваш по този начин. Зная Скот, че си искал да помогнеш на жената, но в случая явно тя просто не е искала да говори за това! Не всеки може да сподели нещо лошо, защото не иска отново да се връща към него.
  Скот кимна глава в знак на разбиране. Франклин продължи:
   - Просто можеше да и кажеш: "Разбирам ви, но все пак ако се опитате да споделите може да ви олекне". А ако отново не иска да го стори може да и кажеш например че ако реши може да ни потърси тук и ние бихме опитали да и помогнем или поне да облекчим донякъде тревогите и!
   - Да, наистина! Може би действах прекалено импулсивно!
   - Когато един човек е в лошо настроение, в никакъв случай не трябва да се действа така с него. Защото може да го депресираш още повече!
  Скот отново кимна в знак на съгласие, съзнавайки грешката, която бе направил!

  Сюзън бе щастлива! Тя вече вземаше активно участие в благородната кауза, която Франклин Томас бе създал. Тя бе щастлива, никога не се караха с Франклин, дори и да имаха леки спорове за нещо те винаги завършваха с усмивка! Тя вече се чувстваше силна и здравомислеща жена. За разлика от преди време сега почти винаги вземаше правилното решение. В колежът и вървеше, защото всичко това и даваше стимул да учи и да се развива. В къщи това че рядко контактуваше с майка си и втория си баща не бе проблем от чак толкова голямо значение. Дори разговорите между нея и майка и станаха все по-чести и по-продължителни. А в работата всичко ставаше по мед и масло! Животът на Сюзън добиваше смисъл!!

  Не така обаче бяха нещата при Питър Дилън! След като Сюзън го завари пиян и дрогиран в обятията на Мария това преобърна живота му. След това, което се случи той нямаше душа и сърце да и звъни повече. Знаеше, че това бе краят на взаимоотношенията им.
  После той продължи да живее по стария начин - да се вижда със старите си приятелки и отвреме навреме да се запознава с нови. С повечето от тях той нямаше по-сериозни отношения, почти всички имаха сериозни връзки, дори някои от тях бяха женени. Обаче Сюзън му липсваше. В първите дни не усети чак толкова отсъствието и, но след това сякаш нещо започна да го разяжда отвътре. Виждаше я във всяка своя позната с която се срещаше. Питър ставаше все по унил и мрачен. Веднъж дори обвини Мария за това, че го е подвела да пристъпи етиката си и да се отдаде на удоволствието, за да го хване Сюзън. Разбира се тя не бе виновна тогава, защото инициативата за това, което се случи бе изцяло негова. Това охлади отношенията му с Мария!
  Питър Дилън постепенно се отдалечи от от приятелките си, а нови запознанства вече липсваха. Той бе изпаднал в депресия, единственото което говореше на приятелките си бе да се оплаква от липсата на най-доброто момиче, което бе имал и бе загубил. Това отдалечи тези момичета от него, които вече започнаха да чувстват отегчение от неговото присъствие.
  Питър Дилън бе самотен, единствен на света, отритнат от всички! Той никога до сега не е бил в такова състояние! Знаеше, че трябва да опита на всяка цена да се сдобри със Сюзън, но нямаше смелост да го направи.

   - Искам да ви се оплача от майка ми! - каза едно момиче, което бе на около петнадесет и се представи като Клаудия.
   - Какво се е случило с майка ти? - настойнически я попита Сюзън.
   - Преди време майка стана член на вашата група. С татко се разделиха преди няколко години. Преди да дойде при вас тя бе мрачна и самотна, но ме обичаше и ми обръщаше внимание. Но след това тя започна да се усмихва все по-често, стана весела и жизнерадостна. Започна да ми натяква, че трябва да се усмихвам, да бъда щастлива!
   - Е и, какво лошо има в това?
   - Вече не мога да споделям чувствата ми с нея! На всичко, което и казва, тя ми отвръща, че не трябва да ми пука, че трябва да се усмихвам. Не обръща внимание, че съм в лошо настроение, не забелязва когато се затварям в стаята, не вижда че съм самотна! Тя си мисли че трябва да съм щастлива и не обръща внимание на лошите неща около нас!
   - Разбирам! - каза Сюзън, и след това попита момичето - коя е майка ти?
   - Лиса Гренсфийлд!
   - Познавам я! Ще поговоря с нея! Даже можем да поговорим трите!
   - Какво мислите? Нали щастието е нещо хубаво? Защо ни се отразява така зле?
   - Не всеки възприема този стремеж към щастие по правилния начин! Може би майка ти е преживяла твърде много лоши неща и за това иска да започне да гради живота си наново, по коренно различен начин. Ела с мен, мисля че е тук.
   - Тук е, видях я, но не исках да ме вижда сега!
   - Добре Клаудия, ела да поговорим с майка ти!
  След малко Сюзън и Клаудия стояха до една руса слаба жена на средна възраст, с бистри и замечтани сини очи.
   - Здравей, Лиса! - каза Сюзън.
   - Здравей, Сюзън! Клаудия, какво правиш тук?
   - Искаме да поговорим с теб, мамо!
   - Добре, моето момиче! Да поговорим!
   - Клаудия оплаквала ли ти се е от нещо напоследък?
   - Ами има някакви тревоги, но и втълпявам, че трябва да мисли позитивно!
   - Това е добре, съгласна съм, че трябва да се мисли по този начин! Но не мисля, че постъпваш правилно спрямо нея! 
   - Защо? Нали тук пропагандираме точно този модел!
   - Клаудия ми каза, че вече не може да споделя лични неща с теб, чувства се самотна, в лошо настроение - отговори Сюзън.
  Майката погледна към дъщеря си:
   - Нали всеки път ти казвам, че трябва да мислиш положително, че трябва да се отърсиш от лошото!
   - Но как, мамо?
  Сюзън се намеси:
   - Ние пропагандираме също, че трябва да се помогне ако някой страда, да се вслушваме в проблемите на другите. Мисля че като майка трябва да я изслушаш, да вникнеш в проблемите и и двете да се опитате да ги решите.
   - Но проблемите са ЛОШИ НЕЩА!
   - Ами да! И нали, за да достигнем до доброто трябва да се отърсим от тези лоши неща! А това няма как да стане насила, няма начин някой да се отърве от проблемите ако му се каже само: "трябва да се отърсиш от тях". Трябва като по-опитна в живота да и дадеш съвет, вяра, надежда, сигурност, че може да разчита на близък човек! В противен случай това щастие, което се опитваш да и втълпиш ще бъде фалшиво и нереално, а проблемите ще останат вътре в нея!
  Лиса слушаше замислена. Около минута, след като Сюзън спря с монолога си тя остана неподвижна с наведена глава. След това се изправи и изрече:
   - Може би наистина не съм била права!
   - Не се безпокой, Лиса, всеки нормален човек мината през такива етапи! Но животът ни учи да поправяме грешките си! Надявам се скоро при вас всичко да бъде наред.
  Лиса гледаше ту към Сюзън, ту към дъщеря си. Накрая прегърна Клаудия и каза тихо:
   - Съжалявам! Ще се опитам занапред да бъда по-добра!
   - Ти си добра мамо - усмихна се Клаудия - най-добрата!
  След малко и трите жени вече грееха с широки усмивки по лицата!

