Гаднярът

   Навярно съм гадняр. Един долен гадняр почти на Христова възраст. „Навярно" ли казах? Хм... Повече от сигурно е, че съм такъв. Но не мога да спра да го правя. То е по-силно от мен. Може би е болест? Някаква нова и непозната болест, която още не е открита и изследвана? Само да помириша свежия въздух вън от счетоводната кантора, в която работя, и се разтрепервам. Краката ми сами ме отнасят до някоя от централните търговски улици, ръката ми сама отваря вратата на някой от многобройните магазини, устните ми сами започват да говорят и тогава... Тогава треперенето ми спира и от невзрачния помощник-счетоводител не оставя и следа. Това вече не съм аз. Просто се превръщам в една съвършено различна личност - в ГАДНЯРА. Той е нахакано, арогантно и саркастично копеле, което може да си играе с човешките съдби така, както дори венецуелски сценарист на сапунени сериали не смее да го прави с героите си. Той няма задръжки, няма бариери, дори и аз не мога да го спра. Мълчаливо го наблюдавам отстрани и се срамувам от действията му... Добре де, от действията ни. А във всяка една ситуация тези действия разтреперват околните. И как не, когато Гаднярът винаги играе една и съща роля - ролята на Носителя на лоши вести. Само импровизациите по темата са различни. Например тази...

   - Добър и слънчев ден, мили госпожици! Предполагам, че това трябва да е „Пиротска" 11? Проклятие! Магазин за обувки?! Миризмата на телешка напа навярно се е пропила до такава степен в стените, че ще се наложи да къртя мазилката до бетон! И вие работите на тази воня?! Пфу! Не остава нищо друго, освен да ми благодарите, че ще ви отърва от жалката ви работа, а предполагам и от мизерните ви заплати! Да ви се представя - аз съм новият собственик на тази дупка. Агенцията по вземанията я продаваше изгодно и много не умувах, а участвах в търга и го спечелих, без дори предварително да я погледна. Все пак е „Пиротска", нали? Къде е шефът ви, куклички? Няма ли го? Е, нищо! Няма да ви преча много. Само да направя няколко снимки, за да съм сигурен, че няма да повредите нещо при изнасянето. Ох, забравих да спомена! До понеделник трябва да сте се изнесли! Нищо ли не знаете? Не ви е казал? Но аз го предупредих още онзи ден, че прекратявам договора! Плащам неустойката по наема и изчезвате...

   Тук обикновено правя дълга пауза, по времето на която настъпва върховният момент на гаднярската ми наслада. Уж се правя, че снимам, но внимателно наблюдавам околните. За части от мига израженията по лицата им  се сменят неколкократно. Обожавам тези реакции, пристрастен съм към тях и навярно точно това пристрастяване е патологичното у мен... Първа е изненадата от нахълтването ми. Колкото и да е изтрещял народът в наши дни, едва ли всеки ден добре облечени перковци като мен навестяват магазина им. Следва шокът от поднесената новина. И накрая - ужасът от неизвестното бъдеще. Впрочем това последното не е задължително и е строго индивидуално. Ако за ето тази лелка над средна възраст неизвестността предизвиква паника и видимо тя се изчервява, а невидимо със сигурност вдига кръвното, то ето, за онова русо маце зад щанда, новината май е облекчение. Не само, че не ме приема като Лошия вестител, но дори ми хвърля такъв изпиващ и сладострастен поглед, че само да ѝ намигна и ще ми се нахвърли още тук. Разбира се, не го правя. Не съм влязъл да свалям някакви си продавачки на обувки. А и обикновено след първоначалното стъписване идва окопитването. Тогава ме наобикалят и една през друга започват да кудкудякат и да разпитват за подробности. „Наистина ли толкова кратък бил срокът?", „За какво щял да става магазинът?", „Не съм ли търсел персонал?"... Естествено аз се държа на положение. Гадняр ли съм или лукова глава?

   - Моля, моля! Не съм дошъл тук да давам обяснения! И то точно на вас! Предупредил съм шефа ви. В понеделник идват строителите и започват ремонта. Довиждане, мили госпожици! Желая ви спорен ден и... и дано час по-скоро тази воня на телешка кожа изчезне от телата и от сърцата ви!

