Безкрайните редици махагонови очи я гледаха с очакване. Насили се да изтръгне нозете си от бетоновата локва страх и вина, в която бяха затънали. Застана пред следващата врата, погали замислено металните люспи на змея, служещ за дръжка, предусещайки ужаса, дебнещ отвъд. През главата й се стрелкаха думите на Червенокосата
”Дупката няма да се затвори лесно...Сега си уязвима.”
Потрепери колебливо. Дали не беше твърде рано да отваря следващата врата?
Не, не можеше да стои повече в този проклет коридор, трябваше да продължава да опитва. Вече беше преживяла какво ли не – колко по-зле можеше да стане? Сега знаеше какво трябва да прави, знаеше как да се защити.
Почувства нова сила да се разлива по вените й. Тръгваше от сърцето и си прокарваше път по цялото й тяло, с леко гъделичкане, като пъплещи мравчици. Погледна ръцете си, където златни нишки обрамчваха бледата кожа и завършваха в дланите й като две виещи се кълбета жълта светлина. Можеше да се справи с всичко, което се изпречи на пътя й.
Вр ...