   - Здравейте, аз съм Робин и съм от Болър, на седем мили от тук! - весело изрече един млад мъж на около тридесетте - Моята цел е същата като вашата, а именно да достигна до максималното щастие. Винаги се старая да съм весел и усмихнат, лошото е че много от колегите ми не ме разбират и ме мислят за несериозен. Но не ми пука особено, с течение на времето виждат, че не са били прави! И така около мен винаги цари добра атмосфера, на всички им е приятно да разговарят с мен. И затова съм тук, защото разбрах че има още много хора, които мислят като мен!
   - Браво, Робин, браво! - поздрави го Франклин - Радвам се че човек като теб се присъединява към нас, ние всички се стремим точно към тази хармония.
   - Аз бих се радвал ако мога по някакъв начин да променя света и всички да разсъждават така! Радвам се, че вие също искате това!
   - Така е! Ние ВЯРВАМЕ, че един ден това ще стане!!!

  Франклин, Сюзън и Робърт чакаха пред вратата на операционната, където оперираха госпожа Хилари Томас. Робърт бе в инвалидната количка, докато Франклин и Сюзън седяха на два от столовете. Франклин потреперваше от време навреме, като видимо бе напрегнат. Все пак колкото и да бе напреднал по пътя към щастието все пак и той бе човек, който имаше своите тревоги и притеснения.
   - Вини е най-богатия в цял Акомикеран - говореше Робърт
   - По-богат дори и от Джонсън, но никой не му завижда. И все пак Вини е тръгнал към върха заедно с Конър.
  Сюзън все още не можеше да ги разбере напълно, макар че тя постепенно навлизаше все по-навътре в чудната измислена страна.
   - Ще тръгнат по западната част, откъм големия склон, от там откъдето преди няколко дена опитахме - вметна потъналият във фантазиите си Робърт.
   - Там е много стръмно, но нищо не ги спира. Роби, трябва да ги изпратим като герои, защото те също като нас се стремят към абсолютното щастие, като всички тук.
   - Ние сме там и им благодарим, задето са такива! Сюзън ти искаш ли да си с нас?
   - Да, искам! И аз съм и благодарна, задето ще направят този опит.
   - Може и да успеят, представи си Франк ако успеят! Макар че досега много малко хора са го направили - говореше развълнувано Робърт, а очите му сияеха!
   - Каквото и да се случи няма да се отказваме. И ние ще направим като Вини и Конър! - Франклин също гледаше с блуждаещ поглед!
  В това време от към операционната излезе главният хирург доктор Уинстин Калър, придружаван от личния лекар на семейство Томас Фреди Джокович. И двамата бяха усмихнати и видимо доволни:
   - Всичко е наред - успокои Уинстън тримата младежи - Хилари се справи чудесно и бързо ще се възстанови. Тази жена е много здрава и аз и се възхищавам!!
  Първа извика Сюзън, която скочи от радост. Франклин бързо се върна в действителността като прегърна Сюзън и я завъртя. Дори и на лицето на Робърт се появи усмивка, една бледа вълна, която показваше че една малка част от него все още живееше на земята!
  Тази вечер той организира страхотен купон у тях, на който присъстваха почти всички от "The Happy People". Тази нощ бе изпълнена с музика, веселие и радост, защото още веднъж бе доказано, че вярата в щастието помага и в най-лошите моменти.