   Театрално затръшвам вратата, а зад гърба ми някои трескаво започват да въртят телефони, други припадат, трети гледат с празен поглед в нищото. Дали ми е жал? Вече да. Но не мислете, че ми е жал за бедните женици зад гърба ми! О, не! Нали ви казах - гадняр съм до мозъка на костите си! Всъщност съжалявам, че пропускам възможността да видя отново онези разширени зеници на продавачките вътре в мига, в който разберат истината. Част от удоволствието е да видя реакцията им, когато като с магическа пръчица върна всичко на мястото му, разкривайки, че лошата вест е била само една дебелашка шега. Или по-скоро това беше част от удоволствието. До преди време се връщах и разкривах истината. Но вече не го правя. След като навсякъде ми се нахвърляха с ругатни и юмруци, а веднъж дори сериозно обезобразиха лицето ми с добре подострен маникюр, вече ме е страх да бъда добър. Странно нещо са хората! Докато си лош с тях, те не смеят да ти кажат „копче", само мълчат и премигват. Но щом се опиташ да станеш добър и да ги успокоиш, че всичко е било само плод на една странна и неизвестна болест, че всъщност бъдещето им е ненакърнено и че ще запазят работата си, тогава същите тези божи кравички се превръщат в тигри, готови да разкъсат на часа Добрия вестоносец...

   Понякога стават и малки издънки. Случвало се е да налетя на собственика на поредния магазин, да изям някой и друг шамар, но общо взето нищо сериозно. До онзи ветровит и дъждовен ноемврийски следобед, изваден сякаш от реклама на „Колдрекс". В дни като този на човек му се иска да не е ставал от леглото си. Навярно подсъзнателно съм направил асоциация с есенния порой и споменатото лекарство, защото след приключване на работния ден, краката сами ме отведоха до една аптека на няколко пресечки от счетоводната кантора. Разстояние напълно достатъчно да бъда наквасен порядъчно от дъжда и да започна да подсмърчам съвсем не по гаднярски. Аптеката бе малко по-голяма от телефонна будка - наследница  на едно от онези миниатюрни чейнч-бюра, наводнили града преди петнадесетина години. Обстоятелство, което, предвид метеорологичните условия, си имаше своето малко предимство. Вътре бе топло и уютно, доколкото разбира се, може да бъде уютна една аптека, попила миризмите на всевъзможни болести. Не бях влизал­­­­ точно тук и едва ли моята рядка гаднярска болест бе в многобройната колекция от миризми по рафтовете. Освен ако тя не бе се превърнала в заразна и след многобройните ми контакти с толкова много жертви, не бе плъзнала епидемия. Кой можеше да предполага?...

   Зад стъклената витрина седеше самотна аптекарка, за повече нямаше и място. Естествено това не ме притесни. Както добрият актьор не смята, че пилее таланта си дори и в залата да има един-единствен зрител, така и аз не се притеснявах да бъда гадняр само заради една нищо неподозираща жертва. Смути ме по-скоро друго - външността на аптекарката. Тя притежаваше сексапила на поне половината търговски отдел на средно голяма фармацевтична компания, състоящ се от стотина току-що дипломирали се млади фармацевтки. Тъмните къдрици около заобленото лице, контрастиращата с тях загадъчно разкопчана и налята бяла престилка можеха да събудят всяка мъжка фантазия в стил „Чичо доктор".  Едно ново непознато усещане ме връхлетя с пълна сила. Не че преди това не бях имал медико-сексуални фантазии, но никога по време на... хм... практикуване на странното ми хоби. Дали не се размеквах? Съдено по усещането в слабините - напротив! Гаднярът в мен загуби дар слово. Аз също. Лицето ми пламна. Започнах да се потя. А виновницата за всичко това най-невъзмутимо записваше нещо в голяма тетрадка, без да ме забелязва. Секундите мълчание се проточиха по-дълги дори от прословутия потоп в Макондо...

