ГАРДЖЕТО, КОЕТО НЕ МОЖЕШЕ ДА ЛЕТИ

Всичко беше чудесно до днес, когато малкото черно гардже си стоеше в топлото гнездо и отвараше широко човчицата си, щом неговата грижовна майка му донасяше храна. Самото гнездо се намираше на върха на едно високо дърво, а отдолу имаше малка градинка в която постоянно се разхождаха хора, или играеха деца. Малкото гардже, невиждало широкия свят с любопитство оглеждаше всичко наоколо. Точно любопитсвото го нарака да стане, да отърси крехката си перушина и да се опита да полети, както го правеха големите птици.
И о, ужас, точно тогава загуби равновесие и полетя надолу. Удари се в няколко клона, които по-скоро го предпазиха да не тупне като гнила круша, то инстинктивно разпери крилете си и след като се закачи на още няколко клона, се изтърколи в меката трева, растяща в парка.
В първият момент не разбра какво се случва. Беше замаяно от дългият полет, или по-точно падане. Трябваха му няколко минути за да разбере, че вече не се намира горе високо в гнездото. Изпъна крехката си шия и разбра, че от родният му дом го делят няколко метра, но всъщтност за него беше непосилно стръмнен и дълъг път, защото още не знаеше как да борави с крилцата си...
Изплаши се много, направи няколко крачки в тревата и нададе тревожен граг... Но гаргите кръжаха много, много високо и неговия вик за помощ не достигаше до тях... Огледа се клетото гардже, вече нещата, които виждаше от високо,  не изглеждаха така. Хората, които отгоре приличаха малки мравки, сега в ниското бяха великани, дребните храсти изглеждаха като непроходима гора и инстинктивно гаржето тръгна да се прикрие в тях. Няколко деца го бяха забелязали и се приближиха към него като го гледаха с любопитство, а неговото малко сърчице щеше да се пръсне от страх и ужас, но освен няколко крачки и отчаян кряскък, друго не се сещаше какво може да направи.
Вече започна да се смрачава и градинката се опразни, дългият шумен ден започна да отстъпва място на вечерната тишина.
На малкото пиле му предстоеше дълга и страшна нощ, където да намери подслон преди някоя гладна котарана да е вечеряла с него.
За негово щастие един добродушен татко, който го бе наблюдавал, докато си играе детето му, реши да му помогне . Хвана и го качи на най-близкото дърво. Вярно, беше далеч от гнездото си, но поне тази нощ беше в безопасност...
На другата сутрин слънцето се показа и погали с топлите си лъчи черното птиче. То не се беше отказало да намери своя път до дома. На няколко пъти разперва крилата си и с твърда упоритост се опита да полети. За съжаление силите му достигнаха колкото пак да се намери в тревата...
Наоколо вече се разхождаха хора, които даже не го забелязваха, а и то вече не се страхуваше толкова, защото вчера две топли човешки ръце му бяха помогнали да се приюти на клона.
Уви, както често се случва и в живота, на малкото гардже му бе писано да се срещне с жестокостта и безсърдечието. Към него се приближаваше шумна група момчета, които бяха забелязали присъствието му. Клетото гардже опита да отстъпи няколко крачки, но те бяха по-бързи от него.
Докато разбере какво става, едното момче със силен ритник го изпрати далеч във въздуха, а после с всичка сила падна отново на земята. В първия момент малкото пиле
изпита остра болка, усещаше как не може да поеме и глътчица въздух, отвори човката си, но оттам не излезе и звук, инстинктивно отново опита да размаха крилцата си, но те сякаш бяха от олово и не помръдваха...
И тогава някак започна да му става леко, леко... Малката му душица се отдели от мъртвото тяло и пое нагоре към небето...
Вече нищо не го болеше, вече от нищо не се страхуваше, вече не беше само и уплашено, а само летеше към висините...
Не знам дали съществува Рай за птици, но малкото гардже се беше научило да лети и сега се рееше из вечните сини простори...

(по действителен случай)