   И в този миг на забрава тя вдигна към мен най-теменужените очи, съществуващи на този свят.

   - А! - очевидно бе изненадана от присъствието ми. Навярно не бе чула

отварянето на вратата и не бе усетила влизането ми. Но изненадата ѝ трая само миг... - О, Боже! Зле ли Ви е?!

   Цялата  стъклена витрина, отделяща ме от източника на моето стъписване, се плъзна настрани и същият този източник се появи иззад нея в пълната си прелест. И ако до преди миг горната половина на тялото на аптекарката ме бе накарала само да се потя, то разкрилата се скъсена бяла престилка, под която очевидно нямаше никакви други дрехи, ме накара да се почувствам като тенджера под налягане върху включен и забравен котлон. Непознатата се приближи и усетих как се изгубвам в облака от феромони, носещ се около нея. Това окончателно ме срази. Сразен бе и гаднярът в мен. Миг по-късно той дезертьорски се сви някъде под левия вътрешен джоб на сакото ми и ме остави сам-самичък в лапите на тази пищна непозната. Отново бях невзрачният и смотан помощник-счетоводител, не смеещ да срещне непознати женски очи. Бързо сведох поглед.

   - Но Вие целият горите! - докато се усетя аптекарката допря длани до челото  и до бузите ми. Тутакси градусите на тялото ми тръгнаха бясно нагоре - Трябва незабавно да свалим температурата! Тъкмо бях сложила вода за чай. Седнете, седнете, ще бъде готов за минута!

   Извади стола на колела иззад тезгяха и го плъзна към мен. Така или иначе коленете ми бяха омекнали от изненада, че без да се замислям, се възползвах от поканата. И докато се чудех откога аптекарките посрещат клиентите си с чай, непознатата вече ми подаваше пареща порцеланова чаша.

   - „Тайлол хот". Не е чай, но сваля температурата за минути. Пийте го, докато е горещ. Пийте, пийте, не се притеснявайте! Нищо няма да Ви струва. Рекламни прахчета, или по-скоро тестери. Носят ни ги на чували. Какво ли не прави конкуренцията във фармацевтичния бизнес... Колко сте... мокър... и сладък...

   Гледаше ме с топла майчинска усмивка, а големите ѝ гърди привличаха като с магнит погледа ми. Побързах да пресуша чашата, само и само да отвлека вниманието си от тях. Дали от горещата напитка, дали от топлината на тясното помещение или от майчинското спокойствие, което излъчваше непознатата, но усетих как приятна топлина се разлива из цялото ми тяло. Блажено се отпуснах на стола и притворих очи. Последното, което помня, бе това как аптекарката пуска щорите на витрината и завърта ключа на вратата...

* * *

   Събудих се от болки във врата. Главата ми висеше неестествено на една страна. С мъка успях да я изправя и да се огледам. Седях на някакъв стол. Ръцете ми бяха здраво овързани с лекопласт за подлакътниците му, а краката ми - за стойките на колелата му. През лицето ми също преминаваше широка лепенка, която не ми позволяваше да отворя уста. Наоколо се виждаха рафтове, пълни с лекарства. Едната страна на помещението беше цялата в щори, през които се процеждаше падащият навън вечерен мрак. Нямаше никой друг освен мен...

   Беше абсурдно. Не можеше да е истина! Аз - овързан за стол в някаква аптека! Навярно сънувах кошмар? Винаги съм имал тежко и продължително събуждане, но този път то минаваше всякакви граници. Тръснах отривисто глава. Болката в схванатия ми врат ме прониза. Напълно реална и осезаема болка! Дали пък не бе действителност?! Винаги съм смятал, че човек може да превърне събуждането си в кошмар единствено в абсурден роман на Кафка, но май се оказваше, че съм грешал!... Бавно и мъчително започнах да си спомням. Дъждът... Аптеката... Чаят... Сексапилната аптекарка... Боже мой! Аптекарката! Чаят, или както там го нарече тя! Дала ми е нещо упойващо! Навярно беше някаква извратена убийца, причакваща самотните си жертви в тази миниатюрна аптека!... Аптекарката демон Суини Тод от Флийт Стрийт?!... Не, онзи беше мъж и беше бръснар. Все едно... Пред очите ми като на два успоредни филмови екрана бясно започнаха да се въртят кадри. На единият минаваше целият ми досегашен живот, а на другия - това, което очаквах да ми се случи в следващите часове. Или иначе казано - финалът на филма от първия екран. И ако на първия кадрите бяха в пастелно-сиви цветове, то на втория, те определено  бяха далеч по-цветни, в преобладаващо червено. Колкото и да се мъчех да се съсредоточа към познатите ми кадри в меки тонове, преливащият от червено, втори екран ми се навираше в очите...

   - Аха! Вече сме будни?  

   Беше тя - моята похитителка. Не усетих кога и откъде се е появила. Бялата полупрозрачна престилка беше сменена от черен клин и прилепнало черно поло. Облеклото на убийците! Всякакви надежди относно неясното ми бъдеще безвъзвратно отлетяха...

   - Слушай ме внимателно! Сега ще махна лепенката от устата ти, а ти ще ми разкажеш всичко за себе си...

   Само това оставаше! Серийна убийца, колекционираща биографиите на жертвите си! Ще бъда нещо като поредната марка в албума ѝ?! Нещо като поредната монета в класьора ѝ?! Или - най-вероятно - поредната препарирана глава, висяща на стената в мазето ѝ?! Неее! Усетих, как очите ми се обръщат и припадам... Звучна плесница отмести главата ми и ме върна в аптеката.

   - Стига лиготии! Махам лепенката и хич не си мисли да викаш за помощ! Ако го направиш, ще съкратим процедурата с ето това.

   Аптекарката извади спринцовка, бавно сложи иглата ѝ, и още по-бавно я напълни с някаква мътна жълтеникава течност от малко шишенце. Каквото и да беше, нямаше вид на нещо безопасно... Докато гледах хипнотизирано спринцовката, моята похитителка се възползва от това ми отвличане на вниманието и с рязко движение отпра лепенката от лицето ми. Изревах сподавено. От неописуема болка и от връхлетялото ме за миг мрачно предчуствие, че със сигурност никога повече няма да имам възможността да си пусна мустаци. Мустаци! Странно какви идиотски мисли могат да минат през главата на човек в кризисна ситуация...

   - Говори! Кой си ти? И защо ме преследваш?

   - Аз да Ви... преследвам? - хриптящият глас определено не беше този, когото бях свикнал да чувам преди.

   - Не се прави на ударен! Знам почти всичко за теб - непознатата размаха портфейла ми. Явно ме беше пребъркала, докато бях спал и беше изучила съдържанието на документите ми.

   - Не разбирам за какво говорите - не смеех да я погледна в очите. - За пръв път Ви виждам...

   Нова звучна плесница ме свари отново неподготвен и отмести главата ми.

   - За пръв път?! Слушай, копеле, два пъти проваляш живота ми, но сега е мой ред да ти го върна! - аптекарката се разкрещя: - И не се прави, че не си ме спомняш!  Септември миналата година, булченският магазин на Витошка? Беше го купил, така ли?...

   Нещо бавно и мъчително започна да ми просветва.

   - Беше го купил, ама друг път! А аз, глупачката, ти се вързах и първата работа, след като ти излезе, беше да позвъня на шефа, да му се разкрещя и да му наговоря всичко, което в този момент си мислех за него и което си бях мечтала да му кажа през последните две години! Всичко! Естествено ми беше все тая, защото вече бях сигурна, че съм без работа!... Оказа се, че действителното уволнение и това, което ти ми сервира се разминаха с някакви си пет минути! Пет минути! Колкото един телефонен разговор!... Пет минути! Които направиха от сносния ми, макар и не живот-мечта в първия ми голям провал!...

   Нещата се изясниха. Непознатата беше станала жертва на някоя от многобройните ми гаднярски изяви. И най-вече на своята откровеност, разбира се.

   - Съжалявам...

   - Съжаляваш?! Я не ме будалкай! Съжаляваш! А вторият път? И за него ли съжаляваш?! Тъкмо си бях намерила нова работа, при това много добра и с переспективи и ти отново се появи, и провали всичко! Или може би не си спомняш?!...

   Мълчах, свел глава. Един и два магазина ли бяха? Можех ли да помня всичките?! Ама пък тази два пъти да се е хванала на един и същи номер, доста трябва да е...

   - Ботаническата градина! Този април! Изложбата на граф Тратцберг!

   О, да! Изложбата на онзи смахнат австрийски благородник! Можех ли да я забравя? Значи не е било хващане на един и същи номер два пъти. Това в градината беше нещо съвсем различно - импровизация, предвид стеклите се обстоятелства. По онова време живеех с една поетеса. Беше си наумила да ме превъзпита и ме мъкнеше по всевъзможни културни събития. Таеше и някакви сериозни намерения относно дългосрочното ни общо бъдеще, които аз определено не споделях. Гаднярът в мен временно си бе взел отпуск и не се намесваше в личния ми живот. Но когато един хубав ден моето гадже ми сервира, че има изненада за мен и че ще ми я съобщи същата вечер в официална обстановка в ботаническата градина, бях убеден, че изненадата никак няма да е в моя полза, и че е крайно време да бягам надалеч. Едва ли можех да го направя сам с моята нерешителност, но в този момент Гаднярът триумфално се завърна и ми се притече на помощ.

   Старата ботаническа градина в центъра на града си е едно райско кътче откъм екзотични растения. С фауната нещата далеч не стоят така. Обаче някакъв безработен австрийски граф бе решил да поправи тази грешка. Обикаляше света с прочутата си колекция от тропически пеперуди и гигантски хлебарки и ги показваше в  подходяща обстановка. При това не препарирани, а съвсем живи - летящи и щъкащи сред пищна зеленина. И точно насред тези инсекти поетесата, с която временно делях едно легло, бе решила да ме сюрпризира! За целта се бе сдобила с два безбожно скъпи билета за благотворителния коктейл в ботаническата градина, където освен преждеспоменатите гадинки, щъкаха и по-голямата част от видните столични сноби. Но нито едните, нито другите предполагаха, че между тях се е промъкнал истинският гад, или по-точно Гаднярът. При това подготвен!... При влизането в градината получихме по една брошура със снимките на  пълзящите и летящи отвъдокеански екземпляри, срещу които стояха непроизносими латински имена. Бяхме помолени да гледаме в краката си и да бъдем внимателни, за да не стъпчем някоя от звездите на шоуто. Вътре гледката  бе меко казано странна. На тихия музикален фон от домъкнат отнякъде клавесин, публиката се промъкваше съсредоточено със запретнати краища на дългите рокли и на панталоните, вторачила поглед в пода, сякаш търсеше току-що търкулнала се златна монета. От време на време всички групово вдигаха глава нагоре и ако имаха късмета в този момент някой тропически молец да разкършва схванатите си от влагата криле, въздишка на възторг раздвижваше иначе тихата тълпа. Относителната тишина и отвлеченото внимание на околните ме устройваха напълно. Никой, дори поетесата до мен, не забеляза как бръкнах в джоба на сакото си и извадих оттам няколко от предварително приготвените помощни материали...

   Пукотът на настъпена царевична пръчица не може да се сравнява с гърмежа на Магнум 357, но реакцията на околните в онзи изнервен момент, определено бе такава, сякаш бях гръмнал със споменатия револвер. Всички стреснато подскочиха и устремиха убийствени погледи към мен. Времето спря, дори клавесинът замлъкна. А аз се усмихвах глупаво. Бавно отместих десния си крак. Отдолу се показа мазно петно и някакви размазани жълтеникави остатъци. Осъдителна въздишка се понесе из тълпата. Без да ми мигне окото, зяпнах във въздуха и проследих въображаемия полет на още по-въображаемо насекомо. Тълпата също вдигна поглед за части от секундата и се опита да проследи моя поглед. Време, напълно достатъчно един голям бонбон с шоколадов пълнеж и червена хрупкава глазура да се озове с нов пукот под лявата ми обувка. Този път отместеният крак разкри още по-ужасяваща гледка. Размазаният шоколад, примесен с червеникавите хитинестоподобни остатъци на глазурата накараха на мига няколко по-чувствителни дами да припаднат с вопъл. И отново погледите на публиката бяха ниско долу, под нивото на хоризонта. Сръчно пъхнах парче индиго между пръстите в дланта си и със силен замах на двете ръце пляснах високо във въздуха. После с познатия глуповат поглед разтворих длани. Бяха целите сини. Тълпата с вулканичен тътен се дръпна в кръг далеч от мен и трескаво заразлиства брошурите. „Morpho Helenor!" „Morpho Helenor!"  Май бях „уцелил" звездата на шоуто!...

   -  Morpho Helenor... - името на онази синя пеперуда се изплъзна от устата ми в аптеката.

   - Виж ти! Значи помниш? - аптекарката ме гледаше с омраза.

   Кимнах.

   - А може ли да обясниш защо я уби?!

   - Не я убих, беше само парче индиго... Дълго е за обяснение... Помните ли какво се случи после?

   - Професор Тратцберг беше бесен и не искаше и да чуе повече за българи, камо ли за асистентка българка и набързо ме уволни... Околосветското пътешествие свърши преди да е започнало...

   - Съжалявам! Имах предвид помните ли какво се случи непосредствено след плясъка ми с ръце? Там, в ботаническата градина?

   Похитителката вдигна рамене.

   - Жената, с която бях на коктейла, ме зашлеви още по-звучно, нарече ме пред всички „простак" и в този момент на практика скъсахме...

   - Виж ти!... Това не си го спомням, но със сигурност си го заслужил!

   - Всичко бе инсценировка в името на този шамар и на тази предизвестена раздяла... Все пак успях...

   Аптекарката се втренчи в мен, изучаваше ме няколко секунди, после ме зашлеви за трети път за вечерта, без да промълви дума. Ясно - женска солидарност...

   - Всичките ми проучвания за теб се потвърдиха. Абсолютен гадняр!

   Знаех го и без да ми го казва...

   - Проучвания?

   - Точно така - проучвания. След като за втори път загубих работата си, отново заради теб, бях решена да те намеря и да отмъстя! Познавам те, по-добре, отколкото си мислиш! От половин година те търся! Разпитах персонала на половината магазини в центъра. Говорила съм с десетки твои жертви. Зная часовете, в които излизаш „на лов". Дори очертах кръга, в който действаш! Центърът му е през две преки. Или живееш наблизо, или работиш тук някъде. Затова и се хванах на работа в тази аптека като „любител фармацевт". За да хвърлям поглед през витрината и да те срещна! Колко пъти репетирах как те догонвам на улицата, как ти се нахвърлям, как те повалям, как... А ето, че един хубав ден ти отваряш вратата, влизаш и отново заставаме лице срещу лице... Не си го представях така - аптекарката изведнъж млъкна и захлупи лице в дланите си. - Господи, какво направих!... - чу се сподавено хълцане.

   Хм... Типично женска реакция. Жени! Какво да ги правиш?! Мислят си, че знаят какво искат, но когато изневиделица то ги слети, вече не го искат и се чудят какво да го правят!...

   Някакво странно гъделичкане се появи около левия вътрешен джоб на сакото ми. Гаднярът, скрит там, май бе чул последните думи на непознатата, а може би и моите мисли, и реши, че  неговият час е настъпил. Колкото и да се мъчех да го спра, той подаде глава:

   - Мисля, че трябва да ми бъдете благодарна, че два пъти Ви отървавам от неподходящи работодатели.

   - Моля?! - аптекарката махна длани от лицето си и най-разплаканите теменужени очи ме изгледаха недоумяващо.

   - Щом като две години сте таяли неприязън към шефа си в булченския магазин и сте имала да му казвате толкова много неща, аз само съм ускорил неизбежното. Съдено по погледа Ви, тайно сте се надявали същият този шеф да свали най-скъпата рокля от витрината, да Ви облече в нея и да Ви заведе до олтара. Но той сега е при жена си, а Вие... Хм... О, свещена простота!...

   Жената ме гледаше невярващо.

   - Това първо! - Гаднярът в мен набираше смелост. - И второ, след като онзи надут австрийски пуяк Ви е уволнил само защото сте българка, и само защото българин уж е убил безценния му Morpho Helenor, то това си е чист фашизъм! На Ваше място вместо да бях циврил, щях да съм изпотъпкал цялата му щъкаща менажерия! Околосветско пътешествие? Ха! Асистентка? И какви бяха задълженията Ви като такава? Да храните гъсениците, да чистите малките им клетчици и да ги чакате да им пораснат крила?!... Асистентка! Хайде де!...

   Теменужените очи насреща ми потъмняха като градоносен облак. Някъде в дъното им проблясваха светкавиците на приближаващата буря. Ръката на аптекарката се пресегна и напипа оставената на тезгяха спринцовка. Гаднярът отново се скри, този път някъде дълбоко из панталоните ми, а аз отново видях онези два екрана, с прожектираните на тях филми, в които главният герой удивително приличаше на мен...

  В този миг на стъклената витрина отвън силно се почука.

   - Отворете! Полиция!

   Аптекарката замръзна на място. Аз също. И кой бе казал, че полицията никога не е там, където имат нужда от нея?!

   - Отворете! - думкането по витрината продължаваше.

   - Няма да се откажат. Знаят, че сме тук. Ако ме развържете, имате шанс да пледирате, че не сте ме отвлякла. Но ако ме видят така...

   Похитителката не дочака втора покана. Лепенките за миг бяха срязани и събрани, а докато извършваше това, тя изсъска в ухото ми:

   - Мисли му, ако гъкнеш и ме издадеш. Спринцовката ще бъде в джоба ми!

   Вдигнах рамене неопределено, докато раздвижвах схванатите си стави. Аптекарката облече престилката си, отиде до вратата, обърна се, за да ми хвърли последен предупредителен поглед и отключи.

   - Инспектор Паскалева - се чу глас отвън. - Национална агенция по приходите. Имам разрешение за изземване на касовата наличност, поради неизплатени задължения на Вашия работодател към агенцията. Ето документа! Позволете да си свършим работата!

   В аптеката влязоха униформен полицай и цивилна жена. Експохитителката ми бе видимо смутена. Тясното помещение се изпълни.

   - Добър вечер! - влязлата жена ми кимна и се обърна към аптекарката: - А, Вие не сте сама? Нали не прекъсваме нещо неотложно?

   - Не, в никакъв случай! - побързах да се намеся и хвърлих поглед към полицая. Той бързо заби нос към земята и козирката скри очите му. Чакай, чакай! Този мустак, тези гъсти вежди... Бяха ми странно познати! Но разбира се! Съседът от горния етаж! Как му беше името?... Янко?... Не поддържам връзка с никого от комшиите... Не! Янаки! Той е!... Че той не беше ли автомонтьор?... Вгледах се и в жената с него. Беше непозната. Червенокоса. Странно как в съзнанието ми изплуваха крясъците от последния среднощен скандал от апартамента над моя. „Пак си ходил при онази червенокоса шафрантия! Ще отида утре във фризьорския и очите ще ѝ издера!"... Мда... Автомонтьор и фризьорка... Полицай и инспектор... Май подозренията, че болестта ми е заразна, щяха да се оправдаят. Двама нови болни, които като мен се представяха за такива, каквито не са! Но за разлика от мен, освен тръпката май щяха да изкарат и някой лев. Напуши ме смях. Какво пък, кой съм аз да съдя хората?! Приближих се до аптекарката, прегърнах я през кръста и страстно впих устни в нейните. Усетих как жената в ръцете ми омеква. Беше момент да я пусна.

   - Довиждане, скъпа! Виждам, че си заета. Ще ти се обадя утре!

   Кимнах на останалите и прекрачих прага на аптеката. Навън вече се изхилих гласно. Есенният порой заглушаваше гаднярския ми смях...

* * *